tag:blogger.com,1999:blog-25808622105069767942024-03-06T11:06:06.596+02:00Добри Божилов... Писателски блог...Unknownnoreply@blogger.comBlogger134125tag:blogger.com,1999:blog-2580862210506976794.post-43178721915073242722022-10-21T08:57:00.022+03:002022-10-21T23:13:21.621+03:00"СЕНКИТЕ" - новият исторически супер-хит... За гения на подривното и тайното Гоце Делчев, смаял света и учил дори секретните служби на Великите сили... Романът на 2022 г.<div style="text-align: justify;"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Най-вълнуващият исторически <a href="https://dobribojilov.com/SENKITE-p492121255" target="_blank">трилър</a> от най-добрия автор на последните години...</span></span><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;"><a href="https://dobribojilov.com/SENKITE-p492121255" style="clear: right; float: right; margin-bottom: 1em; margin-left: 1em;" target="_blank"><img border="0" data-original-height="335" data-original-width="229" height="320" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjECoZPOh02kriyJ23BO0EfmDwuobU-3_lzKSvbrVaiZawzFaxeS_mLRzogfpK44HATl65obcgFvlsDwVENpHq80qxYvPKSMcMh-a5JckZ1yqmeNGx5Jz6-vjQV6oJqBaYzhgow2vLHgQs2owygQF0qljDcMm7LTQAmJj-hqgVC2PPxAIDc8w4HAmJ7tA/w219-h320/senkite-small.jpg" width="219" /></a></span></span><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;"> АКО
СТЕ ЧЕЛИ конспирации, Имена на рози, Опус Деи и йезуити, шифри, и
клейма, дори ако сте чели за тайното потомство на Исус, ако всичко това
сте чели, ТО НИЩО НЕ СТЕ ЧЕЛИ...</span></span></div><div style="text-align: justify;"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Трябва да прочетете за <a href="https://dobribojilov.com/SENKITE-p492121255" target="_blank">Гоце Делчев</a> и
най-недостижимата нелегална конспирация в историята. Не само в нашата
история, а изобщо... Тази, от която са се учили всички - и последващи
бунтовници, и писатели, измислящи загадъчно-трилърски бестселъри...</span></span></div><div style="text-align: justify;"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Познавате Гоце като икона, и като паметник...<br />Но това е най-големият гений на подземния свят и тайното, който някога се е раждал...</span></span><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;"> <br /></span></span></div><a name='more'></a><p></p><p style="text-align: justify;"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Сравнени с него Дон Корлеоне, 007 и Щирлиц са абсолютни аматьори. Защото всъщност, те са чиста измислица, а той е реален...<br />Не можете да си представите каква чудовищна <a href="https://dobribojilov.com/SENKITE-p492121255" target="_blank">структура</a> е създал - почти без ресурси, и каква невиждана подривна дейност е постигната. От проекта на Гоце после черпят опит не само следващи борци за свобода, но дори тайните служби на великите сили. А последователите на Гоце не смеят да ги докоснат нито КГБ, нито ЦРУ, нито Гестапо. Защото всички има какво да научат от тях...<br /><a href="https://dobribojilov.com/SENKITE-p492121255" target="_blank">Истинската история</a>, която задминава Браун, Еко и Кланси... Задминава ги, защото те са измислица, а тя е Истина...<br />Нищо не е по-голямо от Истината! И нищо не сте прочели, ако не сте прочели за Гоце и гения му на таен и почти мистичен ръководител...<br />Тази книга се посвещава именно на Гоце - по случай 150 години от рождението му. Какъв по-подходящ момент? Може би това е знамение – че именно сега възникна идеята, и се роди това вълнуващо четиво...<br />Поръчки с безплатна доставка <a href="https://dobribojilov.com/SENKITE-p492121255" target="_blank">ТУК...</a></span></span></p>Unknownnoreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-2580862210506976794.post-45689040451478405732022-10-21T08:00:00.028+03:002022-10-21T23:13:05.780+03:00"Девети" - една правдива история за ранния социализъм, след 30 години лъжи и пропаганда... Соцът е 99% добро и 1% негативи... Няма да успеят да го приравнят на второто...<p style="text-align: justify;"><span style="font-size: large;"><span style="font-family: arial;"></span></span></p><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><span style="font-size: large;"></span></div><div style="text-align: justify;"><span style="font-size: large;"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Оригиналната, пълна и нередактирана версия на романа „Девети“. </span></span></span><a href="https://dobribojilov.com/Deveti-p491770414" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;" target="_blank"><img border="0" data-original-height="331" data-original-width="231" height="320" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgahtqXJxNQWJx7AjW1yRnuBLTCQHjE1nlw7jBGslzjYk3g77Np-HPOHU1iRIFSBjsoZiOPTVbimM9OIgWVgh--QiZ_cRiCYyey_c0Re9QJnEg3H5yNKGhOKdvyXwAE1Gw-xmvsSWt3_nqlguRYkS_YF5pxv0EIKktBt-scEkCoU9iixXyCQhbBLenD4g/w222-h320/deveti-small.jpg" width="222" /></a><span style="font-size: large;"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Авторът посвещава тази книга на социализма в знак на благодарност за неповторимото детство, което това време осигури на всички българчета.</span></span></span></div><div style="text-align: justify;"><span style="font-size: large;"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">След 30 години пропаганда и охулване, дойде моментът да си спомним за Истината, и да я назовем, такава каквато е. Социализмът бе изключително позитивно време за нашата страна. Той е 99% добро, и 1% лошо, въпреки че в последните години се набляга само на този 1% и се прави опит да се приравни той на него. Грешките и злините не могат да бъдат отричани, и не трябва да бъдат забравяни. Но още по-малко трябва да се забравя всичко положително, което се е случило на народа.</span></span></span><br /><span style="font-size: large;"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;"><span><a name='more'></a></span>Социализмът заварва държава с 80% селско население, обработващо земята с волове, и остава 80% образовано градско население, с атомна енергия, компютърна индустрия и хора в Космоса. През 1990 г. международни измервания установиха, че България е страната с втори най-висок коефициент на интелигентност в света – само след Израел. Това е истинската оценка за интелектуалното израстване, образованието и развитието на човека като личност.</span></span></span><br /><span style="font-size: large;"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;"></span></span></span><br /><span style="font-size: large;"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">България нямаше да е това, което е днес, без социализма. Всички ние сме негови деца, включително тези, които го хулят най-пламенно. Но онези, които помним, и имаме съвест, сме длъжни да го запишем.</span></span></span><br /><span style="font-size: large;"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;"></span></span></span><br /><span style="font-size: large;"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">„Девети“ е вълнуващ исторически роман за ранния социализъм – когато се наливаха основите на нашата нова страна. Време, в което хората вярваха в бъдещето и работеха всеотдайно – за общественото благо, а не за какви ли не мошеници и чорбаджии. В тази книга другарят Тодор Живков е положителен герой, партизаните – взели властта след 9 септември – също. В тази книга не са спестени грешките, но не е спестен и огромния скок, показан през очите, както на елита, така и на обикновените хора.</span></span></span><br /><span style="font-size: large;"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;"></span></span></span><br /><span style="font-size: large;"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Талантът на автора е впечатляващ, и както и в другите му книги, сюжетът е изпълнен с вълнения и обрати. Най-добрият начин да възприемете епохата е когато не можете да отделите поглед от редовете…</span></span></span><br /><span style="font-size: large;"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;"></span></span></span><br /><span style="font-size: large;"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Директни поръчки <a href="https://dobribojilov.com/Deveti-p491770414" target="_blank">ТУК...</a></span></span></span><br /></div><div><span style="font-size: large;"> <span></span></span><i><span style="font-size: large;"><span style="font-family: arial;"> </span></span></i><p></p><p style="text-align: justify;"><i><span style="font-size: large;"><span style="font-family: arial;">Добри Божилов </span></span></i><br /></p></div>Unknownnoreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-2580862210506976794.post-26532493645142274232022-10-21T07:40:00.000+03:002022-10-21T23:25:14.694+03:00"СЕЛФИ" - фантастична фантастика от фантастичен фантаст... <div style="text-align: justify;"><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">Ако харесвате историческите творби на Божилов, то това е история, прехвърлена в Бъдещето.</span></span><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;"> Векът е трийсет и трети. Стивън Хокинг, </span></span><a href="https://dobribojilov.com/Selfi-edna-neveroyatna-istoricheska-tvorba-prenesena-v-bdescheto-Nay-vazhniyat-roman-na-Dobri-Bozhilov-p491781203" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;" target="_blank"><img border="0" data-original-height="433" data-original-width="307" height="320" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiYbSre50wdSWuoM0ozo38j0GQBnxqS6w1uCxWE3VbK4k-UuTlcb6blEl5MMvA_xNlSjZCT9fl1urFlXyzwwOcNAxWGT5HpikBX1czx5UY9jJUIpxHKWakehYd4JbyAIrSroWhQXuOaR1AQcx4ZyPD2p9DDY9S0RnSvlcs5a_kmRoFBQokoebGdCSiWuw/w227-h320/selfie-small.jpg" width="227" /></a><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">Алберт Айнщайн и Исак Нютон са възкресени чрез технология, позволяваща реконструкция на съзнанието, на база на оставено творчество и записано интелектуално наследство (селфи). На тях се пада изумително трудната задача да възкресят най-недостижимия гений на цялото човешко съществуване – Леонардо Да Винчи. </span></span><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">Цел,
с която не могат да се справят и най-изумителните изкуствени и
естествени интелекти на това време, в което Човекът е постигнал
Безсмъртието и се е превърнал почти в Бог.</span></span></div><a name='more'></a><p></p><p style="text-align: justify;"><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">Научно-фантастична история, зашеметяваща дори за автора си… Така той самият я определя. И още - нарича я "най-важната в живота му".<br /><br />Защото, всъщност ако написаното в нея се окаже вярно, тя ще основе нова религия. Религията на „селфизма“ – реалистично и научно-обосновано постигане на безсмъртие, и без свръхестествена помощ. С помощта единствено на неограничения човешки ум. Замисляли ли сте се, че Бог всъщност ни е дал най-ценното – ум, който има потенциала да настигне неговия. Ум, който започва от малко, но притежава способността да се развива Безкрайно. Ум, чиито граници зависят само от Нас… Бог ни е дарил Себе си…<br /><br />Ако харесвате историческите творби на Божилов, то това не само е история, прехвърлена в Бъдещето, но и размахът на въображението надхвърля всичко друго. Ще видите много други възкресени съзнания, които добиват съвсем друг лик в различните условия – например Великият Инквизитор Торквемада или дори Адолф Хитлер, който в новото бъдеще изобщо не може да стане „зъл гений“, а е един „полезен член на обществото“. Ще видите съживени образите дори на неистински същества, за които обаче има достатъчно голямо „селфи“, измислено от създателите им – например Шерлок Холмс…<br /><br />Но защо в това далечно бъдеще да не може да бъде възкресен Леонардо?<br /><br />Бихме Ви развалили удоволствието, ако разкрием повече. Само знайте, че майката на гения идва от Балканите, точно когато те са се разпаднали и целият интелектуален елит бяга на Запад, за да основе Ренесанса. Знайте и, че тази майка носи името Катерина, и може би отговорът на загадката около Да Винчи се крие Някъде там. Може би по-точно е да се каже – Някъде тук. Където ще бъде Родината на „селфизма“, ако това се превърне в религия. А ако не се превърне – със сигурност се е превърнало във вълнуващо четиво, сред най-добрите достижения на перото на Божилов…<br /><br />Поръчки - <a href="https://dobribojilov.com/Selfi-edna-neveroyatna-istoricheska-tvorba-prenesena-v-bdescheto-Nay-vazhniyat-roman-na-Dobri-Bozhilov-p491781203" target="_blank">ТУК...</a><br /></span></span></p>Unknownnoreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-2580862210506976794.post-561162892605492902022-04-08T22:49:00.008+03:002023-04-26T10:33:03.074+03:00Така изглеждат книгите, издадени от Добри Божилов - директно от автора. Всичко друго са "ментета", целящи да завлекат парите Ви...<p style="text-align: justify;"></p><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjrG6PKk5G2ORVlbkfmNg3XbVYg90wf7XWQy5GA303waPQHsOQRH79zMWIuSoY_9Jbcw9xZYqNn_Fq9GGvFibxgxOFtt3T1pBH4f_LCoVN3I-k7PQTwgWA-52EtZLilfWe4R9wC1Bh_gQajCIECPiGunPewzcSXbu7R3_ZCFgYP5fJFPXu19t1cP6MtBA/s1094/dobri-knij-and-books.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="183" data-original-width="1094" height="108" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjrG6PKk5G2ORVlbkfmNg3XbVYg90wf7XWQy5GA303waPQHsOQRH79zMWIuSoY_9Jbcw9xZYqNn_Fq9GGvFibxgxOFtt3T1pBH4f_LCoVN3I-k7PQTwgWA-52EtZLilfWe4R9wC1Bh_gQajCIECPiGunPewzcSXbu7R3_ZCFgYP5fJFPXu19t1cP6MtBA/w640-h108/dobri-knij-and-books.jpg" width="640" /></a></div><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"></div></div><p></p><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><span><a name='more'></a></span></div><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;"><span> </span>Скъпи приятели, читатели, </span></span><p></p><p style="text-align: justify;"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;"><span> </span>тези от които зависи Всичко, <br /></span></span></p><p style="text-align: justify;"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Към настоящия момент вече са преиздадени - директно от мен като автор, всички мои книги. Те изглеждат така, както са на картинката по-горе. Това са оригиналите, всичко друго, което видите някъде, са паралелни издания, с които нямам нищо общо, нито ви съветвам да ги купувате - те са в общия случай по-съкратени от пълната версия, като целта е да се продаде по-малко съдържание за повече пари на читателя. </span></span></p><p style="text-align: justify;"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Книгите са следните:</span></span></p><p style="text-align: justify;"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Първите 3 части от "Хрониките на Задругата", като първите 2 са обединени в обща книга ("Задругата" и "Заветът"), а третата е отделно ("Сказанието").</span></span></p><p style="text-align: justify;"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Новата книга от Вселената на Задругата, но извън основната поредица - "Сенките". Поветена е на Гоце Делчев и македонските борби.<br /></span></span></p><p style="text-align: justify;"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">"Девети" - роман за ранния социализъм.</span></span></p><p style="text-align: justify;"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">"Селфи" - научно-фантастичен роман за далечно бъдеще.</span></span></p><p style="text-align: justify;"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">"Гай Балоний" - политическа сатира, тип "Бай Ганьо". <br /></span></span></p><p style="text-align: justify;"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Всички <a href="https://dobribojilov.com" target="_blank">книги</a>, предлагани от автора, са без редакции и съкращения - т.е. средно 25-30%, повече спрямо първоначалното издание.</span></span></p><p style="text-align: justify;"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Препоръчително е да купувате само тези нови и пълни версии, защото иначе получавате съкратени такива, оптимизирани за печалба на издателя. Т.е. те са механизми за присвояване на вашите пари...</span></span></p><p style="text-align: justify;"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Директни заявки - <a href="https://dobribojilov.com" target="_blank">ТУК...</a> Книгите са и с автограф...