Кръговрат...

…или история за погубения социалистически реализъм…

-Какви чудесни филми имаше някога! Можеш непрекъснато да ги гледаш, и да не им се наситиш… - каза Петко, докато гледаше откъс от „Кавказка пленница“ в ЮТюб.
-И какви артисти! Парцалев, Коканова, Карамитев… - отговори му приятелят Валери, и отсипа още малко от ракията.
Това бе странна гледка. Седнали в кръчмата в това забравено от Бога, Дявола, дори от Джипа на Бойко село, стоят и се наливат, а пред тях един лаптоп – и гледат клипчета, пускат музика, та дори прочитат нещо. Никой никога не би очаквал точно подобен разговор на точно подобно място. Около тях бяха още седем-осем – пенсионери с висше образование, имаше дори двама професори, изкарващи последните си години далеч от всичко, за което бяха учили.
Всъщност, не гледаха само филма. Откъсът бе точно с „Песента за мечката“, в която онази красива млада героиня каза толкова много за живота. Едновременно гледаха филм и слушаха музика.
-Няма вече такива филми, нито артисти. Днешните са гола-вода… - каза Петко.
-Ами то днес няма и много филми. Тогава снимахме… - допълни Валери.
-Абе не е да няма филми. Има достатъчно, за да изгрее поне една звезда. Все някой читав ако имаше, да сме го видели вече… Няма нов Парцалев… - каза Петко, и отпи от своята ракия. После бодна и едно доматче.
Към разговора се присъедини професор Вучев – някогашен ядрен физик, участвал в строителството на АЕЦ „Козлодуй“, а после влязъл и в БАН. Но не успял да стане академик, че дойде демокрацията и всичко се вмириса.
-Аз да ви река, дядовци, ще ви река защо стана така – защото убихме социалистическия реализъм в изкуството. Ето затова е този цирк. От там тръгна всичко и то повлече пошлостта със себе си…
-Ти пък какво разбираш от култура? – сопна се Петко – Нали си по атомните бомби…
-Атомните бомби ги прибраха американците още осемдесет и девета… - отвърна професорът, и за малко отново да зачекнат стария спор имали ли сме ядрено оръжие, докато Бай Тошо тръбеше външна политика за „Балканите – зона свободна от ядрено оръжие“…
-Да бе, знам – прибраха ги. Дойдоха с три самолета и ги прибраха. – пренебрежително каза Петко.
-Не само ги прибраха, а ги и платиха… - каза Вучев – Имам фотокопие на превода на парите в БНБ. Акад. Иванчев, лека му пръст, го е направил, за да се запази доказателство за това предателство. Седемстотин милиона долара.
Академик Иванчев бе някакъв съветник в Централната банка по онова време. Вучев няколко пъти бе разказвал тази история – как американците конфискували атомните бомби, разработени от български екипи, за да не бъде България силна държава. Всички помнят как след това бе разпусната и редовната не-ядрена армия, та накрая остана с 3 самолета и 2 танка без акумулатори. Та Иванчев бе направил копие на някакъв документ, но то тогавашните ксерокси не бяха като днешните, та не бе много добро. Все пак, се виждаше превод на пари.
-Мен ако питаш, тия дето после откраднаха тия пари, повече поражения нанесоха от американците… - каза Валери.
-Което си е така, така си е – всичко плячкосаха… - съгласи се академикът. И после додаде – Ама знам ви, че не вярвате за бомбите. Обаче това за социалистическия реализъм е вярно. Както съсипаха армията, икономиката, образованието, така съсипаха и културата. И началото беше със социалистическия реализъм…
-Уф, беше ни писнало от него. Признай сега. Не са виновни само новите култур-трегери. На народа му беше писнало от това… - каза Петко.
-Абе така си беше, ама не съвсем. Беше му писнало само от приказките за „реализъм“, а не от самото му приложение. Никой не е отхвърлил всички ония хубави филми, книги и естрадната музика. Всички си ги харесваха. Писнало беше само да обяснява някой комсомолец, че това е „социалистически реализъм“.
-Значи трябваше да махнем само комсомолеца и обясненията, а да оставим „реализма“… - каза философски Петко.