<br /><br /><i>Добри Божилов </i></span></span><br /></p>Unknownnoreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-2580862210506976794.post-48518413948563506712021-10-18T22:53:00.007+03:002022-10-21T11:40:45.161+03:00"Задругата" - абсолютният хит на Добри Божилов - вече достъпна безплатно... Пълна нередактирана версия - 25% повече, вкл. Епилогът с Истината <p style="text-align: justify;"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;"><span></span></span></span></p><a name='more'></a><div style="text-align: justify;"><span style="color: red;"><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">Уважаеми приятели, убеден съм, и това ще се случи, че книгите ми трябва да се разпространяват БЕЗПЛАТНО и СВОБОДНО. Това е волята на автора. Но като такъв, аз също уважавам Закона, и в изпълнение на съдебно разпореждане, спирам временно безплатния даунлоуд на книгите ми. Поради тази причина, линковете за безплатно теглене по-долу, вече не работят (сайтът е спрян). За да се стигне до подобно ограничение, издателство "Лексикон" е платило доста сериозна сума като гаранция. Т.е. който има пари, прави каквото си иска... Но уверен съм, че накрая ще победим...Книгите на Добри Божилов трябва, и ще бъдат безплатни за читателите...<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><img border="0" data-original-height="966" data-original-width="599" height="640" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/a/AVvXsEiwVNkM-ijLYpSlvw2Fz-j9NqoJHzV591rOaOBKu61zHVebJlbBebg2RJnBFzwiwqOL1s8-uQZs0tG10sCnsDxLMi9TyIAFOUpMEvf12UmcUweWy0I8D4Pjf0F1GHziNVijYKZmSniVmS76G-WQ474IJjKv_TWn0wl6LsUtvL6JbjIWbd90JCJ8JLQ5JQ=w396-h640" width="396" /></div></span></span></span></div><div style="text-align: justify;"><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;"> </span></span></div><div style="text-align: justify;"><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">Романът <b><a href="http://gudelnews.pr-bg.com/index.php?option=com_jdownloads&view=summary&id=11:zadrugata&catid=2&Itemid=1653" target="_blank">"Задругата"</a></b> - абсолютният хит на Добри Божилов, който го превърна в национално известен писател, вече е напълно свободно достъпен за <b><a href="http://gudelnews.pr-bg.com/index.php?option=com_jdownloads&view=summary&id=11:zadrugata&catid=2&Itemid=1653" target="_blank">сваляне</a></b>.</span></span></div><p></p><p style="text-align: justify;"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;"><b><a href="http://gudelnews.pr-bg.com/index.php?option=com_jdownloads&view=summary&id=11:zadrugata&catid=2&Itemid=1653" target="_blank">Книгата</a></b> е около 25% по-голяма от излязлата на хартия. Пълен оригинален ръкопис, без редакции и съкращения. Още много интересни епизоди и емоции. Включително - съкратеният "Епилог", в който се хвърля светлина около достоверността на <b><a href="http://gudelnews.pr-bg.com/index.php?option=com_jdownloads&view=summary&id=11:zadrugata&catid=2&Itemid=1653" target="_blank">книгата</a></b>, и източниците ѝ.</span></span></p><p style="text-align: justify;"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Верен на решението си да бъде "народен писател", и като протест срещу униженията за писателите от издателско-книжарската система, авторът предпочита да пуска безплатно книгиге си в Мрежата, вместо да получава трохи. Няма смисъл да плащате по 20 лв. за книга, от която авторът получава 1 лв. Това е 95% излишен разход. По-добре авторът да не получи нищо, а Вие да <b><a href="http://gudelnews.pr-bg.com/index.php?option=com_jdownloads&view=summary&id=11:zadrugata&catid=2&Itemid=1653" target="_blank">четете безплатно...</a></b></span></span></p><p style="text-align: justify;"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Приятни мигове...</span></span></p><p style="text-align: justify;"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;"><br /></span></span></p><p style="text-align: justify;"><i><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Добри Божилов</span></span></i></p><p style="text-align: justify;"><i><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">18.10.2021</span></span></i></p><p style="text-align: justify;"><i><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Книгата може да се свали от тук:</span></span></i></p><p style="text-align: justify;"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;"><i><b><a href="http://gudelnews.pr-bg.com/index.php?option=com_jdownloads&view=summary&id=11:zadrugata&catid=2&Itemid=1653" target="_blank">"Задругата"</a></b></i> <br /></span></span></p><p style="text-align: left;"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;"><br /></span></span></p>Unknownnoreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-2580862210506976794.post-75570831276483677872021-07-06T16:29:00.000+03:002021-11-07T10:53:51.067+02:00Гай Балоний...<div style="text-align: justify;">
<a href="https://dobrisbooks.company.site/%D0%93%D0%B0%D0%B9-%D0%91%D0%B0%D0%BB%D0%BE%D0%BD%D0%B8%D0%B9-%D1%80%D0%B0%D0%BD%D0%BD%D0%BE-%D0%B7%D0%B0%D0%BF%D0%B8%D1%81%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%B5-%D1%81-10-%D0%BE%D1%82%D1%81%D1%82%D1%8A%D0%BF%D0%BA%D0%B0-p219650322" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;" target="_blank"><img alt="https://www.dobribozhilov.com/2018/04/blog-post_4.html" border="0" data-original-height="554" data-original-width="413" height="200" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjZys0AwMcCVv69qLbdyFcPDQ5fpdsKUD5OnRhbiC9bk-ye63wfZ6F1aOVl8MpcmtarW-bbNBs2UHmzjDcCfsp-ru0_TWGU7LDDSHho-R9uJjEwsj6J9fSB5osi0dh2PbsmV7pnDpinz3A_/s200/gai-balonii-cover.jpg" width="125" /></a>
<div style="text-align: justify;">
<span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;"><span><span face=""arial" , "helvetica" , sans-serif">"Гай Балоний..." (безплатно сваляне на електронното копие <a href="http://gudelnews.dobrit.eu/index.php?option=com_jdownloads&view=summary&id=1:gai-balonii&catid=2&Itemid=1653" target="_blank"><b>ТУК</b></a>) е първата ми завършена цялостна художествена книга.<br />
Преди "Задругата", би могло да се каже, че името "<a href="https://www.dobribozhilov.com/p/blog-page.html" target="">Добри Божилов</a>" се свързва основно с нея, както и с разказите, публикувани в Интернет. Тя също е създавана постепенно във времето и е публикувана глава по-глава - през седмица или две...</span>
</span>
</span></span><a name='more'></a><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;"><span><span><span face=""arial" , "helvetica" , sans-serif">Представлява съвременен опит да се пренапише "Бай Ганьо", вдъхновен от събитийната реалност в първия мандат на "вие се сещате кой"... :) Книгата обаче не се ограничава само до Него, а и до общата политическа гротеска, и обхваща и другите "политически герои на нашето време"...</span></span><br />
<span><span face=""arial" , "helvetica" , sans-serif">Имало е много запитвания ще има ли продължения, защото се случиха и още мандати. Такива няма да има, защото всичко около "Него" се повтаря, и книгата би се завъртяла в омагьосан кръг...</span></span><br />
<span><span face=""arial" , "helvetica" , sans-serif">В едно интервю <a href="https://www.dobribozhilov.com/p/blog-page.html" target="">Добри Божилов</a> (защо ли говоря за себе си в трето лице) казва следното: <i>"С право, някои хора биха намерили за прекалено да се сравнявам с Алеко, но истината е, че поне за момента, няма друг подобен опит. Няма друг "римейк" на "Бай Ганьо" 100 години по-късно. От тази гледна точка, като единствен, съм най-близо... :)</i><br />
<span><i>Надявам се и някой друг да опита, защото днешната реалност дава достатъчно вдъхновение за това..."</i></span></span></span></span></span></span></div><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">
</span></span><div style="text-align: justify;">
<span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;"><span><span face=""arial" , "helvetica" , sans-serif">Книгата можете да изтеглите безплатно като електронно издание от <a href="http://gudelnews.dobrit.eu/index.php?option=com_jdownloads&view=summary&id=1:gai-balonii&catid=2&Itemid=1653" target="_blank"><b>ТУК...</b></a><br /></span></span></span></span></div><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">
<br />
</span></span><span style="font-size: large;"><span face=""arial" , "helvetica" , sans-serif"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;"><i><span>Добри Божилов, 01.04.2018</span></i></span></span><b><br /></b></span></span>
</div>
Unknownnoreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-2580862210506976794.post-42220269399326248662021-01-20T13:30:00.007+02:002021-02-03T11:49:46.552+02:00"Девети" - първа правдива книга за ранния социализъм, от 30 години насам... Истината се завръща - край на догмите, лъжите и охулването...<p><span></span></p><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><img border="0" data-original-height="1240" data-original-width="859" height="640" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgYiRFLyyq-EGDD1PyA8FQYjceB-KHTc4WF4TYdmVt4KaQi11c4TnkcfMywBg49eGPx7rGNhK3JXqbl9HtFrwUc35fnt6wV1PFaBsDAQS86QEEkHvM3eYi4Ux0qEybxhH-K4rSUDaskwNSi/w444-h640/deveti.jpg" width="444" /></div><a name='more'></a><div style="text-align: justify;"><span style="font-size: large;"><span style="font-family: arial;">1-ви февруари 2021 г. е рождената дата на новия роман "Девети" - една правдива, и повече позитивна, история на ранния социализъм. Случайно се получи книгата да излезе точно в деня на Народния съд, и го приемам като Божие знамение за честността и справедливостта на тази творба. Това е втората най-подходяща дата за излизане на подобна книга, след самия "9-ти септември"... :)</span></span></div><div style="text-align: justify;"><span style="font-size: large;"><span style="font-family: arial;">Другарят Живков е положителен герой в този вълнуващ роман, но още не е генерален секретар, а е по стълбицата нагоре. Как се наливаха основите... Съдбата на няколко различни семейства - от разнороден социален статус, за това как животът им из основи се е променил към добро. Има и вълнуваща интрига, характерна за приключенския роман и трилъра. Има и зашеметяваща развръзка.</span></span></div><p style="text-align: justify;"></p><p style="text-align: justify;"><span style="font-size: large;"><span style="font-family: arial;">Книгата е полу-биографична, повечето герои имат истински прототипи в живота. Интегрирани са техни разкази и спомени за времето, което са живели...</span></span></p><p style="text-align: justify;"><span style="font-size: large;"><span style="font-family: arial;">Тази книга е краят на догмите и охулването на социализма, и представянето му в реална светлина, вкл. с грешките му... Но и с онези 99% добрини, които е направил за народа...</span></span></p><p style="text-align: justify;"><span style="font-size: large;"><span style="font-family: arial;"><i>Добри Божилов, автор</i> <br /></span></span></p><p style="text-align: left;"><i><span style="font-size: xx-small;"><span style="font-family: arial;">20.01.2021</span></span></i></p><p style="text-align: justify;"><span style="font-size: large;"><span style="font-family: arial;">П.П.След излизането на книгата, се установи, че от нея е съкратена около 1/4. Това, според мен, като автор, не е правилно, защото се премахва част от общата картина и посланието. Книгата си остава доста добра, и си струва да се прочете, за което сочат и първите отзиви. Но въпреки това, като неин автор, аз считам, че в оригиналния си вид е по-добра. Поради тази причина, един ден ще има "второ пълно издание". А до тогава, можете да изтеглите <a href="https://www.dobribozhilov.com/2021/01/blog-post_19.html" target="_blank">отпадналите глави БЕЗПЛАТНО</a>, и да ги четете, заедно със самата книга. Има указания къде да се "вмъкнат". Така с книга, и безплатна "добавка", отново имате всичко. Добавката е представена, и може да се изтегли от <a href="https://www.dobribozhilov.com/2021/01/blog-post_19.html" target="_blank">ТУК... </a></span></span><br /></p>Unknownnoreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-2580862210506976794.post-2708594702255755892020-02-25T00:22:00.003+02:002020-05-11T14:47:16.777+03:00"Заветът" - зашеметяващото продължение на "Задругата", новият бестселър на 2020 г... <div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://www.dobribozhilov.com/2020/02/2020.html"><img alt="https://www.dobribozhilov.com/2020/02/2020.html" border="0" data-original-height="960" data-original-width="647" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgMDCFuv48ydR6-IHkgW5vUPdUdscN3xSQbPdShCuHNbJ08tasfbqELN2XS173yl0e9jTp9TkHGAcWosNb7heH0VHMAO8ocG3pAPVxQCdfaudGaqXclUjtzGKw-eL1kkVXEnJkVGa3jMoOd/s1600/87431952_2399476110363848_3355404059963031552_o.jpg" /></a></div>
<a name='more'></a><div style="text-align: justify;">
<span style="font-family: "arial" , "helvetica" , sans-serif;"><span style="font-size: large;">Чакането свърши!</span></span></div>
<div style="text-align: justify;">
<span style="font-family: "arial" , "helvetica" , sans-serif;"><span style="font-size: large;">Преди 11 месеца Ви подарихме прекрасен исторически роман – „Задругата“ – дебют на писателя Добри Божилов.</span></span></div>
<div style="text-align: justify;">
<span style="font-family: "arial" , "helvetica" , sans-serif;"><span style="font-size: large;">Тази книга стана абсолютно явление и безапелационен хит сред българските читатели. Посипаха се възторжени отзиви от всеки прочел я. Оглави класациите на всички търговски вериги и е най-четения роман за 2019 година с 23 881 продадени копия до момента.</span></span></div>
<div style="text-align: justify;">
<span style="font-family: "arial" , "helvetica" , sans-serif;"><span style="font-size: large;">Действието в „Заветът“ тече първоначално успоредно с това в „Задругата“, и постепенно продължава във времето след нея. То е от различна перспектива и с други герои, така че може да се чете и като самостоятелен роман.</span></span></div>
<div style="text-align: justify;">
<span style="font-family: "arial" , "helvetica" , sans-serif;"><span style="font-size: large;">Каква е тайната скрита в тайната? Коя е Забулената, и коя Възлюбената? Кой е Исмаил Бей? Кой на кого е приятел и кому е враг?</span></span></div>
<div style="text-align: justify;">
<span style="font-family: "arial" , "helvetica" , sans-serif;"><span style="font-size: large;">Запазвайки стила и похватите на „Задругата“, но привнасяйки силен философски момент романът акцентира върху катарзиса и прошката, и трънливия път към свободата.</span></span></div>
<div style="text-align: justify;">
<span style="font-family: "arial" , "helvetica" , sans-serif;"><span style="font-size: large;">Написан много спокойно и сдържано „Заветът“ показва очевидното израстване на писателя.</span></span></div>
<div style="text-align: justify;">
<span style="font-family: "arial" , "helvetica" , sans-serif;"><span style="font-size: large;">Впечатляващо добра книга.</span></span></div>
<div style="text-align: justify;">
<span style="font-family: "arial" , "helvetica" , sans-serif;"><span style="font-size: large;">За поръчки: <a href="https://lexicon.bg/store/book/1642/zavett" target="_blank">https://lexicon.bg/store/book/1642/zavett</a></span></span><br />
<br />
<span style="font-family: "arial" , "helvetica" , sans-serif;"><span style="font-size: large;"><i><span style="font-size: small;">Издателство Лексикон</span></i> </span></span></div>
Unknownnoreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-2580862210506976794.post-71278562229315768952019-08-25T00:54:00.002+03:002023-02-24T16:06:39.748+02:00Разпит... Глава 19 от "Еврокалипсис"...<p> </p><p></p><p></p><a name='more'></a><p style="text-align: right;"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: small;"><i>Уважаеми приятели, <br />романът "Еврокалипсис" <br />се отделя в собствен сайт, <br />където ще бъде основното му място. <br />Можете да четете и тук, засега, <br />но идеята е да се премести <br />на индивидуална позиция. <br />Сайтът е тук: <a href="https://www.gudelnews.com" target="_blank">ЕВРОКАЛИПСИС</a></i></span></span></span></p><span><!--more--></span><p></p><p style="text-align: justify;"><span></span></p><p></p><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;"></span></span><p style="text-align: justify;"><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">Пред
тях бе доста голям стар телевизор - трийсет инча. Производство отпреди
войната - японски “Сони”. В лявата му част бяха те двамата - легнали и
приспани, а вдясно - поне двайсет различни датчика с графики за какво ли
не. Имаше и доста непознати, извън тези за пулса и мозъчната активност.
Очевидно науката на разпитите бележеше прогрес. Дали пък наистина не би
имало с какво да търгуват тези партизани? Може би тази технология би
била полезна за България.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Кажи си името? - обърна се докторът към Иван. Очевидно бе само към него, и се предаваше през слушалките.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Слобо…
- отвърна приспаният. Вероятно не бе чист сън, а някаква хипноза. Но
хипноза, постигната само с инжекция - това бе също впечатляващо
постижение в това деградиращо все повече време.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Кажи си името? - въпросът бе към Янаки.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Драган… - каза той.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">Вдясно
на екрана светна някакво зелено поле и една тухличка, подобна на тази
от играта “Тетрис” се свлече надолу в полето си. И застана там.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Първата
стъпка е успешна, започваме да градим сградата… - обясни им Лучано,
седнал до тях и сочещ тази част от екрана. Очевидно бе тук, заради тях, и
да им пояснява, а не за да гледа разпит, на който бе присъствал.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Какво правиш по тези земи? - въпросът бе и към двамата.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Търгуваме… - каза Иван.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">Почти в същия миг Янаки отвърна:</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Каквото правят всички - пари…</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Това не е лъжа… - каза докторът - всички датчици сочеха в тази посока.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Може да са едновременно търговци и шпиони… - чу се от записа гласът на майора.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-С какво търгуваш? - попита докторът.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">Иван отговори:</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-С роби, оръжия, гориво…</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">Янаки каза:</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Има ли значение - важно е накрая всичко да е в елънкойни…</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-И това не бяха лъжи. Тези момчета са склонни да си признаят всичко… - каза докторът. След което продължи:</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Ти агент ли си?</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">Иван
задържа за малко отговора си, вероятно някаква част от обучението му се
бе задействала. Това бе признак. Забавянето. Още една зелена тухличка
се свлече.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">Докато той мълчеше, Янаки каза:</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Аз съм агент на всеки, който плаща. Работил съм за руснаци, американци, германци, за всякакви…</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Работил ли си за българите и техния диктатор?</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">Този
въпрос очевидно бе само към него. Върху слушалките, поставени на
главите им, имаше малък светодиод. Когато бе включен, значи говореха на
съответния човек. В случая - само към Янаки.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Разбира се. Те добре плащат. Работил съм и за тях…</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">Междувременно защитата на Иван омекна и той отвърна:</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Не съм агент, търговец съм…</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Системата не отчита лъжа, но показателите са малко по-ниски. - каза докторът.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Доказателство за добър агент… - отвърна Лучано.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">Обърнаха се отново към Янаки:</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-В момента агент на българите ли си?</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">Получиха обилен отговор:</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Не знам. Агент на Слобо съм. Той ме нае. Ако е агент на българите и аз не знам, значи съм. Без да знам…</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Не излъга, не се забави, дори показателите не са по-ниски… - каза докторът.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-И даде уклончив отговор. Този е по-добър на шефа си… - каза Лучано.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Приятелят
ти вече потвърди, че е шпионин, няма защо да се криеш. Разбираме, че си
по-добрият - професионалистът. Но той не е… - този въпрос бе само към
Иван.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Приятелят ми е лукав лъжец като всеки добър търговец. И аз съм такъв. За колко го купихте?</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Това е неопределено твърдение, системата не засича нищо… - рече докторът.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Ако си сигурен, че ще те продаде, защо мълчиш? - пак въпросът бе към Иван.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Защото това и аз мога да ви го продам - за триста елънкойна признавам, че съм какъвто искате агент…</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-И
това е истина… - докторът спусна още една тухличка надолу. Лека полека
стената се строеше. Постигаха целите си, без да получат нито един
конкретен отговор.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Искаме да бъдеш агент на България и да ни дадеш кода за достъп до София. Правителството.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Това ще ви струва хиляда елънкойна.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Добър търговец си. Имаме сделка… - каза Лучано, който се включи в разпита.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Знаете сметката ми терминала. Преведете ги и да видя…</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">Тъй като бе невъзможно да му покажат терминал, а още по-невъзможно бе да похарчат хиляда елънкойна, то трябваше да му откажат:</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Елънкойните не са пари, не могат да се върнат. Каква гаранция имаме, че ще ни кажеш истината?</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Без елънкойни оставате без кодове със сигурност. С тях - може и да получите нещо. Ако търгувате с честен човек. Аз съм честен…</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Това твърдение не е лъжа… - каза докторът - Или е толкова изкусен, че да лъже и насън, без да го хване детекторът.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Очевидно
не е лъжа. Той постави въпрос и му отговори със собствено твърдение.
Ние не сме го питали честен ли е. От своя гледна точка е такъв.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">През
това време Янаки стоеше безмълвен. Наркотикът очевидно привеждаше
човека в някаква летаргия, в която единствено може да говори, но няма
никакъв стимул да се движи или да предприема нещо.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">Обърнаха се отново към него:</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Приятелят
ти е склонен да се пазари с нас. За двеста елънкойна е готов да продаде
работодателя си. Очевидно всичко е търговия. Но ако ти поискаш
по-малко, можем с теб да се споразумеем…- каза докторът.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Добре,
купете си информацията на Слобо за двеста койна. После пак ще платите и
моята. Тя струва осемстотин… Евтиното излиза скъпо…</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">Докторът
и майорът се спогледаха - това бе двеста надолу, приличаше на липса на
уговорка по този въпрос между двамата. Но ако бяха супер-подготвени
агенти, точно на това щеше да прилича. За да изглеждат като алчници,
опитващи се да подбият другия и да изкарат пари. Но и добре си знаеха
цената, защото за двеста да продаваш беше евтино. Накратко - играеха
твърде добра игра на търговци, за да бъдат търговци.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Какво иска диктаторът да купите за него? - въпросът бе и към двамата.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Ако
работехме за диктатора, нямаше да се скитаме клети и недраги из
пропаднала Европа. Печалбите в България са по-големи. Но могат да
търгуват само тия на които той позволява… - каза Иван (Слобо).</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-В
България съм живял по-малко от извън нея. Аз не съм българин. Ако
поръчителят ни е диктаторът, питайте Слобо. - отвърна Янаки (Драган).</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-И все пак - какво пазарувате за който и да ви е пратил?</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Вече казах - всичко ценно - роби, оръжия, злато… - отвърна Иван.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Защо повтаряме въпроса? - каза Янаки.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Усетиха
и зациклиха разговора. Използва се при разпити с наркотик. Здрава
защитна стратегия - можеш ли да завъртиш, че въпросът е стар, се
фокусираш върху него… - каза докторът. Още една тухличка падна.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Всичко
сочи към това, че имаме работа със суперпрофесионалисти. Такива
търговци не съм срещал, откакто съм при Верн… - каза Лучано.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Това е безспорно.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Значи
трябва да променим посоката на разпита. Те нищо няма да издадат. Но
трябва да изследваме тях - за да разберем колко важни шпиони са.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Разпит, в които не търсим истината?</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Именно…</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">Докторът взе да прави някакви пренастройки на уредите.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Сега
ще ви запознаем с новата ни разработка - правена е с участието на самия
Верн. Той е доста умен човек, ерудит и интелигент. Сам написа част от
софуера. Нарича го “измерване на изкуството на гения на лъжата”... -
думите бяха на Лучано към гледащите собствения си разпит българи.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">След като всичко бе готово, по още една спринцовка се заби в ръцете им.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Това е чист хероин. Нищо друго?</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Друсали сте ни? - попита Иван.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Не
точно. Направихме ви щастливи. Вътре в себе си вие сте изпитвали
задоволство, че ни водите за носа и разпитът е измама. Подсъзнателно сте
го изпитвали. В хипноза, с хероин - доста пречистен, това задоволство
води до неописуема еуфория. Вдъхновихме ви да лъжете по-добре…</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Наистина, странен метод за разпит. Към двама търговци… - каза Янаки.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">Лучано само се подсмихна.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Кога за последно бяхте с жена? - въпросът бе и към двамата.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Жените
са лесни и евтини, вече не помня последната… - отвърна Иван, а
показателите скочиха до небесата. Това бе лъжа, но детекторът я хвана
като истина. Но други показатели подскочиха. Стратегията сработваше -
задоволство от лъжа, хероин и жена - идеалното, за да пробудиш
грандоманията у мъжа.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Знам ли, в гимназията имаше едно момиче… - отвърна Янаки.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-В гимназията? - попита докторът само него.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Да, после не съм бил с жена. Открих, че съм гей…</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Гей?</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Да, гей…</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">Тук
уредите показаха невобразима каша, която не очакваше и докторът. Но
едно бе безспорно - Драган не бе гей, това бе първата груба и яко
отчетлива лъжа.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Той ни се подиграва… - каза докторът - Знае го, и го прави.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-И аз така мисля. Пусни му малко повече ток…</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">Докторът завъртя някакъв бутон.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Електричеството
стимулира мозъка. - обясни им Лучано - Може да го изпържи, защото се
получава да е едновременно буден и в хипноза. Токът не може да те извади
от нея, защото е с химическа основа. Но мозъкът частично е буден.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Накратко - включихте идиот. Някакво куку, което няма собствен мозък… - каза Янаки.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Приблизително…</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Да видим резултата…</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">Резултатът бе, че Драган започна да се кикоти, изпадна в истерия. И без да го питат избълва неописуема глупост:</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Един
път ме нанизаха на кол. Едни мислеха, че така ще ме измъчват, за да им
кажа къде са парите. Едва после разбраха, че съм педал. И побесняха от
яд…</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Това също е лъжа… - каза докторът - датчиците бяха единодушни.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Но защо я съчинява?</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Не
знам, организмът му реагира странно на разпита. Няколко химии, ток,
объркване. Може и това да е друга личност. Извадена от подсъзнанието,
която и той не познава.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Може ли да е скрит гей?</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Съмнява
ме. По-скоро мрази гейовете. Мисля, че тоя кол е нещо, което им желае.
Да ги разчекне и да превърне увлечението им в трагедия. Убийство.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">Обърнаха се отново към него:</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-И те какво направиха след кола?</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Ами като видяха, че ми е добре, един застана пред мен и ме пита аз луд ли съм? Или надрусан.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-А ти какво отговори?</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Вие май се увлякохте, интересно ви стана? - подигра им се той.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Той е извън хипноза? - каза Лучано и погледна към каишите, с които го бяха вързали. Не помръдваха.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Не е извън хипноза. Това е друга личност. Комбинацията от ток и дрога произведе друг човек. Истинският е приспан все още.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Говорим си с призрак?</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Да, призрак от подсъзнанието.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Това ще е много интересно на Верн…</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Мисля, че ще е прекалено интересно… - съгласи се докторът.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">После отново се обърна към вързания:</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Ти какво отговори?</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">Онзи се ухили - така насън, надрусан, приспан, хипнотизиран, вързан:</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Отговорих,
че мокрият от дъжд не се бои, нито курвата от изнасилване. Колът е Рай
за педала… - след което изпадна в бурна истерия, дори сълзи потекоха от
очите му.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Спирай тока… - нареди Лучано.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Спирам.
Май прекалихме… - и завъртя обратно бутона. - Ще му влея и малко
разредител… - добави и още една игла се впи в ръката на Янаки.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">Гледащият вече буден Янаки си погледна ръката. Дупките бяха три.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Това май ми е последната инжекция… - каза той.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Позна… - потвърди Лучано.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">Докато чакаха хероинът да отслабне се заеха отново с Иван.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Коя беше последната ти жена?</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Една проститутка във Виена. Дадоха ми я бонус по една сделка. Безплатно.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Какви жени предпочиташ?</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Каквито
паднат. В днешно време може да си мъртъв утре. Значи каквото си правил
днес, това е. И всяка болест ще те убие по-бавно от утрешния куршум…</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Това
е груба лъжа… - обясни докторът - Този не е бил с жена от месеци.
Вероятно има съпруга в България, и е верен. Сега използва уменията си на
агент срещу разпита, за да я защити - дори от това да знаем за нея.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Значи истинският мъж оправя и запложда наред… - попита го докторът.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Точно
така! Не сте ли учили биология? В трудни времена раждаемостта ескалира -
видът се бори за оцеляване. Като започнете да избивате бездомните
кучета по улиците, кучките започват повече да раждат. И понеже никой не
иска да избива малките кученца, популацията расте, докато не пораснат.
Така е и в природата - много видове ядат малките на други видове, но
много други ги жалят. Това гарантира възпроизводството дългосрочно. В
тоя ад, който ни докараха политиците, оправяш наред, създаваш потомство,
и който оцелее, оцелее…</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-За жените те питахме, не за биологията…</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-То
е едно и също. Простите дивашки народи оцеляват, защото се плодят. Като
се въздигнат, спират да раждат, и това ги убива. Не са им нужни никакви
врагове…</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Това вече избива на философия, а аз просто за жените те попитах…</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Обичам всякакви - блондинки, брюнетки, всичко дето е готово да си свали гащите. Спасявам човешкия вид…</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">Докторът се обърна към Лучано:</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Има много високи познания, интелигентен е…</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Широко интелигентен. Като шпионите на Живков. Да го проверим с Космоса.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Интересуваш ли се от Космоса?</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Има какво да се види там?</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Може ли човечеството да излезе от настоящия хаос там?</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-На
Мъск глупостите ли? Марс е по-стара планета от Земята. Всичко е
похабено, дори въздухът. И да е имало някога условия за живот, вече
няма…</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Ами по-далеч?</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-На светлинни години ли?</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Защо не?</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Ако някой можеше да лети по-бързо, вече да е дошъл при нас.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Ами червеевите дупки - ако се научим да ги създаваме…</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Вие
сте обикновени зрители на американски филми. Червеевата дупка е дупка, а
не къс път. Тя е тунел, който е по-къс, само ако на това място
пространството е огънато по друга причина. А то няма как да е огънато от
всяка до всяка точка едновременно. Сиреч - червеевата дупка може да е и
по-дълъг път от прекия. Това го знаят учените, но си остава само за
тях, защото всеки обича приказките, дори тези за Космоса…</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Начетен е… - каза Докторът.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Много начетен. Това и аз не го знаех - за червеевите дупки… Да го пробваме и с психологията…</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Мисля,
че повече не е нужно. Очевидно е твърде добър за разпит, значи е
вероятно да е агент. Твърде интелигентен е. Още едно доказателство.
“Тетрисът” се натрупа достатъчно. А камерата за жестове и софтуерът на
Верн дават над деветдесет процента…</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Нищо, пробвай го и с психологията…</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Както кажеш…</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">Докторът направи някои донастройки и после попита:</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Какво мислиш за Фройд?</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Психиатърът?</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Да…</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Психопат.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Защо мислиш така?</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Защото
го анализирам със собствените му методи. По своите собствени критерии,
Фройд е сексуален маниак, обсебен от нагона си цял живот - до такава
степен, че да анализира всичко през него.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-А Юнг?</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Ученикът
на Фройд. Комплексът на ученика. Фройд е твърде скандален, и с това е
станал недостижимо известен. Ученикът е длъжен да го отрече, защото по
утъпканата пътека няма място за втори. Така нагонът при Фройд се
превръща в религиозно преклонение при Юнг. Още един психопат.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Използваш твърде свободно тези определения…</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Това
е жаргон между самите доктори - само психопат може да разбере друг
психопат, и да го излекува. А разликата между луд и доктор в болницата е
по това кой първи се добере до престилката и я облече… - тази шега
разсмя не само намиращия се в хипноза Иван, но и двамата разпитващи го.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">Изключиха микрофоните:</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Единият е изключително умен и начетен. А другият има подсъзнание, за което и не подозира. - каза докторът.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-И от двамата не научихме нищо конкретно за Живков и агентите му.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Но “тетрисът” е пълен.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Накратко, научихме всичко. Събуждай ги…</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">След което записът приключи.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Имам скрита страна… - весело каза Янаки - Сигурно съм гей.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-По-скоро ги мразиш неистово по някаква причина.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Те тия дето най-много мразят гейовете, май са гейове…</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Това
е за публично мразещите. Ти ги ненавиждаш подсъзнателно - каза Лучано. -
Може би си имал проблем с такива, или си приел твърде надълбоко
прекаленото разрастване на хомосексуализма преди кризата. Чувствителен
си бил…</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Този хомосексуализъм е част от това, дето ни доведе до тук.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Това е самопризнание - вече съзнателно… - усмихна се майорът.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-От
този разпит разбрах, че сте получили високо мнение за нас като
подходящи за шпиони, а аз съм широко образована личност. - каза Иван.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Приблизително.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Но това не означава, че сме шпиони. Има и гениални търговци, художници, инженери…</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Разбира се. Но вие сте шпиони, и това че го знаем, ще ни помогне…</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-А ако не сме шпиони, но сме толкова добри, може ли да станем шпиони. Например на Верн. Колко плаща той? - пошегува се Янаки.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Плаща
щедро в пари, от които не се интересува. Но вие няма да предадете
своите, защото сте твърде добри, за да го направите. Затова едва ли ще
ви вербуваме. Но ще търгуваме с вас. Вие сте достатъчно добра стока, за
да си струва да бъде откупена скъпо…</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Ако
можем да ви помогне да издоите максимално от този диктатор, съгласни
сме, срещу процент… - каза Иван в неуморим стремеж да се бори до
последно и да поддържа маскировката на печалбар.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Разбира се, ще разчитаме на вашите търговски умения… А сега сте наши скъпи гости, каня ви на вечеря…</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;"><i><span style="font-size: small;"><b><br />(следва)<br /></b></span></i><i><span style="font-size: small;"><br />Добри Божилов, Хир Дуло<br />24.02.2023</span></i></span></span></p>Unknownnoreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-2580862210506976794.post-82812895197730775872019-08-25T00:51:00.002+03:002023-02-15T23:09:09.150+02:00Пленници... глава 18 от романа "Еврокалипсис"...<p></p><p></p><a name='more'></a><p style="text-align: right;"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: small;"><i>Уважаеми приятели, <br />романът "Еврокалипсис" <br />се отделя в собствен сайт, <br />където ще бъде основното му място. <br />Можете да четете и тук, засега, <br />но идеята е да се премести <br />на индивидуална позиция. <br />Сайтът е тук: <a href="https://www.gudelnews.com" target="_blank">ЕВРОКАЛИПСИС</a></i></span></span></span></p><span><!--more--></span><p></p><p style="text-align: justify;"><span></span></p><p></p><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;"></span></span><p style="text-align: justify;"><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">Винаги бе имало
вероятност да се случи. Бяха подготвени за него и не нанесе особени
щети. Парите бяха блокирани навреме - далеч извън всякакъв шанс да бъдат
откраднати. Двама опитни мъже - агент на службите и оцелял достатъчно
дълго авантюрист, бяха всичко друго, но не и лесна плячка, с цел доход.