-То като тръгна така надолу, нямаше как инак да стане. Всичко се повлече – и комсомолци, и приказка, и резултатите, дето вече ги няма… - каза академикът.
-Добре, речи тогава, ти как така стигна до извода за соц-реализма? – попита Валери.
-Ами не съм аз. Това проф. Груйчев от БАН където бяхме, то ми го каза. Още като дойде осемдесет и девета, и това каза – сега ще убият социалистическия реализъм, ще го заменят с буржоазни глупости, и гледай след десет години каква гротеска ще е всичко… И позна…
-Че позна – позна. Гротеска е всичко… -  съгласи се Петко.
-Като падне една власт, започва да се отрича всичко, дори доброто от нея. Направо ме е яд как можем да се отречем от Парцалев и Коканова… - каза Валери.
-То от тях никой не се е отрекъл. Но се отрекохме от модела, който ги създаде… - каза академикът – И според проф. Груйчев, точно социалистическият реализъм е бил в основата.
-Ами толкова ли не се сети някой да го върне? – попита Петко – Измисляш му ново име, и го връща. Да не е „социалистически“ , да не е и „реализъм“. Нека е нещо друго – примерно „евро-атлантически обективизъм“. А де…
-То това е направено. Има си го. Холивуд точно това прави, и са на върха…
-Холивуд? От тях по-големи капиталисти няма, какъв соц-реализъм? – попита Валери.
-Вижте сега, важната дума е „реализъм“, а не „соц“. Холивуд е индустрия, ориентирана към хората – нещо, което да бъде разбрано, да е реално, логично и видимо. Затова техните филми са най-добри. Социализмът казваше същото – изкуството трябва да е разбираемо за масите. Ако не е разбираемо, за нищо не става. В Холивуд винаги това са правели, това правеха и на Бай Тошо народните артисти. Сега дойдоха буржоазните демократи, и ни натресоха глупостите. Като французите с тяхното псевдо-изкуство… - каза академикът.
-Е, то вярно, френски филм да гледаш си беше мъчение. Бавно, скучно, безсмислено… - каза Петко.
-Точно това е отказът от реализъм. Французите създадоха фалшива култура, субсидирана от държавата, която си издигна свои фаворити, и ги оценяваше по бюрократично. Така се родиха абстрактни творби, които никой не разбира – дори авторът им… - каза Вучев.
-Е защо като тръгнахме на Запад, не направихме като Холивуд, а направихме като французите? – попита Петко.
Академикът се замисли. Той не бе изкуствовед като приятелите, които бе имал, нямаше тяхното широко познание за културния процес.
-Ами сигурно, защото при нас Холивуд го имаше преди това, и като променяме всичко, трябва да се откажем от него, защото иначе не е промяна… - каза накрая.
-Е, те това е – то навсякъде стана същото – разсипахме индустрия, селско стопанство, училища, всичко – само защото било социалистическо. А не помисли никой дали е добро или лошо… - каза Петко.
-Каквото стана в държавата, това и в културата… - добави Валери.
Макар само тримата да говореха, около тях се бе насъбрала останалата групичка и следеше внимателно. Ракията доста напредваше, та извадиха още едно шише. Кръчмарката пък наряза още домати.
-Всичко е пълен кич… - каза бай Ставри – някогашен инженер по химия, а сега най-заклетия читател на книги в цялото село. Имаше библиотека с над петнайсет хиляди заглавия, като повечето ги беше събрал от изхвърлени до кофите книги. Някога – през социализма, бе престижно да имаш голяма библиотека, и да четеш. И хората имаха. Сега – при демокрацията, книгите станаха ненужни, трябваше повече свободно място, и те се озоваха до кофите. Бай Ставри уважаваше като „интелектуалци“ ония, дето поставяха и подреждаха самите книги отстрани на контейнера – за да не се цапат, и който иска да ги вземе. А „невежи и пропаднали“ бяха ония, дето хвърляха книгите направо вътре – сред гниещите домакински отпадъци.