Което не попречи все пак да бъдат плячка.<br />Колата им се повреди насред
нищото. Трябваше да продължат пеша. По-късно научиха, че повредата е
била умишлена - докато се бяха разправяли в един крайпътен лагер, без да
успеят да освободят нито един роб, някой бе източил част от маслото.
Оставил достатъчно, за да тръгнат, но не и за да стигнат някъде. В тези
разнебители автомобили, купени къде ли не, никакви датчици не работеха,
така че да ти светне нещо на таблото бе немислимо. Всъщност, или всичко
светеше едновременно, или не светеше нищо.<br />И така - автомобилът -
купен само преди 2 седмици, ги остави на пътя. Нарамиха раниците и
оръжието и продължиха напред. Разузнавателните данни сочеха, че на около
тридесет километра има що-годе оцеляло селище, където могат да купят
нов автомобил. Може би можеха дори да направят частичен бартер -
отстъпка от цената, в замяна на повредения стар, изоставен край пътя.
Ако разбира се, новият собственик успееше да го намери, преди някоя
банда.<br />Пътят им бе на юг. От Щутгарт към Италия. Във Верона се бе
оформил огромен лагер с близо 1 милион бежанци. Очакваха там щедра
реколта от инженери. Но пътят през Алпите бе… през владенията на
комунистите. На Верн. На планинската комунистическа Република Европа. И
именно тя се оказа в центъра на всичко.<br />Настигнаха една група едва
кретащи мигранти - двайсет-трийсет души. Бяха сравнително сносно
облечени, но им личеше, че са грохнали. Сигурно бяха скитали със
седмици. Можеха да ги подминат, но сякаш в група бе по-безопасно. Решиха
да се присъединят към тях. Онези нямаха нищо против. Всъщност, самата
група бе така събрана - първом били трима-четирима, после по пътя
нараснали. Целта бе все същата налудничава - Верона и някакъв шанс за
път към Либия. Лагерът не би станал толкова голям, ако имаше лесен път
на юг. Мнозина се надяваха да им се отвори шанс, въпреки че бяха наясно,
че за повечето такъв шанс няма да има. Корабите бяха малко, все
по-препълнени и все по-скъпи. Можеше да се наложи да работиш две-три
години, за да изкараш правото си да стъпиш на палубата му.<br />Но Либия бе светъл лъч надежда над раздирана от престъпници Европа. Иван и Янаки станаха част от пътуващите в тази посока.<br />Засадата
изненада всички, защото бе на възможно най-абсурдното място - на
открито, без никакви дървета или прикрития наоколо. Като от нищото
изникнаха десетина тежко въоръжени мъже и заеха всяка възможна
тактическа позиция. Явно се бяха прикрили на равно и празно, което
предполагаше внимателна подготовка, дълбане на ями и трудно маскиране.
Какво тук налагаше подобна сложна операция не бе ясно.<br />Но и двамата
българи съобразиха мигом, че съпротивата е безсмислена. От бежанците
изглеждащи годни за бой и въоръжени добре - такива не се виждаха. Двама
срещу десет, и то изненадани - трудно бе.<br />Янаки мигом натисна паник
бутона. Същото направи и Иван. Системата бе настроена да се активира,
дори ако един го направеше. Това бе предохранителна мярка, която мигом
изпращаше сигнал през Старлинк-3, който блокираше всички пари, до които
можеха да имат достъп. Тя имаше и допълнителна защита - ако нападатели
заглушаха сигнала. В този случай автоматично се включваше часовник,
който блокираше парите след трийсет минути. Сиреч - при прекъсване,
трябваше да издържат само половин час на мъчения, преди похитителят да
изгуби всякакъв шанс за пари. Тъй като блокирането на Старлинк-3, заедно
с допълнителните защити на българското разузнаване, бе трудна, скъпа и
сложна задача, то вероятността изобщо някой да успее, та и да поддържа
блокажа дълго, бе малка. В този случай обаче допълнителната защита се
оказа ненужна, защото и двамата усетиха вибрирането, което им даде да
разберат, че сигналът е приет. Оттук насетне разполагаха само със сто
елънкойна общо - с които да се пазарят, и да откупят свободата си.<br />Похитителите
видяха, че няма да има съпротива и бързо се приближиха. Взеха
автоматите и пистолетите на българите, после ги поведоха извън пътя.
Само тях…<br />-Изглежда ние сме били единствената цел на атаката… - каза Иван.<br />-Пуснаха останалите. Но за какво сме им, та и ще правят подобна сложна операция с прикритие? - отвърна Янаки.<br />-Нищо чудно и те да са повредили колата…<br />-Дали?<br />Стигнаха
до малко хълмче, а зад него - кола. В доста по-добро състояние от
тяхната. Един добре поддържан пикап. Натовариха ги в каросерията и
вързаха ръцете им с белезници към корпуса. Заедно с тях се качиха само
двама охранители, плюс двамата отпред. Теоретично, това бе рисково
решение, защото обучени професионалисти като българите можеха да
обезвредят охраната и после да убият тия отпред. Които там бяха лесна
мишена, ако се оправиш отзад.<br />Но не и ако си окован в добре стегнати белезници.<br />Потеглиха по един път нагоре към планината. Минаха няколко поста, на които техните похитители махнаха приятелски.<br />-Какво търсите от нас? - попита Иван.<br />Онзи само го погледна мълчаливо и отвърна поглед.<br />Още
няколко подобни опита се провалиха, което значеше едно - спазваше се
дисциплина, и се изпълняваха заповеди. Не знаеха защо отвличат, не
трябваше да говорят с жертвите, а просто да ги доставят.<br />Това се
случи след около час. Първо паркираха колата край една гора, а после
вървяха около десет минути през дърветата - без ясна пътека. Вероятно
местните познаваха добре терена и рядко минаваха по едно и също трасе,
така че да не се образува утъпкване.<br />Накрая стигнаха до лагера - може би десетина бараки и няколко палатки, оградени с ред бодлива тел. Отвън имаше часови.<br />Без
много обяснения ги отведоха право в центъра. В една от бараките ги
очакваше доста висок рус мъж с яко телосложение. Той прошепна нещо на
похитителите и те излязоха.<br />-Добре дошли при свободата. Аз съм майор Лучано… - говореше на силно примитивен, но разбираем английски език.<br />-Аз съм Слобо, а това е брат ми Драган. Ние сме сръбски търговци… - представи прикриващата версия Иван.<br />Онзи се усмихна:<br />-Мислите
ли, че ако бяхте сръбски търговци, щяхме да полагаме толкова усилия да
ви следим, да повредим колата, без да се усетите, и накрая да пратим
най-добрите си мъже да ви арестуват?<br />-Именно затова се изненадахме.
Какво търсите от нас? Имаме не повече от петдесет-шейсет елънкойна. И
малко други пари в брой. - отвърна българинът.<br />Бе съвсем прав. Оттук
насетне операцията им бе практически прекратена. За да се реактивират
парите, трябваше да идат до сигурно място, където да се установи, че са
свободни, и да се свържат със София. Подобни сигурни места някога бяха
посолствата на България, но сега те повечето бяха закрити - поради
прекомерна несигурност. Най-близкото бе в Албания. Алтернативата бе да
стигнат до някое пристанище и да повикат кораб. В Средиземно море имаше
български патрули. Но никой нямаше да се отклони и да харчи гориво, само
заради тях. Просто щеше да знае, че трябва да ги идентифицира при
следващото си редовно пристигане в пристанището. Но тия кораби избягваха
да влизат напоследък в пристанища, заради риска да бъдат залети от
мигранти. Накратко - системата за опазване на парите с “паник-бутоните”
бе блокирала операцията по набиране на инженери за новата фабрика на
“Мерцедес” в Рила. Дори да напуснеха плена си, двамата щяха да изгубят
седмици, докато се доберат до сигурна точка, където да активират отново
авоарите си. А без пари да ловиш инженери в континент, интересуващ се
само от пари, бе безсмислица…<br />-Обстоятелството, че имате петдесет
елънкойна доказва, че не сте мигранти, а за нас - доказва, че не се
интересуваме от пари. Ако не сте разбрали, другарят Верн има други
ценности. И ние ги споделяме.<br />-Никоя революция не става без пари… - каза Янаки.<br />Лучано го погледна презрително:<br />-Ще се убедите скоро, че истинските революции става само без пари. И по никакъв друг начин. Всичко друго е фалшификация…<br />-Безпарично общество. Правени са такива опити. Няма успех… - каза Иван.<br />-Не сме тук за да спорим. Дръжте си парите. С тях няма да откупите свободата си…<br />-Тогава какво ще правим? Друго нямаме… - каза Янаки.<br />-О, имате. Имате, повярвайте ми. Имате една друга валута, която ценим достатъчно.<br />Двамата се спогледаха. Неразбиращи.<br />-Тази
валута се разменя винаги за друга като себе си, или се краде с болка.
Сега ще ви дам малко безплатно от това, което ние знаем - вие двамата
сте шпиони на диктатора на България. Не знаем какво търсите из Европа,
но не е оръжия или пари, нито роби. Нито пък сте пратени, за да убиете
Верн, каквито доста идиоти идват от Америка основно. Това знаем за Вас -
казах ви го безплатно, сега вие ми дължите своята част от сделката…<br />“Сделката”.
Разбраха какво има предвид. Комунистите не искаха пари, а… информация.
Затова бяха отвлечени. Наистина информацията бе ценен ресурс, която
малцина разбираха. Но Верн очевидно бе от малцинството което знаеше
колко струва тя. И истината е, че дори един елънкойн да нямаш, ако имаш
ценна информация, можеш да изградиш цяло общество, основано на нея. По
своему си, това пак бе капитализъм - но с друга разменна монета.<br />-Уверявам
ви, че не сме шпиони, а най-малкото на тези фашисти - българите. Никой
сърбин няма да стане шпионин на София. Имаме вражда от векове…<br />Част от битието им на “сърби” бе, именно за да могат да се прикрият по този начин.<br />Но
всъщност, бяха обречени, по една много проста причина... И тъй като
комунистите очевидно не обичаха да си губят времето, то онзи продължи
директно.<br />-Сърбия отдавна не съществува, нито може да си позволи
шпиони из незнайните пътища на Европа. Мога да ви изоблича до ден-два - в
съседния ни лагер има един сърбин. Ще го извикам да ви проверим
сръбския език. Обаче това не е нужно, защото вие сте шпиони, а в Европа
има само една държава, която може да има такива. Не сте руснаци или
американци - едните почти ги няма вече, а другите са толкова предвидими с
единствената си цел, че не можем ги сбърка. Остава да сте на Живков
хора. А друг, освен шпионин, да има достъп до толкова много пари, за да
се откупи, няма как.<br />-Ние сме търговци, не можеш да търгуваш без пари…<br />-Търговци с таблети с екстра-софтуер към Старлинк-3. И с паник бутони.<br />-Е, ние имаме повече от петдесет елънкойна. Това е предохранителна мярка… - каза Иван.<br />Но онзи никак не му вярваше:<br />-Търговци
вече почти няма. А неколцината останали не са в Европейската република,
защото знаят, че тук никой не търгува с тях. Из останалата Европа пък
не се разплащат в елънкойни, а разнасят местните контрабандни валути.
Накратко - не сте търговци, имате пари и сте твърде добре подготвени.
Вие сте шпиони. А само един човек може да праща шпиони. Значи сте
негови.<br />-Това е твоя версия. Трудно ще ти помогнем, ако вярваш в призраци… - каза Янаки.<br />-Мнозина считат и нас за призраци - червеният призрак, който броди из Европа…<br />-Не виждам как точно можем да ви помогнем. Извън парите, ценното са само оръжията ни. А вие вече ги взехте… - рече Иван.<br />-Вече ви казах - имате информация. Аз ви дадох част от нашата информация за вас безплатно. Дължите ми най-малкото уважение…<br />-Ние
те уважаваме. Но да изпълним исканото от теб, може само с измислици.
Това ли да правим? Добре - шпиони сме, и обикаляме да ловим комунисти… -
каза Янаки.<br />-Не се съмнявам, че няма да проговорите, а ще ме
иронизирате. Ако вярвам, че сте шпиони, то едва ли ще кажете нещо
доброволно. И не разчитам на това…<br />Думите му малко ги стреснаха,
макар че имаха подготовка - нали затова бяха се учили толкова дълго -
кой в школата, кой в реалния живот.<br />-Мъчения? На двама клети сърби… - промълви Иван и изманипулира гласа си, така че излъчва страх и дори плач.<br />-Умел
си. Непрофесионалист не може толкова бързо да смени настроението. Ти си
шпионин. - каза Лучано - И съм сигурен, че носиш на бой. Затова не
мисля да моря нито себе си, нито хората си да си трошим ръцете и краката
с теб. Ако не искате да търгувате с информацията си, ще ви я вземем
безплатно. Чрез невро-химия…<br />-Серум на истината? Този рядък и скъп
продукт за двама сръбски идиоти… - ухили се Янаки. Да блъфира в този
момент бе най-доброто. Серумите наистина бяха редки и все по-скъпи.<br />-Ние
си произвеждаме сами химикалите. - каза партизанинът - Имаме
достатъчно. И имаме и свои разработки с невро-стимулаторите. Комбинация
от ток и химия отваря всякакви усти…<br />Имаше слухове за подобни
експерименти - и в Русия, и в Америка, и дори - в България. Но
неочаквано бе да се случват в Алпите - в примитивните условия на
анархо-терористични банди. Явно Верн имаше много с какво да ги изненада.<br />-Каквото
и химия да приложите, ако някой не знае нещо, няма как да ви го каже.
Гарантирам ти, че ще научиш от нас само сметки, скрито счетоводство,
мамене на феодали и фалшиви стоки. Това са най-големите ни грехове,
които бихме крили най-много при мъчения… - каза Иван - Всичко друго е
законно и не го крием.<br />-Днес в Европа всичко е законно - дори
фалшивите стоки. Като няма закон, всичко се узаконява. Ни вие сте шпиони
на диктатора Живков, и ще търгувате с нас, уверявам ви…<br />Подир тези
думи в стаята влязоха пак похитителите им. Явно им бе дал някакъв знак.
Отведоха ги в друга барака. Там имаше подготвени две легла с каиши, а
около тях - електроди, шишенца и всякакви спринцовки. Обстоятелството,
че леглата бяха две, сочеше че отдавна са били приготвени специално за
тях. Иначе нямаше нужда са се държи повече от едно място за разпити.
Планът отдавна е бил да ги разпитват едновременно.<br />Вързаха ги, и ги окичиха с всякакви кабели. Отново се появи Лучано, заедно с някакъв доктор.<br />-Това
е лудост - никаква химия не може да роди друго, освен халюцинации… -
опита се за последно да овладее положението Иван. Притеснен бе не за
себе си - бе тренирал и тестван с всякакви серуми. Не знаеше как би се
справил Янаки.<br />-Ни всъщност на халюцинациите разчитаме.<br />Иглите се впиха във вените им.<br />Събудиха
се. Не знаеха колко време е минало. Може би няколко часа. Познат ефект
от серумите - все едно си препил дълбоко и прекалил с наркотици. Каквито
и си бяха всъщност. Но после не помниш какво си правил “снощи”.