– Всичко е пълен кич…- каза бай Ставри и добави – И при книгите е така. Добре че имам стари, та да има какво да чета. Другото са глупост до глупостта. Пълни идиотщини, не разбирам какво ми говорят…
-То щом ти не разбираш, значи нищо не ти говорят… - весело като Вучев.
-Баш така си е. Бай Ставри е прочел петнайсет хиляди книги, видял е всичко, ако не разбира, значи или Алцхаймера го е ударил, или не струва нищо четеното… - пошегува се Петко.
-Склерозата! – каза Валери, който някога бе учил за кратко и медицина – Слерозата – тя е по-вероятна! Алцхаймерът е доста по-рядко заболяване, което раздухме покрай улитането ни на запад. То и едни болести дойдоха от там. Редки, винаги ги е имало, ама от мухата стана слон. Накрая започнахме по-зле да лекуваме другите, вцъклени в тия…
-Добре де, склерозата… - съгласи се Петко.
-Още съм май с ума си. Помня, че вчера изпихме ябълковата, затова днес остана сливовата ракия… - отвърна на иронията бай Ставри.
-Е, щом си с ума си, значи книгите не са с ума си… - пренасочи хапливостта Петко.
-То няма ум вътре. Само щуротии и идиотщини се пишат. После някой чиновник отпуска субсидия или пък някой дето се мисли за издател, намира "едни пари". И авторът става „голям български писател“. Народът не разбира какво чете, и спира да го купува… - каза Ставри.
-Писатели-еднодневки… - каза академикът.
-То вярно са еднодневки по четене. Прочиташ нещо от тях, после бягаш като от прокажен. Ама по телевизора продължават да ги помпат, и телевизорът и народът заживяват в отделни светове… - каза Ставри.
-Ето това е дето ви говоря – няма го социалистическият реализъм, и се роди буржоазният абсурдизъм – някой не знае какво е написал, но се опитва да ни накара да го разберем… - каза Вучев.
-Тая приказка беше не за книгите, а за картините… - намеси се Валери – Какво е абстрактно изкуство? Абстрактно изкуство е като някой не знае какво е нарисувал, но се опитва да ни накара да го видим…
Всички се разсмяха.
-Абе, книги или картини – все едно е – някакво съзнание иска да предаде някакво послание. А като послание няма, наричаме това с някакво сложно име, връчваме му медали и премии от фондации, и с тях убеждаваме читателя във величието му… - каза академикът.
-Читателят не разбира книгата, но медалите я правят шедьовър на съвременното изкуство… - иронизира Валери.
-Смешно ви е, ама четете само по една книга на седмица. Аз чета по една на ден. И новите знаете ли какво мъчение са… - каза Ставри.
-Е, да – ти плащаш най-много данък-изтезание от всички нас… - каза Петко.
-Ами кой те кара, бе? Кой те кара – не чети и няма да имаш проблем… - каза Валери.
А Ставри дълбокомислено отговори:
-Да, това е решението на всички проблеми около псевдо-литературата. Който не чете, няма проблеми. Просто и логично…
-Това е идеалното пазарно решение – като нещо не ти харесва, не го купувай. Пазарът е идеален регулатор на всички човешки взаимоотношения… - каза Петко.
-Ама като спрем да четем, ще позагубим и доста други блага, дето ни носи пазарът. – каза Ставри – Нали преди сто години не е имало мобилни телефони, а преди двеста – автомобили. Това пусто четене толкова много неща ни донесе, че не можем го заряза.
-Значи съвременните писатели, и хора на изкуството, са виновни за благата на бъдещето, които няма да бъдат създадени, защото пишат скучни книги, и човек не може да чете… - каза академикът.
-Ето това е най-умната приказка тази вечер… - каза Валери – Писателите, дето пишат глупости са виновни, че няма да има „Айфони“ и „Голфове“ в бъдеще…
-Така де – предното поколение писатели си свърши работата – създаде мислене за следващото стъпало на прогреса. Днешното не си я върши. Значи прогресът ще поспре… - каза академикът.