Разликата с пиянството и дрогирането е, че тук нямаш часове дълбок сън, в
които организмът все пак да отпочине - дори частично. Събуждаш се след
разпита веднага.<br />Над тях стоеше същият доктор - отново със спринцовка
- очевидно вече с друго вещество. Осъзнаха се доста бързо - вероятно бе
силен допинг.<br />Като видя, че са напълно с ума си, се появи Лучано:<br />-Трябва да сте горди със себе си - нищо не казахте. Истински шпиони. Но ние пак разбрахме всичко…<br />Подир
което ги развързаха, сложиха им по едни белезници - колкото да не е
“без хич”, и им донесоха по едно удобно кресло да седнат. Пред екран.<br />-Сега ще видите разпита…<br />-Доста странен разпит - при който после го гледаш на запис… - каза Иван.<br />-Не са те подготвяли за това, нали?<br />-Не са ме готвили за никакви разпити. Аз съм един злощастен сърбин, който яде бой, защото го мислят за българин…<br />-Съвсем друго показа разпитът…<br />-Нали нищо не бяхме казали? - попита Янаки.<br />-Директно
- не. Но смисълът на нашия разпит не са вашите думи. А вашите реакции -
комбинация от пулс, нервни импулси, кръвно налягане, зеници, та дори -
детектор на лъжата. Колкото и да сте добри, можете единствено да
осъзнаете, че трябва да мълчите и да лъжете. Но не можете да управлявате
подсъзнателното и невидимото. Ние него виждаме. И разбрахме почти
всичко…<br />-Разбрахте какво точно?<br />-Не искате ли да гледате?<br />-Предпочитам по-синтезирано… - каза Иван.<br />-Добре,
накратко - вие сте шпиони, които търсят нещо из Европа. Така и не
разбрахме какво, но тук има останали само хора. Значи търсите хора.
Сигурно някакви специалисти или други агенти, които знаят нещо. За целта
са ви дали доста пари и имате пряка връзка с висшите генерали в
разузнаването на България. Можете по всяко време да се свържете дори с
диктатора. А след като това ви е позволено, значи сте достатъчно важни,
за да се свържем ние. И да търгуваме с информация.<br />-Доколкото сме
чували, българските служби не преговарят под натиск. Ще жертват хората
си, но няма да признаят връзка. Още по-лесно ще жертват двама сърби… -
каза Янаки.<br />-Не очакваме да признаят. Нито да хукнат да ви спасяват.
Очакваме да разберат, че може да се търгува с нас. Отдавна опитваме да
влезем в контакт, но системата ви ни изритва. Сега чрез вас ще прескочим
първата порта.<br />-Мисля, че не сте намерили добрия ключ… - каза Иван.<br />-Ще промениш мнението си скоро. А ако началниците ви са разумни, и ще ви освободим бързо…<br />-Нашият началник са парите, но вие от тях не се интересувате… - каза Иван, подновявайки версията за търговците.<br />-Безспорно
сте способни агенти. Заслужава само похвала вашият диктатор. А сега -
искате ли да гледате разпита си, или да продължаваме по-натам…<br />Двамата
се спогледаха. След малко Иван каза нужното, за да спечелят време.
Времето винаги бе изгода - ресурс за премисляне, планиране, запознаване
със средата:<br />-Нека гледаме… - каза той.<br />Лучано натисна бутон на дистанционното и екранът светна…<br /><i><span style="font-size: small;"><b>(следва)</b></span></i></span></span></p><p style="text-align: justify;"><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;"><i><span style="font-size: small;"><b> </b></span></i><br /><i><span style="font-size: small;">Добри Божилов, Хир Дуло<br />15.02.2023</span></i></span></span></p>Unknownnoreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-2580862210506976794.post-48577528875030180572019-08-25T00:48:00.000+03:002023-02-08T13:21:59.003+02:00Запаснякът... глава 17 от романа "Еврокалипсис"... <p> </p><a name='more'></a><p style="text-align: right;"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: small;"><i>Уважаеми приятели, <br />романът "Еврокалипсис" <br />се отделя в собствен сайт, <br />където ще бъде основното му място. <br />Можете да четете и тук, засега, <br />но идеята е да се премести <br />на индивидуална позиция. <br />Сайтът е тук: <a href="https://www.gudelnews.com" target="_blank">ЕВРОКАЛИПСИС</a></i></span></span></span></p><span><!--more--></span><p></p><p style="text-align: justify;"><span></span></p><p></p><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;"></span></span><p style="text-align: justify;"><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">Петко
изгаси двигателя. Горе го чакаше лудницата - жена му, четирите деца -
изпълнен дълг към Родината, и пето на път. Данъците за пореден път се
повишиха, но шефът обеща да ги компенсира за своя сметка. Горивото
поскъпваше, но това не облекчаваше паркирането.<br />Колите стояха пред
домовете на хората неизползваеми. Т.е. прекарваха по-малко време по
пътищата и повече в неподвижно състояние. Това по естествен път
намаляваше мястото за неподвижно пребиваване. Властта отдавна бе
изоставила всякакви идеи да се прогонват неизползваемите возила, защото
разбираше, че вината за тях не е на собствениците им. Някога - преди
новия Бай Тошо, политиците гледаха да грабят от всичко. Така измислиха
такси за паркиране пред дома и такси за замърсяващи автомобили, въпреки
че народът нямаше пари за нови. А паяци вършееха, за да крадат возилата
откъде ли не - заради глобата по освобождаването после. Някои адвокати
считаха, че това е форма на “отвличане”, но властта единствена имаше
правомощието да осъди отвличащия, т.е. себе си, и така осъдени нямаше.<br />Войната
на правителството с хората приключи с естественото рухване на самото
правителство, което изчерпано поради собствена глупост и безсилие, само
избяга. При Бай Тошо - втори с това име, всичко бе променено.<br />Трудно
бе да се паркира, но се оправяха хората, особено извън центъра. То да
живееш в центъра си бе мазохизъм - само крайните сноби-идиоти го
правеха. Но те имаха това право - всеки избира собствените си мъчения и
се насочва към най-приятните от тях…<br />Петко бе типичният български
гражданин от втората епоха на “снишаването”. Като всички, обичаше да
псува понякога, но най-вече - да слуша или разправя вицове за Диктатора.
И също като всички - вътрешно бе благодарен, че имаха Диктатора, защото
усещаха, че нему се дължи относителния мир, в който живееха българите.<br />Така,
ако и да недолюбваше властта - като всеки българин, и Петко разбираше
правотата на повечето вършени от нея работи. Само преди десет години
никой не вярваше, че е възможен обрат в демографската катастрофа.
Семействата имаха по едно дете, ако изобщо имаха такова. Най-важна бе
кариерата и служебното утвърждаване. Бяха плъзнали всякакви джендър и
хомосексуални идеологии, та покълваха вече и екстремности от типа, че
човекът е най-големият вредител за природата и следователно - по-малко
хора - по-добре… България загиваше без война…<br />После дойде войната, условията се влошиха. Би следвало още по-зле да стане раждаемостта. Но…<br />Тя
скочи. Защото Бай Тошо сякаш вдъхна на народа увереност, че най-сетне
някой, който знае що върши, е начело. И когато с откровени думи, почти
просълзен, помоли хората да раждат, те… го послушаха. Утробата на
българската майка започна да се отключва. Вече хиляди семейства
започваха да наподобяват онези в тъмните времена на турското робство,
когато именно тази утроба бе основният, който победи поробителя.<br />Доходите
бяха по-ниски, апартаментите бяха все същите - повечето - панелки, от
времето на Бай Тошо Първия. Иронията бе че за 30 години своя власт, той
бе построил толкова, че и след още 30 години подир него, деветдесет
процента от жилищния фонд бе негово наследство. Капитализмът построи
известен брой жилища - но скъпи. Защото смисълът на капитализма е не
жилището, а печалбата от него. А смисълът на дейността на Бай Тошо
Първия, бе човекът вътре в жилището.<br />В малки апартаменти, с по-малко доходи, и със старинни коли, българите раждаха повече българчета…<br />Жената
го посрещна усмихната. На лицето и личеше умората и стискаше един
черпак с такава сила, че личеше, че едва удържа напрежението. Четири
деца, още едно на път, бедност и няма време на нищо. Но бе длъжна да се
усмихне. Защото България имаше все пак мир, вървеше на някъде, а
малцината пуснати из улиците бежанци потвърждаваха на живо всичко от
телевизията и мрежите. Каквото и да струваше на българите, трябваше да
опазят своето, което се бе оказало по-добро от на всички останали.<br />Българите
много години бяха с ниско самочувствие и превъзнасяха чуждото. За пръв
път от доста време бяха повярвали в своето. И това ги бе спасило. И нищо
никога вече нямаше да ги върне на пътя на чуждопоклонството. Децата,
които се раждаха щяха да са от поколението, което никога не робувало на
чужди идоли. Т.е. първото родено извън новия тип робство.<br />Длъжна бе
да му се усмихне. Масовата раждаемост неминеумо остави жените у дома.
Дистанционната работа бе изчезнала, защото бе изчезнала и цялата каста
измислени професии, които нищо не произвеждат, не знаят що вършат, но
получават много пари, цъкайки с мишка у дома. Бе се върнала истинската
работа - на полето, във фабриката, на улицата. И хората и с това сякаш
усещаха, че са стъпили на прав път.<br />Но с многодетни семейства, жената
остана у дома. Държавата не можеше да раздаде много помощи, защото
трябваше да ги събере от единствените останали да работят - мъжете. Би
било глупост да го прави и да събира пари, и да ги връща, утежнени с
бюрократични такси. Затова правеше старото, доказано и изпитано - “всеки
да се оправя сам, ще гледаме да не пречим”...<br />Мъжът бе основният
работещ в дома, във времето на демографския рестарт. Работното време по
закон все още бе осем часа, но рядко биваше под дванайсет. Трябваха
допълнителни часове, заради нужните повече пари, а и заради липсата на
работници. С краха на технологичното общество, все повече работа се
връщаше в човешките ръце. И още известно време щеше да е така.
Диктаторът полагаше усилия да построи нови машини и да възроди
роботиката. Но трябваше време. А и основните ресурси се изсмукваха към
армията.<br />Мирът винаги се бе крепил на армията. Искаш ли мир, готви се
за война. Това още повече важеше в ситуация на война навсякъде наоколо.
Много работа, високи данъци, военна повинност…<br />И това падаше върху
мъжете. Петко след три седмици го взимаха запас. Бе мотострелковак.
Кашик, както му викаха. Има една история за кашиците. Да ви я разкажа,
да разберете.<br />При Бай Тошо Първия, едно момче го взели в казармата.
Мотострелковак. Кашик. И баща му - честен човек, верен на Партията,
разправяше: “Е, аз служих по царско време. Това беше служба. А сега
какво служат - возят се на едни БТР-и по цял ден, а като спрат е за да
похапнат…”<br />Това бе разбирането на бащата. А момчето - то служело в
Елхово… Триъгълникът на смъртта. Елхово-Грудово-Звездец. Трите полка,
дето трябваше да превземат Истанбул за 2 часа, ако ни нападнеха турците.
И като се слушат легендите за службата там, може и наистина да успееха.
Полковете, дето отидоха да омиротворяват Чехословакия през 1968 г. и да
спасяват социализма в предния му вид. Все “доброволци”, дето разбраха
че са такива чак в Прага…<br />Та там служеше момчето, а баща му - “Това служба ли е, возят се на БТР-и по цял ден…”<br />“Господ
беше пехотинец в Елховския полк…” - това го пише на всяка военна карта в
Елхово и на всяка карта в кабинета на офицер, служил някога в Елхово.<br />И
днес ролята на мотострелковаците бе нарастваща. Танкове и ракети - все
по-малко. Няма производство достатъчно. Кашишката кубинка превзема
градовете и отблъсква враговете.<br />Минимум два пъти в годината мъжете бяха в запас. Понякога и три, а имаше и по четили пъти.<br />Някои
мъже го приемаха като почивка от жените и работата си. Но за да идеш на
тази почивка, трябваше да спестиш пари за булката. Че в тия трудни
времена, държавата не можеше да плаща компенсация, ако и по закон
останал от времето на неолибералните лъжи, да бе длъжна. Човек се оправя
сам и е длъжен да служи на обществото за своя сметка. Защото ако не е
за своя сметка, пак той плаща, ама му го вадят от другия джоб.<br />Затова
- като дойде запас, излизаш в неплатен отпуск и жената и децата карат
на спестеното. Гледай да е повече, не че е лесно да се пести в такива
години…<br />Но мирът си има цена. Твоите деца са живи и са в България, а
не в Либия, заради мира. Заради това, че “бичиш” запас по шестнайсет
часа на ден с автомат, картечница и в овехтяващ БТР. Хранят те основно с
боб, че пари за наденица няма. Хлябът не липсва и рядко е сух, че бързо
свършва.<br />Едно време имаше правило в казармата - на войниците се дава
само сух хляб. Не само, за да свикват на трудно, но и за да ядат
по-малко. Затова - дойде ли хлябът, се оставя да изсъхне, и тогава се
дава. Дай им оня мек и ароматен комат, и ще лапат двойно и тройно…<br />Но
днес тази система не работеше, защото доставките за армията бяха
разредени. И дойдеше ли коматът, бързо заминаваше. Като деликатес към
боба…<br />И за разлика от при Бай Тошо Първия, сега не слагаха бром в
чая. Вълшебният бром, който потиска нагона и помага тия общества от мъже
да не обърнат резбата. Като няма жени, и има нагон, се стига до обрати.
В някои древни армии, без бром, като при гърците, доста велики воини се
бяха преориентирали към мъже. Малко по-късно армията бе загубила
ефективност, и бяха завладени от римляните. Които на свой ред бяха
завладени от варварите, след като по друга причина - поради твърде много
изобилие, и чудене какво да правят, бяха започнали масово да обръщат
резбата.<br />Успехът на една армия е пропорционален на нагона. Мъжете
воюват, но ги движат жените, които са непрекъснато в мислите им. Изчезне
ли жената от мислите, армията позапада…<br />Бай Тошо Първия му бе
намерил цаката. Жената не трябва да изчезва от мислите, но трябва да се
намали енергийния импулс. Защото като няма жена наоколо, той се насочва
към мъжа. И тогава армията крушира. Това решение бе бромът в чая - тайно
слаган, но всички знаеха за него. Което не пречеше да пият чай - че в
студа само той спасяваше… Или чай с бром, или мръзнеш. Интересен е
въпросът, поставят ли и руснаците бром в ония чашки, от които пият,
докато се къпят в ледена вода… Този въпрос засега нямаше отговор.<br />Но
днес бром нямаше, поради липса на средства. Всяка химическа индустрия,
що бе останала, се ползваше за по-важни неща - лекарства, горива, бои.
Няма ресурс за бром.<br />Можеше ли армията на Бай Тошо Втория да обърне резбата?<br />Не съвсем…<br />Запасняците
бяха по три-четири седмици, имаха семейства, издържаха. А новобранците…
те не бяха само мъже. Бай Тошо бе въвел израелската военна служба - за
всички - и за жените. Така във войската бяха 50:50, а привилегията
жените да не служат, бе само после в запаса. Викаха ги много рядко, а и
по закон, тя жена с дете до 7 години няма как да бъде извикана.
Концепцията на масовата раждаемост обуславяше около почти всяка жена
постоянно да има поне едно дете под 7 години. Така те отпадаха от
запаса, но не и от редовната служба.<br />Така имаше мъжки и женски роти, и
във всяко поделение, бройките бяха приблизително равни. Това решаваше
проблема с брома и обратната резба, защото младежите приемаха казармата
като някаква версия на някогашните бригади - място да работиш здраво и
да хванеш някоя птичка (или петле) ако клъвне… Доста двойки възникваха
тук, а при забременяване, жените бяха уволнявани предсрочно. Това малко и
свали годините на първото раждане, които преди време бяха застрашително
преместили се нагоре. А младата жена е по-пригодена за раждане, пък и -
има повече време да роди повече българчета…<br />Та за запаса говорехме.
Ваня - милата съпруга на Петко, с трепереща на черпака ръка, го посрещна
усмихната. Целуна го. Знаеше, че е преуморен. В последно време работеше
по четиринайсет часа, за да пестят за запаса. Вече имаха резерви, но
щяха да кътат до последния ден, че знаеш ли какво може да стане - да
удължат мобилизацията, и тогава - кой ще храни тия гърла…<br />Бе му
направила яйца по панагюрски, топъл хляб, огромна салата и му се
полагаше една бира. Тя минаваше за деликатес, но мъжете си я
позволяваха. Виното бе още по-скъпо.<br />Децата наскачаха на главата му,
още преди да се добере до трапезата. Те се бяха наяли, енергията бе
пълна, чудеха се какво да правят, а татко идваше толкова късно и за
малко време. Кога да му се нарадват. И той на тях. Коремът му къркореше,
но изчака още половин час. Децата се утолиха, омръзна им бързо, и се
разбягаха. Така до утре. Най-сетне се добра до вечерята. Тя бе
поизстинала, но топлината от Ваня и човечетата бе повече от всичко. Тя
приседна до него и нежно го прегърна, докато се хранеше…<br />-Днес един
френски негър пак за малко да се пребие… - каза Петко - Тия хора са
луди. Те не ходят, те тичат, бързат, искат да свършат двойно и тройно
повече работа…<br />-Страх ги е да не заминат към Либия или още по-натам… - отвърна Ваня.<br />Бе
права. Малък брой бежанци получаваха шанса да работят в България.
Живков искаше чрез тях да установи връзки с народите им - нещо подобно
бе правил предният Живков, който обучаваше чужди студенти. Така България
получи после посланици по цял свят. Сега шансът бе не обучението, а
самия престой в мирна страна, насред перспективата за лагери или
робство. Затова бежанците работеха като луди, нарушаваха трудовите
правила, и имаше и инциденти със загинали или тежко ранени.<br />-Застрашават
не само себе си, а и останалите… - каза Петко - Това не е работа. Това е
хаос. Бай Тошо трябва да вземе мерки. Да им направи заводи само за
мигранти и да се трепят едни други… - изрече патриотичният и фактически
масов възглед на българите той.<br />-От тия заводи няма да излезе една
гайка, само линейки ще летят… - каза Ваня - Чужденците вършат нещо, само
в среда от повече българи - да ги вкарват в пътя…<br />-Вкарваме ги… - каза Петко и отпи от бирата - Ама ако запалят завода, всички излизаме извън пътя…<br />Приятни
бяха тия мигове вечер. Единствените, в които си основно човек, а не
войник или работник. В оскъдицата жените се бяха научили да готвят много
вкусно от буквално нищо. Като през Възраждането малко преди
Освобождението.<br />-На Пепа брат и се върна от запас. По-хлабаво било
тоя път. Преместили ги и затова. На новото място нямало
генерали-мотострелковаци и не знаели работа да им измислят…<br />Измислянето
на работа бе стара военна практика - за да не се успива армията и да не
мисли за глупости. По-добре залудо да работиш, отколкото залудо да
стоиш. Но при размествания на войски и първоначално опознаване, се
случваше и да видят “лабавото” бойците.<br />-Къде са ги преместили? - попита Петко.<br />-На
някакво летище. Докарали пет американски самолета и подсилват общата
охрана. Ама нямат сгради още и спят по палатки - край пистата.<br />-Пет
самолета? Значи са верни слуховете, че Бай Тошо се е спазарил с
американците - ще задържа част от мигрантите за три месеца, преди да ги
пусне, в замяна на самолети.<br />-Сигурно.<br />-Тогава при нас ще дойдат
тия клетници. В завода трябва да сложат военна охрана - да ги озаптява… -
констатира мъжът. Пусна телевизора.<br />По него - Михайло Берковски…<br />-Уф, пак ли тоя… Писна ми… - каза Петко.<br />Жена му само се усмихна. Берковски изнасяше поредната си държавно-отговорна проповед.<br />-Само той върви. Ще сменя Бай Тошо… <br />-Ще го смени друг път. Хитрец е Вождът… - каза жената.<br />Бай
Тошо наистина бе умен. Разбираше, че каквато и да е властта, тя омръзва
на хората и трупа омраза. Неизбежно бе. И бе проучил какво са правели
ония дългогодишни ръководители - царе, императори, диктатори, за да се
задържат. Бушоните. Постоянно пускали нови звезди - обикновено
глуповати, но за сметка на това - заслепени от амбиция хора. Пускат ги,
създават им илюзии, че бъдещето е тяхно, и ще изместя Вожда. И те
кълват… С времето негативите падат върху тях. И аха да изместат Върха,
сменят ги. А народът си отдъхва…<br />През цялото време си управлява Вождът, защото претендентът е зает със собствената си суета, и постоянно да говори пред тълпите…<br />Истинското
име на Михайло бе разбира се Михаил. А фамилията му бе Тогунов. Но
понеже бе от Берковица, стана от Михаил Тогунов, на Михайло Берковски.
Може и службите на Диктатора да помогнаха за този слух. Иронизираше го, и
го приписваше на масите. Което ядосваше новата звезда, но той таеше
негативното в себе си - за когато вземеше властта. Тогава щяха да идат в
затвора тия шегаджии…<br />По телевизията нямаше много програми, основно
защото бе изчезнал първоизточникът на преводна продукция на запад. А
български пари за рекламно издържани медии нямаше достатъчно. Изключиха
телевизора, по-късно можеха да го пуснат - дано Михайло да беше
изчезнал.<br />Взеха една книга. Да четат заедно бе ново, но голямо
удоволствие. Докато жената бе бременна, не бе добре да правят другото.
Така четенето нарастна. Като страничен ефект от времето…<br />Скоро се
унесоха. Утре им предстоеше същото, но го очакваха с оптимизъм. Нацията
бе бедна, но с перспектива и бъдеще. Очевидно това бе по-добре от
поливана с еврофондове за безсмислено съществуване, без пътека на
никъде… Парадоксално, но бе оцеляла само държавата на най-малко
усвоените еврофондове…<br />Животът на Петко - инженер в завод за
автомобилни гуми, и милата му Мария бе типичният на милиони българи - в
момента най-успешната нация в Европа.<br /><i>(следва)<br /><br /></i><span style="font-size: small;"><i>Добри Божилов, Хир Дуло<br />08.02.2023</i></span></span></span></p>Unknownnoreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-2580862210506976794.post-17790469473656814512019-08-25T00:45:00.004+03:002023-01-31T23:08:35.049+02:00Турското робство... Глава 16 от "Еврокалипсис"<p></p><p></p><a name='more'></a><p style="text-align: right;"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: small;"><i>Уважаеми приятели, <br />романът "Еврокалипсис" <br />се отделя в собствен сайт, <br />където ще бъде основното му място. <br />Можете да четете и тук, засега, <br />но идеята е да се премести <br />на индивидуална позиция. <br />Сайтът е тук: <a href="https://www.gudelnews.com" target="_blank">ЕВРОКАЛИПСИС</a></i></span></span></span></p><span><!--more--></span><p></p><p style="text-align: justify;"><span></span></p><p></p><p style="text-align: justify;"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Империята
на кюрдите се разклати, и това помогна на българите. Личен емисар на
Живков бе проводен в столицата да наблюдава трусовете.<br />Турция бе
победена, но турският народ не бе унищожен. И след обичайния шок и
нокаут, започна да се съвзема. Появиха се терористични групи и
партизански отряди. С оглед на факта, че самите кюрди не бяха кой знае
колко силни - то днес силни в света почти не бяха останали, ако не броим
атомните бомби, които внушаваха измамно самочувствие - та с оглед на
този факт, и поддържането на империя бе трудна работа. Може би по-умен
бе подходът на Живков да не гради гигантска държава, а да се фокусира
върху развитието на малката. Но кюрдите бяха вече с империя, а империя
сътворена от партизани, се и клати лесно от партизани. Бе дошло времето и
турците да бъдат уважени, и да получат някакви права - подобно на други
- далеч по-малобройни народи, при които пребиваването им в общата
държава, бе със споразумение, а не насила.<br />Кюрдите допуснаха турски
депутати в парламента, и дори назначиха турски министри. Но с оглед на
факта, че империята се намираше точно на мястото на бивша Турция, и
десетилетия основен враг на кюрдите бяха именно турците, сега новите
властващи се страхуваха от нещо повече. “Няма как да върнем турското
управление, да се откажем сами от свободата си” - така разсъждаваха те.<br />А за турците, свободата на кюрдите, бе робство.<br />-Искаме
автономия. Каквато имат арменци, грузинци и араби… - провикна се Мехмед
Джоханоглу - ръководител на етническата турска фракция в в парламента.
Провикванията бяха и без да имаше конкретен повод, защото кюрдското
ръководство избягваше да поставя тези въпроси на обсъждане.<br />-Сега сме на друга тема, представител Джоханоглу… - отвърна Председателят - Ахмед Йоджалан.<br />-За нашата тема винаги няма време. А улиците са в кръв…<br />-Тогава спрете тези терористи и да се разберем мирно…<br />-Те не са терористи! Отнехте свободата ни. Турците не могат да бъдат роби…<br />-Вие
не сте роби, империята на е всички, хората са равни. Именно империята
сложи край на робството, в което вие държахте нас - кюрдите…<br />-Турците не се мислят за свободни…<br />-Както и да е, сега да продължим с бюджета… - закова накрая Йоджалан.<br />В знак на протест, цялата турска група напусна залата.<br />Подобни
премеждия се случваха постоянно, напреженето растеше. В кулоарите,
където нямаше официално заседание, разговорите нямаше как да се
прекъснат.<br />-Тези безредици могат да прераснат в турско въстание… -
коментира Кенан Йоргуз - един от по-радикалните представители на
“поробените”. Там бяха също умереният кюрд, близък до императора - Рекан
Мустафа, а също и Петър Григоров - представителят на Живков.<br />-Империите днес са слаби, не е възможна силна власт. Съществуването е на база на компромиса… - каза Григоров.<br />-Турците нямат никакви ограничения. Двайсет хиляди от тях дори служат в армията… - каза Мустафа.<br />-Предателите. Никой не ги приема за турци. Продажници… - каза Йоргуз.<br />-Как по друг начин да стане? Имате министри, депутати? - отвърна кюрдът.<br />-Абсолютно непропорционално. Един наш депутат се избира от десет пъти повече хора от вашите. Така сте направили регионите…<br />-Няма
как да позволим пропорционалност. Твърде много сте. А и империята не е
демокрация. Видяхме демокрациите до какво доведоха света. Империята е
умерена демокрация…<br />-Империята очевидно е свръх-пропорционалност за вас, и ограничена - за нас. Значи не сме равни. И хората го виждат.<br />-Все
още има повече турски милионери от кюрдски. Никой не ви взе бизнеса и
печалбите. Много кюрди работят за турци… - не бе съгласен Рекан.<br />-Работи, и плащаме данъци, с които да ви храним… Това не може да се изкупи с неколцина депутати… - каза турчинът.<br />Разговорите
между власт и надигнали се маси винаги бе разговор между ням и глух. Но
ако имаше трета страна, която и двете да уважават, нея всички чуваха:<br />-Разпадът
на империята няма да доведе до добро… Ще пламнат нови войни. Независима
турска държава неминуемо ще воюва. Истанбул и Анкара са кюрдски градове
в момента… - каза българинът.<br />-Това е и нашата позиция - империята е
по-малкото зло. Няма да се колим едни други. А нова Турция няма как да
не посегне към основните ни градове… - каза Рекан - Тъкмо някакъв мир
въдворихме…<br />-Каквото и да говорите тук, и каквото и да кажа аз, войната е неизбежна. Народът ще се вдигне… - каза Йоргуз.<br />-Народът зависи от водачите си…<br />-Не и ако вижда сам всички истини…<br />-Нека
сме по-умерени… - включи се отново Григоров - Империята очевидно е нещо
добро. Българите доброволно влязохме в нея, въпреки че имахме армия -
може би най-силната в региона, и можехме да воюваме.<br />-Българите сте
галениците на империята. Вие не и плащате данъци, а тя ви плаща… - каза
турчинът - Не вие сте поробени от кюрдите, като нас, а вие тихомълком
сте поробили кюрдите. И ако искате, винаги можете да излезете - няма кой
да ви удържи…<br />Това бе приблизително вярно. Императорът едва се
справяше с турските паравоенни, едва ли би могъл да удържи на редовната и
сравнително добре въоръжена Българска армия. Живков винаги би могал да
се отцепи. Но оставаше вътре - така зад гърба му имаше по-голяма обща
сила. А кюрдите сочеха Българската армия като своя, и империята им
изглеждаше по-силна. Всъщност нямаше никакъв шанс Живков да прати дори
един войник срещу турци, араби или срещу някой друг надигнал се. Но като
плашило и срещу външни врагове - действаше.<br />-Турците спокойно могат
да се движат из цялата империя, включително в България - каза кюрдът -
Ако искате, идете да живеете при Живков, ако ние сме чак такива
“поробители”... - наблегна на последната дума.<br />-Ние сме пет пъти
повече от тях - няма да ни приемат… А и как ще стане това преселение?
Имаме си свои земи, искаме да се развиваме свободни.<br />-Турци и кюрди
са омесени в най-важните територии. Няма как да се раздели империята…
Вие искате да я разпуснем. И да започнат отново войни и кръвопролития…<br />-Тогава ни дайте повече депутати и уважение…<br />-Това също ще доведе до край на империята… А нали целта е да опазим мира… - каза Рекан..<br />Подобни
разговори не бяха един или два, и постоянно бяха в задънена улица.
Истината е, че никога не можеш да намериш пресечна точка на
несъвсемстимости, а човешкото лицемерие всички да се “стремят” към мир,
бе просто начин да намериш друг виновник, когато войната дойде. Може би
идеята за Европейски съюз - поне в началото, преди да я превземат
зелените и гейовете, бе добра - обща държава, в която всички са
малцинство и живеят с равни права. Но Турция никога така и не влезе в
ЕС, а в настоящия хаос подобно нещо изглеждаше съвсем налудничаво. Бяхме
се върнали към империите от предно поколение - тези в които няма как
всички да са равни, и някои са си надолу в йерархията. И това не бе
изключение. Дори митичната Австро-Унгария, която бе принудена да прави
компромиси, бе изградила йерархия - необявена. Отгоре бяха австрийците и
унгарците. По средата всякакви безопасни малцинства, и най-отдолу -
опасната и огромна група на славяните. Формално всички бяха равни, но не
съвсем. Законът бе едно, реалността - друго…<br />Григоров имаше една
основна задача - да отлага катаклизмите в империята колкото се може
повече, защото всяка смяна на император и господар, всяко приспособяване
и ново “снишаване”, бе трудно. И носеше рискове. Живков искаше мирен
живот, за да не губи хора, и да усвоява вътрешното развитие.
“Снишаването” бе висше изкуство на политиката, но не винаги бе възможно,
и не винаги - изгодно. А понякога бе и скъпо. Затова уредено снишаване
не се пипаше, поне докато независещи от теб сили него съсипят.<br />Нямаше
съмнение, че турците не са унищожени, и са твърде голяма сила, за да
бъде мирна империята. Турците бяха по-силни спрямо поробителя си,
отколкото бяха кюрдите някога - спрямо самите турци. Ясно бе какво ще
стане рано или късно. Но по-добре късно, защото слабостта на императора
бе златна мина за лоялните му васали като Живков. Още някогашният -
първият Живков, бе написал история как се ползват слаби господари от
умни васали. Бе обърнал сюзерена си на дойна крава, а насреща даваше
лаксателства и ордени. Днешният Живков го повтаряше, но в много
по-трудна ситуация - защото винаги покоряващите го империи бяха по-слаби
и бедни, и нямаха стабилитета на някогашния Съветски съюз.<br />И в този
ден повтарящите се спорове не доведоха до нищо ново, а седмица по-късно
турските партизани превзеха цял град и го държаха месец, преди
имперските войски да ги прогонят. За целта трябваше да изтеглят части от
Източна Тракия, където за да поддържат реда влязоха български войски.
Така Одрин мина под “временно” българско управление. Интересното бе, че
турското мнозинство там не се опълчи, а дори прие българите като
освободители.<br />Междувременно, Григоров се срещна и с един от гръцките първенци.<br />-Готови
сме да осигурим петстотин милиона лева кредит за вашите цели. И канал
за оръжие… - каза той на Константинос Пангалос. Гърците също надигаха
глава, но по-тихо. Чакаха кюрдско-турските сблъсъци да отслабят
империята, и после да обявят независимост.<br />-Малко са… - каза гъркът
това, което всички знаха - на грък парите никога не стигат, дори когато
са подарък. Може би Троянският кон бе идеалното наказание за гърците -
те не могат да откажат дар, дори когато е рисков. Винаги броят, смятат и
са недоволни, дори когато си вредят, и не се усещат.<br />Българите добре знаеха това и умело го ползваха:<br />-Ще
има още. Сега доста разходи ни се натрупаха. - каза Григоров - Но
въстанието ви е още далеч. Допускам, че дотогава поне още толкова ще ви
дадем… Харчете пестеливо и ще успеете.<br />-В елънкойни ли ще ги преведете?<br />-Разбира се. Няма начин империята да разбере какво правим и как помагаме на нашите приятели - гърците.<br />Грък и българин да са приятели, това бе чудо невиждано. Една огромна демагогия. Но като за притворен разговор…<br />-А оръжията? Все ваши накрая купуваме. В този канал нищо не минава друго…<br />-Свободни
сте да купите каквото искате. Нашето е най-евтино. Пътищата днес са
опасни и скъпи. От Америка или Русия излиза по-скъпо. Но вие си
избирате. Ние - българите, знаем свободолюбието на гърците, и ви
подкрепяме безкористно…<br />Всъщност, една от причините за щедростта, бе
че гърците просто нямаше откъде другаде да купят оръжие, и огромна част
от парите се прибираха обратно под формата на печалба. А голямата полза -
понякога компенсираща дори все пак направения подарък, бе че тия пари
отваряха пътя на други гръцки пари - които те събираха от населението
си, и от външни източници, тези други пари, отново да купуват българско
оръжие. Не бе съвсем ясно финалната черта дали е на плюс или минус, но
със сигурност загубата за българите не бе огромна.<br />А основната цел бе
Гърция да бъде достатъчно добре въоръжена, за да вдигне бунт, и
достатъчно слаба, за да не успее да се освободи. Това бе тънък лед.