-Е, има преводни книги, какво толкова…
-Абе то и там май настъпва буржоазният абсурдизъм… - каза бай Ставри – Няма писатели. Всички станаха кой сценарист, кой в екипа на някоя кокона, дето кълчи силикон, кой прави сюжетите на компютърни игри. Няма пара за писателите, умните вършат друго, остават посредствените – с медали и грамоти…
-Това е не много гениално пазарно решение… - каза Петко – Умните глави да пишат съпровода към кълченето на силикон…
-Е, то народът кълченето гледа, ама трябва и някаква гарнитура. Някой писател да измисли текста на песента… - саркастично каза Валери и отпи цялата си половин чашка на екс. Салатата бе свършила и всички гледаха гладно към стопанката на кръчмата. А тя гледаше обратно намръщено. Все пак, скоро нови домати и краставици се появиха на академичната маса.
-Трябва да се върне социалистическият реализъм… - каза отново академикът – Трябва да се създава изкуство, разбираемо за масите. И трябва поне на първо време – да спрем да създаваме фалшиви герои с медали и дипломи…
-Трябва, ама то е цяла индустрия. Ако не раздаваш дипломи, няма грантове от Европа. Трябва да отчетеш брой творци, високи постижения, и медали. Тогава ти дават парата за новите медали. И така вечно… - каза Петко.
-Перпетуум-мобиле на авангардното псевдо… - каза Валери.
Всички за миг онемяха, после настана бурен смях.
-Ти си готов за медал, бе Валерка! – едва промълви между кикота Бай Ставри.
-Ама как точно го формулира – „перпетуум-мобиле на авангардното псевдо“… - допълни академикът.
-Създадох изкуство! – възкликна Валери.
-Не просто изкуство, а висше изкуство! Ти си един титан на съвременната култура, направо Нобел за литература заслужаваш… - каза Вучев.
А кръчмарката иззад тезгяха се провикна:
-Като вземеш милиона от Нобела, първом тука вересиите да си покриете…
-Е, Марке, ще ни изкаша муфтаджии! Знаеш, на пенсия, всичко покриваме. Тоя ресторант на нас се крепи. Ако не плащахме, да е фалирал… - каза академикът.
Марка доволна се усмихна:
-Ресторант! Тази дупка, дето крепя и мия, само заради вас, кога стана ресторант? Ама трай си, че ако чуят ХЕИ, че имам ресторант, ще ме спукат от проверки…
-Това е „ресторант“ по понятията на съвременно модерно-буржоазно изкуство… - каза бай Ставри.
-Ако изкуството днес е колкото е това ресторант, разбирам защо тоя народ остана безкултурен… - каза най-мъдрата мисъл на вечерта кръчмарката. Тя също бе учена жена. Някога бе била преподавател по Българска филология в Университета. В последните години не докосваше нова книга, защото искаше да запази спомена за добрия български език, какъвто бе съществувал някога.
-Соц-реализмът му е майката? Ама как да го върнем? – запита сам себе си академикът.
-Ние няма да го върнем, че най-младият тук е на седемдесет и пет… - каза Петко.
-Аз съм на седемдесет и две, пак обиждаш жените… - подметна кръчмарката.
-Извинявай, Марке – галантно отвърна той. Може и да бяха все старчоци, но имаха маниери. Може би повече от на младите.
-Соц-реализмът няма да се върне… - каза тъжно Петко – Няма кой да го върне, много усилия иска това – да се бори глупостта, пошлостта, да се отнемат медалите, да се търсят млади таланти. Няма да стане тая работа…
Академикът малко мълча, сетне отпи последната ракия и рече:
-Животът е колело. Колелото винаги се върти. Върхът след половин оборот е дъно. И пак тръгва нагоре. Все нещо ще стане, не знам какво, но нещо трябва да стане, и ще се оправят нещата. Иначе колелото няма да се върти. И животът ще е спрял…
-Като гледам как се върти тая ракия, животът никога няма да спре… - каза кръчмарката.
И това бе оптимистичният край на разговора, формулиран почти гениално кратко от Петко:
-Ракията доказва, че животът ще се върти, а ако се върти, упадъкът трябва да стане възход…
-Логично, просто, разбираемо – отвърна академикът - Ето, че социалистическият реализъм постави началото на завръщането си от твоите благословени уста, Петко…

Добри Божилов
16.10.2019