Всякакви размирици отслабваха империята и правеха Живков по-силен. Но
разпаднеше ли се самата империя, цялата схема щеше да изчезне и да
настанат много по-трудни времена.<br />-Трябва да знаете, че никой грък
няма да приеме да ви дадем Солун, когато се освободим. - каза
Константинос - Ние всичко обещаваме, но това е немислимо.<br />-Наясно сме
с това… - каза българинът и изобщо не си правеше сметки гърците да им
подаряват нещо. Солун бе хапка, която Живков още не знаеше иска ли.
Градът съдържаше твърде много гърци, а близостта с България подпомагаше
икономиката му, и с това забавяше обезлюдяването. Може би след известно
време - като намалее още малко като хора - тогава ще стане български.
Живков и сега имаше излаз на Бяло Море през няколко по-малки пристанища,
а и можеше да ползва всички такива на империята. Та дори солунските.<br />Истинският
план бе, след като кюрдите се разправят с гърците, българите да влязат
“временно” в Солун. Сиреч - да го получат от кюрдите, а не от елините…
Солун - гръцки, предполагаше Кюрдската империя да е приключила дните си…<br />-Ние
не искаме Солун, а Света Гора… - каза Григоров - Манастирите се
обезлюдиха. Ако районът мине под наша юрисдикция, ще ги възобновим като
български. Особено румънските, сръбските и руските - естествено ще
станат наши. Императорът е склонен да ни даде полуострова, но Живков
уважава автономията на духовенството.<br />-Това е трудна работа. С тия
попове тежко се работи… - каза гъркът, но вътрешно и на него не му се
искаше да ги отстъпва. Независимо, че българите не претендираха за
гръцките манастири, то засилването на присъствието на българи там бе
дразнещо. Но от друга страна - бяха зависими от тях, и получаваха
помощи. Света Гора не бе голяма жертва…<br />-Знаем, че е трудно. Но ако
скоро получим Хилендарския манастир, ще е добра първа стъпка. Сърбите и
без това вече ги няма, всичко се руши…<br />-Това е изпълнимо. За приятелите ни, които са толкова щедри с нас, е изпълнимо. Дори ви го дължим…<br />Гърците
щяха да се мотаят максимално, но накрая да го дадат. Българите бяха
свикнали на търпение с тях. Тринайсет века бяха живели заедно и се
познаваха идеално…<br />Хилендарският манастир бе много важен за България.
Преди близо три века, там Паисий бе поставил началото на Възраждането с
написването на “Историята”. По-късно обаче, сърбите бяха станали
мнозинство и избраха техен игумен. Така едно историческо българско
духовно светилище бе станало сръбско. Иронията бе, че Паисий се наричаше
“Хилендарски”, а не “Зографски”, където бе довършил труда си.<br />-Трябва
да знаете, че поддържаме бунт на Гърция само в Пелопонес… - каза
Григоров - Не можем да допуснем повече, защото целта ни не е да
разклатим империята. Целта ни е Гърция да бъде автономна - като
България. Не можем да се борим за Гърция за нещо повече от това, което
имаме ние…<br />-Империята рано или късно е обречена. А ако намалявате
собствените си стремежи, може и да ви отнемат и наличната свобода. Да
станете по-малко автономни, и все по-малко, и накрая - като турците. И
като нас…<br />Това бе ясна обида, изразена индиректно. Гърците така
обиждаха българите, откакто двата народа живееха заедно. Варвари, които
трябва да бъдат цивилизовани, изостанали същества…<br />-Засега се
справяме по-добре от вас и турците, въпреки че сме по-малко и бяхме
по-бедни отпреди това… - отвърна му достойно Григоров - И ние на вас
даваме помощи да вдигате въстание, а не вие на нас…<br />Гъркът замълча, но вътрешно бе унижен.<br />-Няма
да помагаме за повече от автономия. Независимост, в рамките на
империята. Пък и… - забави се за малко за повече значимост - Пък и, ако
го подкарате по вашему си, може да си счупите главите. Пазим ви, грижим
се за братята-християни. Братята-православни…<br />-Ще предам исканията ви на заговора. Ще мърморят, но който плаща, той поръчва…<br />-Усвоил си добре една българска поговорка… - завърши Григоров.<br />На
юг от България предстояха интересни времена. Най-силният на полуострова
се готвеше да се възползва максимално от тях. Като някаква компенсация
за несправедливостите и злополучията толкова пъти преди, въпреки че
българите винаги се бяха борели за справедлива кауза… И този път
изглежда щеше да успее - защото може би за пръв път разчиташе на
глупостта и грешките на другите, а не на собствените усилия… Този път
българска кръв нямаше да се пролива, а щеше да се постигне повече…
Вярваше в това, и сведенията от Григоров и другите подобни агенти за
влияние, които бе разпратил, го обнадеждаваха…</span></span></p><p style="text-align: justify;"><span style="font-size: small;"><span style="font-family: arial;">(следва)</span></span></p><p style="text-align: justify;"><i><span style="font-size: small;"><span style="font-family: arial;"><b>Добри Божилов, Хир Дуло</b><br />31.01.2023</span></span></i></p>Unknownnoreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-2580862210506976794.post-87470683164552460522019-08-25T00:43:00.000+03:002023-01-24T00:36:30.868+02:00Президенти и актьори - глава 15 от "Еврокалипсис"...<p></p><p></p><p style="text-align: justify;"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;"><span></span></span></span></p><a name='more'></a><p style="text-align: right;"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: small;"><i>Уважаеми приятели, <br />романът "Еврокалипсис" <br />се отделя в собствен сайт, <br />където ще бъде основното му място. <br />Можете да четете и тук, засега, <br />но идеята е да се премести <br />на индивидуална позиция. <br />Сайтът е тук: <a href="https://www.gudelnews.com" target="_blank">ЕВРОКАЛИПСИС</a></i></span></span></span></p><span><!--more--></span><p></p><p style="text-align: justify;"><span></span></p><div style="text-align: justify;"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Доналд
Тръмп - Старши, бе много недоволен. Току-що бе получил огромен отказ. А
той не обичаше да му отказват. Когато има вероятност от това, е
по-разумно сам да се отдръпнеш от намерението си. Но Тръмп и това не
обичаше да прави.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Целият
му екип бе на едно мнение - Зеленски няма да признае Конфедерацията,
всъщност не може да признае нищо. Той е силно зависим от САЩ, а САЩ в
момента е Байдън. Немислимо би било да бръкне точно в най-голямата рана
на тази страна в момента и да насърчи най-омразното на действащия
Президент.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Тръмп
не искаше пълно признание. Конфедерацията не бе обявена официално. Но
се надяваше Зеленски да признае правото на щатите на референдум за
отделяне - като гарантирано от истинската демокрация. А Зеленски бе
станал символ, направо синоним на демокрацията - поне в
лицемерно-демагогската пропагандна схема на Запада. Иначе малцина можеха
да го различат от Хитлер, Сталин или Пол Пот. Може би дори ги бе
задминал, защото бе успял да сведе населението на Украйна от четиридесет
милиона на петстотин хиляди. Осемдесет пъти. Подобно постижение в
историята нямаше.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Това,
както и репресиите срещу опозицията, не пречеха той да бъде звезда на
абсолютната демокрация и свобода в едно фалшиво общество, имащо нужда от
такава звезда.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">В
Конфедерацията имаха готовност да действат веднага. Зеленски трябваше
да е като “спусък” на много по-сериозни процеси. Щяха да обявят
“консултативни референдуми” дали народът иска отделяне. И макар и
формално незадължителни, те щяха да са огромно кроше срещу Байдън. Който
за да спаси съюза, щеше да се наложи да направи отстъпки и да го
разхлаби. Щатите щяха да станат по-силни, и някога в бъдеще - вече и да
се отцепят.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Но не стана. Зеленски не поддаде.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Ясно
бе, че парите бяха на страната на Байдън. Истината бе, че той винаги
можеше да ги спре, докато Тръмп можеше само да ги саботира - и ако
победи в интригите във Вашингтон, едва тогава да ги спре. Украинецът
разбираше това.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Не
се поддаде и на аргумента, че Конфедерацията ще се случи с или без
него, и е добре да има заслуги. “В Конфедерацията ще управляват
консервативните сили и републиканците. Те винаги са били по-близо до
армията и са подпомагали съюзниците си в чужбина” - бе му казал Тръмп.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">А
онзи бе отвърнал, че Конфедерацията ще има 30-40% от икономиката на
САЩ, сиреч - доста по-малък начален ресурс, за да раздава. И по-добре да
получи сигурното от Байдън, отколкото въображаемото от несъществуваща
държава.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Но
допълни и, че високо цени Тръмп, по време на който именно бе
осъществено огромно въоръжаване на армията на Украйна. Именно това
въоръжаване и помогна да удържи на руското настъпление. Зеленски все още
се правеше че не разбира, че войната е измислена от САЩ и Русия
съвместно, за да обезкървят Европа. А Украйна е малка пешка нея. Точно
затова Тръмп позволи на доминираните от Демократите милитаристи да
въоръжат Украйна. Всъщност, позволи го дори Путин, който можеше да я
удари и окупира много по-рано.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Разбира
се, накрая планът бе пропаднал. Великите “шахматисти” и в САЩ, и в
Русия, осъзнаха че са надиграни от обективната реалност. Те не просто
обезкървиха Европа, а направо я разрушиха, което отвори огромна гангрена
в центъра на света, която прогресивно се разрастваше и заплашваше да го
обхване целия.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Зеленски не се поддаде дори на заплахата, че е възможно да изгуби субсидиите, ако Тръмп се върне в Белия дом.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">“Ще ги изгубя веднага, ако застана на твоя страна. Предпочитам да ги изгубя в бъдеще, ако Байдън падне.”</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">А после и добави иронично: “Но като гледам, изборите при вас станаха по-редки от тези при нас”...</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">И
бе прав. Американската демокрация се превръщаше в посмешище с безкрайно
военно положение и продължаване на мандатите на ключовите служители.
По ирония на съдбата, от това спечелиха и някои законодатели и
чиновници, сред най-верните на Дон.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Екипът
на някогашния супер-магнат в недвижимите имоти и шоу-бизнеса, се опита
да го разубеди дори за прекия разговор. Сведения постъпваха от безбройни
дипломати и емисари. А Старлинк-3, въпреки клетвите на Мъск, едва ли
осигуряваше пълно екраниране срещу подслушване. Особено пък на тези
разговори. Но Тръмп бе убеден в своето частно криптиране - в началото и
края на канала, и настоя за директна комуникация. Надяваше се така да
убеди укрито, точно което екипът му се надяваше да го предпази да прави…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Така сега настроението му никак не бе добро.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Дойде
Мелания - някогашната ослепителна Първа дама, едно от най-красивите в
историята, възприемана като украшение към застаряващия и пълничък
Президент. И днес, въпреки че бяха минали години, тя изглеждаше
страхотно. И въпреки че бе изгубил властта, не бе изгубил нея. Една
странна вярност в тези години, вярност към разюздан някога плейбой,
който дори обиждаше жените. Още по-странно бе, че и той и бе останал
верен - сякаш остаряваше и не се интересуваше от това…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Не стана, нали… - попита го тя и го целуна.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Не. Всички го знаехте, само аз бях идиотът…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Всички
знаехме, но само ти си бил някога Президент. Всички много знаем, но
твоето мислене те доведе до върха. Може би то е правилното. Следващият
път Зеленски ще поддаде…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Оптимистка… Следващият път… Може би трябва да зарежем Зеленски. И да си караме по свой път, със собствени сили.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Това
винаги е най-доброто. Но просто ни трябва повод, избухване на причина,
която да изстреля и референдумите напред. Просто да ги свикаме ще
изглеждаме като нахалници и сепаратисти. Но ако Зеленски го каже, или
друга важна причина ако има - тогава може… - отвърна тя.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Точно
този повод Байдън никога няма да позволи. Всички служби основно с това
се занимават - да не дадат повод на Конфередерацията. </span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Това
бе приблизително вярно. Службите не полагаха грижи да пазят
националната сигурност и да укрепват съюза срещу външни врагове.
Занимаваха се с Конфедерацията и Тръмп. С което държавата ерозираше.
Мнозина от поддръжниците на Тръмп вярваха, че Конфедерацията не е
отцепване, а е спасение. Спасение на здравата част от Съединените щати,
които са обречени на изчезване. Но ако не се отделят навреме и не
създадат своя армия и институции, ще загинат и конфедераторите.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Което
никак не приемаха управляващите, назоваващи това “най-голямата стъпка
към разрушението на САЩ”. Сиреч - всеки прехвърляше вината за бъдещата
ентропия върху другия. По принцип, едно общество, което започне да се
фокусира върху “вината”, обикновено е към края си.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Роко още се надява да идем на откриването. - каза Мелания - Първото казино в Тексас…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Това
бе едно от големите постижения на Конфедерацията. Провъзгласяването на
нов индиански резерват в супер-консервативния щат на петрола и добитъка.
И после - даването на лиценз за казино. Голямото постижение бе не
нахлуването на хазарта и съпътстващите го пороци в Тексас, а
обстоятелството, че всичко бе станало без участието на Вашингтон. Всички
закони и договори бяха гласувани на щатско ниво. Байдън първоначално
протестира, издаде укази за отмяна и заведе съдебно дело. Но после
конфедератите изтъргуваха този въпрос срещу друго гласуване в Сената.
Така Министерството на правосъдието оттегли иска и чрез извънсъдебно
споразумение, резерватът бе узаконен. Домовете на залаганията скоро
започнаха да изникват като гъби, но Роко се оказа най-бърз. И сега, сред
строителните площадки на конкурентите му, щеше да пререже първата
лента. Дон бе поканен, и щеше да се окаже най-високопоставения политик,
ако решеше да отиде. От Вашингтон и Демократите всички бойкотираха и
правеха планове как да си върнат лицензирането на хазарта в столицата.
Тръмп бе създал опасен прецедент в полза на щатите.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Уморен съм, няма да ида. Но ти иди. Нека фамилията Тръмп присъства. Ти си все едно съм аз.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Никой не е все едно си ти… А и ще се разведриш и разсееш. След тази досада със Зеленски…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Едно джудже, което се мисли за титан. - каза Дон.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-И
колкото повече пропада, за толкова по-велик се счита. Мисля, че премина
точката на самоосъзнаване преди години. Сега няма как друго, освен
по-зле да става. И ускоряващо…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-И заедно с него се самозабравя и светът. Той и Зеленски заедно полудяват… - каза Тръмп.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-И ти ще полудееш, ако само с политика се занимаваш. Ела да завъртим някоя рулетка.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Не, уморен съм. Ти иди.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">И
тя отиде. След като го целуна страстно, и след като му обеща много
повече като се върне. Той с младежки блясък в очите се усмихна.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Пусна
си телевизия. Комедийно шоу - на новата звезда Абрамо. Един започнал
като инфлуенсър, натрупал милиони последователи, и го поканиха в голяма
телевизия. Справяше се момчето. Успяваше да разсмее дори остарелите. Дон
вече бе видял толкова в живота, че почти нищо не му бе интересно. Но
Абрамо се справяше. Имаше талант.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">“Дали
един ден няма да стане Президент на САЩ? И да ни въвлече във война…” -
помисли си Тръмп, докато се радваше на скечовете. “Абсурд. Ние сме
Америка, а не Украйна. А и с кого ще воюваме, да ни окупира? Русия,
Китай? Те не са по-силни. Извънземните може би. Подходящо за скеч…”</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Какъв
ли щеше да бъде светът, ако Зеленски бе останал актьор? Може би същият.
Плановете за заличаване на Европа - излишният и най-слаб голям играч на
световната сцена, си ги имаше отдавна. Украйна отвори подходящ момент. А
Зеленски се справи твърде добре. Толкова добре, бе щеше да завлече и
света. Вживя се в новата си роля - на Президент, национален лидер,
икона, вживя се, и я играеше до днес.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">“Не, Абрамо не трябва да става политик. Ще е загуба и за телевизията, и за нацията…”- сигурен бе Тръмп.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Сипа
си едно уиски - петдесетгодишно. Не трябваше на тия години да пие, но
едно малко… А и то и много други работи не трябваше да прави на тия
години. Накратко - на тия години не трябва да живееш, ако искаш да си
жив… :)</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Усети вкуса на добрия, отлежал дълго в старото дърво малц…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Телефонът иззвъня. Погледна.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Сенатор
Кредигер. Изненадващо. Не го очакваше. Един от най-върлите Демократи, и
от най-лукавите политици в столицата. Избягваше го, оставяше на младите
лъвчета да се борят с такива като него, и така да натрупат ценен опит.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Вдигна му.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Сенаторе… - каза Тръмп.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Президент Тръмп. Трябва да поговорим. Но не по телефона. През Старлинк-3. С криптирането.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Ако ми продиктувате паролата за криптиране по телефона, няма смисъл от Старлинк-3.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Не,
ни най-малко. Отворете петата отляво надясно книга на третата си
лавица. И вземете трета до пета дума от втория ред на първата страница с
текст…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Дон
погледна към лавицата. Самият той не знаеше коя книга е там. Намери я.
Някакъв трилър на Стивън Кинг. Мелания я бе купила. Прелисти я.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Разбира
се, не ми казвай коя е книгата… - каза Кредигер, чието първо име бе
Малкълм - Само въведи думите като парола в пулта на Старлинка…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Как
ли знаеше подредбата на книгите в дома му. Не им бе идвал на гости. Но
после се досети, че в тази стая имаше толкова много снимки, а книгите се
местеха толкова рядко, че бе логично всички да знаят. Но това значеше,
че и евентуален подслушващ ще знае. Но щеше да му трябва време. Време,
разбира се…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Въведе паролата, после се свърза със сенатора. Видя мазната му отблъскваща физиономия на екрана. Онзи не губи време.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Пиши
следващата парола. Ще я сменим. В момента службите ровят снимки и после
ще търсят книгата. Имаме две-три минути… - и му продиктува
двайсетсимволна последователност от букви и цифри. После рестартираха
връзката.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Хитро.
Ползваш книгата само за начална сигурност, колкото да си прехвърлиш
основната парола. А когато хванат първата, тя вече няма да се ползва. Но
ако запишат разговора и го декриптират, ще намерят и втората.
Старлинк-3 обаче пречеше на сериозното подслушване и една от защитите бе
да не се позволяват лесно записи. Не че бе невъзможно за службите, но
ги забавяше. Имаше собствено паралелно криптиране. Всичко това
означаваше едно - време.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Дон
допусна, че Малкълм ще поиска да сменят паролата на всеки две-три
минути, за да хвърли подслушващите в серия от разкодирания.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">И не сбърка…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Накратко - по примитивен и досаден начин, но постигнаха сигурна връзка…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Президент
Тръмп, нямаме много време, затова трябва директно по същество… -
обстоятелтсвото, че го нарича “президент” означаваше уважение. Някога
веднъж “Президент”, оставаш с тази титла доживот. Но после политиката
загрубя и започнаха не само да не я ползват, но и постоянно да се хулят и
обиждат. Сега един от враговете му я използваше.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Не мога да кажа, че съм очарован от вас, но ми е интересно защо ме търсите… - каза Дон.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Няма
да усуквам. Ще внесем законопроекта за частична отмяна на военното
положение за три месеца и провеждане на избори. Отмяната ще е само в
частта за преизбирането на ключови държавни органи.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Тръмп
се изненада. Няколко пъти в Републиканската партия бе обмислян подобен
проект, но се отказваха. Демократите нямаше да го подкрепят, щяха да
приложат всеки възможен филибустер, а накрая и щеше да има вето от
Байдън. Парадоксът бе, че за да мине този закон, и де факто да се уволни
Байдън, трябваше да бъде одобрено от самия него… Но сега… Демократи да
го предложат.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Това е атомна бомба в политиката… Особено идващо от вас… - отвърна Тръмп.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Мисля, че е време да сменим управлението. Този старец издиша вече отвсякъде…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-То и аз не съм много млад… - каза иронично Тръмп.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Не казвам, че вие ще дойдете. Ще бъдем противници на изборите…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Вие ли ще сте кандидатът?</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Байдън
няма право отново - твърде дълго беше на власт. Вицепрезидентът е
безгласна буква. Ако прокарам закона - с ваша помощ, аз ще съм вероятно…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">При Тръмп конкуренция нямаше и бе ясно кой ще е кандидатът на Републиканците.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Предлагате ми мръсна Вашингтонска сделка срещу собствения си лидер? С риск да изгубите Президентството.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Във
Вашингтон няма друго, освен мръсни сделки. И не мисля че ще изгубя.
Народът иска промяна, а няма да я види във вас, както не я вижда в
Байдън.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Ние сме миналото. Младите идват да ни изритат…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Неумолимият ход на живота…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-А ако ви изиграя. Ако не се кандидатирам, ако издигна някой по-млад…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Това е най-невъзможното в днешната политика… - ухилено и доволно каза Кредигер.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Тръмп
се замисли за малко. Офертата бе добра. Подарък. Със сигурност поне
щеше да доведе до избори, което дори с риск от загуба, поне бяха избори.
С Байдън се оформяше доживотна монархия. Но не всичко бе
“мед-и-масло”...</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Дори да гласуваме този закон, как ще мине през Белия дом? Едва ли ще искат да се самоубият…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Онзи задържа за малко отговора си, за да си придаде важност и рече:</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Точно
затова на вас се обаждам. Ако ми трябваше просто закон, внасям го, и и
без това ще мине. Но без вас няма как да отхвърлим ветото…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Да отхвърлим ветото? - възкликна Тръмп - Две трети от Конгреса?</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Мисля, че е изпълнимо…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Това
е лудост. Байдън не е толкова слаб. Ще извади всеки коз, ще разиграе
всяка карта, ще подкупи всеки възможен конгресмен. Как ще съберем две
трети…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Вярвам, че с общи усилия можем…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Във Вашингтон наистина е пълно с луди…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Сега ли го разбрахте. Един луд спечели изборите през шестнайсета… Изкара цял мандат…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Тръмп се намръщи, защото той бе въпросният победител. Но обидите бяха нещо нормално в този бизнес.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Онзи продължи:</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Мисля,
че с повечко усилия ще съберем гласовете. Но вие имате по-сериозен
проблем от това. И именно той ме тревожи - Конфедерацията…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Прав
бе. Тръмп сега го осъзна. Шокът от идеята го бе отвлякъл изобщо от
съществуването на проекта за отцепване. Но ако направеха нови избори, и
той се явеше на тях, това щеше да е краят на Конфедерацията. Щеше да
предаде доста хора, които досега бе убеждавал в обратното. Но да прокара
закон, та и да се яви на изборите, та и вето да преборят преди това -
щеше да е директно изплюване върху конфедеризма. И то точно от лидера
му.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Можеше
да има избори, и да не се яви. Но какъв бе смисълът от толкова години
борба да се върне в Белия дом. И в никой случай не можеше да има
извънредни избори, насрочени с неговите конгресмени, и той да не се яви.
В този случай бе задължен.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">А гласуване означаваше приемане на Конституцията и нова клетва в полза на единството на Съюза.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Можеше
друг да поеме водачеството на конфедеризма. Но тогава щеше да стане
враг на Тръмп, защото той щеше да е вече в Овалния кабинет.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Труден въпрос. Предполагаше осмисляне. Значи трябваше да печели време.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Сенаторът го знаеше и го изпревари:</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Не
ми измисляйте извинения. Знам, че трябва да се консултирате с вашите
хора. Не бързам засега, имаме няколко седмици поне, преди да се разчуе…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Във Вашингтон да опазиш тайна няколко седмици бе върхово постижение на конспирацията. И ЦРУ трудно се справяха.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Идеята е добра, но няма да бързаме. Но ще дам отговор - обещавам.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Не се съмнявам в обещанието на никой политик… - отвърна с шега кандидатът да изрита собствения си президент от трона му.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Връзката
прекъсна. След провала със Зеленски, това бе изненадващ шанс за нещо
ново. Трябваше да го обмисли добре. Синовете му щяха да му помогнат да
вземе правилното решение - Белият дом или Конфедерацията.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Но и той самият не подозираше колко по-бързо ще реши. Изобщо не след седмици, не утре дори. Сега.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Погледът му падна върху часовника. Върху най-важния предмет за един наближаващ деветдесетте човек. Часовникът.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">За
кога да отлага, да умува, да чака до безкрай военното положение да
свърши, да дойдат избори, или най-сетне да се проведат референдуми в
размирните щати. Няма за кога.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Кредигер на свой ред бе изненадан, когато телефонът му иззвъня толкова скоро…</span></span><br /></div><div><p></p><p><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;"></span></span><i><span style="font-family: arial;">(следва)</span></i></p><p><br /><span style="font-size: small;"><i><span style="font-family: arial;">Добри Божилов, Хир Дуло</span><br /><span style="font-family: arial;">24.01.2023</span></i></span><br /></p></div>Unknownnoreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-2580862210506976794.post-39093303442568800882019-08-25T00:41:00.001+03:002023-01-16T13:16:17.101+02:00Черна дупка... глава 14 от романа "Еврокалипсис"<p></p><p></p><p style="text-align: justify;"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;"><span></span></span></span></p><a name='more'></a><p style="text-align: right;"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: small;"><i>Уважаеми приятели, <br />романът "Еврокалипсис" <br />се отделя в собствен сайт, <br />където ще бъде основното му място. <br />Можете да четете и тук, засега, <br />но идеята е да се премести <br />на индивидуална позиция. <br />Сайтът е тук: <a href="https://www.gudelnews.com" target="_blank">ЕВРОКАЛИПСИС.</a></i></span> <br /></span></span></p><span><!--more--></span><p></p><p style="text-align: justify;"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Черна дупка е нещо, което не може да съществува, но е научно доказано и е опора на цели течения във физиката. Черната дупка е нещо, което само поглъща всичко около себе си, превръща го в неясно какво, но никога, абсолютно никога, не връща нищо обратно - добро или зло.<br />Черна дупка е нещо подобно на разпаднала се Европа.<br />И това доста добре се осъзнаваше в Москва, която бе доста по-близо до въпросната заплаха от Вашингтон. Самата Америка също бе застрашена от хаос и разпад, но не и от засмукване и превръщане в абсолютно нищо. В Кремъл с безпокойство гледаха как всичко на Запад се изпарява, и това допринесе дори да укротят настъплението си в Украйна. Решиха, че е по-добре тази територия засега да не е съвсем руска, заедно с Беларус, за да може първо черната дупка тях да засмуче. Въпреки огромния ропот на хардлайнерите, Путин не влезе дори в Прибалтика, превърната в лесна плячка, след разпада на Европа.<br />В съветническите щабове на Президента постоянно се водеха дискусии какво да се прави, и постоянно не можеше да се излезе с ясна препоръка. Днес бе поредният такъв ден.<br />-Либийските нацисти нищо няма да направят. Половината от тях са негри и араби… - каза Вячеслав Савойников - старши съветник на държавния глава.<br />-Няма вече истински нацисти. Арийци не останаха… - допълни го Кир Михайлов - друг един съветник.<br />-Дойде времето да съжаляваме, че няма Хитлер и нацизъм… - думите бяха на Миша Буряков - експерт от Министерството на отбраната.<br />-Но все пак, по-добър шанс от тях нямаме… - каза Савойников - Германия е най-дисциплинираната и управляема част от Европа. Единствено оттам може да тръгне нов ред. А нацистите са най-надеждната част от германците - поне са обединени и имат кауза. Склонни са и да вървят зад водач.<br />-Това че нещо е малко по-малко зле от друго нещо, не значи че е достатъчно добро… - каза Михайлов. - Моето мнение е да пристъпим към другите планове. Велика стена и вода, пълна изолация на хаоса, и да доведем каквито германци намерим в Русия. Имаме достатъчно земи.<br />Ставаше дума не за истински план, а за налудничав проект, способен да се роди само във вярващи в безграничните възможности на грандиозното мислене. Европа бе неспасяема, но крайни радикали предлагаха да се издигне Велика стена от Прибалтика до Черно море. Да се издигне направо планина. А пред нея - огромна сто метра широка река, която да свърже двете морета. Няколко хиляди километра вода и стена.<br />С това Европа щеше да стане един огромен остров, а никакъв прилив на черно-дупчеста гравитация нямаше да може да стигне до Русия. Щяха не само да построят планина, а отгоре да поставя автоматични оръжия, които да прострелват всичко доближило се по вода или въздух. Разходите за подобен градеж щяха да са космически, но радикалите предлагаха да се ползва робски труд - измежду бягащите. Нещо подобно на огромната робска система от колонии Гулаг, които Сталин бе използвал, за да изгради ранната индустрия на Русия.<br />Втората част от предложението бе да се възстанови практиката на Петър Велики и Екатерина - да се заселват усилено германция в Русия. В годините хиляди от този народ бяха интегрирани, имаше немски генерали, принцове, хора на изкуството. Днес идеята бе огромните слабо заселени територии из Сибир да се предоставят на няколко (не една) автономни германски републики, където да се използва интелектуалният потенциал и трудолюбието на немците.<br />Ставаше дума за немците, а не за хората с немско гражданство. Расисткият подбор бе не само належащ, но и дълбоко възприеман в Русия.<br />-Великата стена ще струва бюджетът ни за следващите сто години. Никой дори не мисли сериозно по този въпрос… - каза Савойников.<br />-Точно защото не мисли, нищо няма да направим, и накрая хаосът ще ни погълне. Нищо не може да го спре. Скъпо спасяване на Русия е по-малко лошо от пълно унищожение на Русия. Под благия поглед на американците…<br />-Те и те не вървят на добре…<br />-Не вървят, но най-много да се разцепят. И тогава САЩ-1 и САЩ-2 ще гледат пълната анихилация на Русия.<br />-Савойников е прав, че нямаме пари, но изпуска, че самото строителство ще създаде много нова работа и нови доходи. То ще създаде пари. Ще е мащабен проект, който ще задвижи всичко. - каза Михайлов.<br />-Нещо като западният Барон Мюнхаузен - сам се изтеглил от водата. С такива схеми, видяхме докъде се докараха. Вечни двигатели… - каза Савойников.<br />-То и ние май до хаоса ги докарахме - “Украйна за нас, Европа за САЩ”. Накрая нито Украйна, нито Европа остана. Никой нищо не спечели… - каза Буряков.<br />-Да не се бяха хващали на това? Глупави люде… Санкции, които им забраняват да ползват това, дето на тях им трябва… Мюнхаузен може да не може сам да се изтегли, но може сам да се убие.<br />-Да, това е интересен закон на света - не можеш сам да се изтеглиш нагоре, но можеш сам да са заровиш надолу…<br />В този дух бяха безсмислените дискусии из руските мозъчни тръстове, които периодично трябваше да подават предложения “нагоре”. После предложенията отиваха у други мозъчни тръстове, които ги анализираха и ги предаваха или нагоре - към следващите, или надолу - за ново обмисляне. Не можеше да се оспори, че руската бюрокрация генерира сериозен безсмислен труд. Но важното бе, че се труди.<br />-За Великата стена е рано - може би след десет години… - каза Савойников - Сега трябва да измисли други начини да се защитим от чуждата агресия.<br />Мнозина биха казали, че и Русия е имала агресивно поведение в миналото, и порутена Европа е по-скоро сметката за недалновидното мислене, а не агресия. Но формално в момента - това си бе точно заплаха за Русия.<br />-Райхът е най-добрата ни защита. Ако го възстановят, той ще се превърне в свой собствен водовъртеж, който за засмуче и неутрализира останалия… - каза Михайлов.<br />-Да, така е. Германците са добри при разнебитена Европа бързо да я обединят. Но тази концепция е фантастична, защото германците бяха малцинство и преди хаоса, а сега съвсем ги няма… - каза Буряков - Затова трябва да разчитаме на свои сили. И стената, колкото и огромна и непостижима да е, е проект за нашите собствени сили.<br />-Ако искате пуснете това като свое предложение “нагоре”. Аз няма да се подпиша и да се излагам. Десет-двайсет години най-рано, преди да има шанс…<br />-Ако чакаме още десет години, може от света нищо да не е останало. Няма нито един регион да се стабилизира. Нявсякъде все по-хаотично става. Сякаш Европа е един източник на вируси на хаоса, които непрекъснато заразяват останалия свят. - каза Михайлов.<br />-То тогава и стената не ни спасява. Какво? Дори да я построим, ще се защитим от Европа. Но ако тя зарази Близкия Изток, Иран, Индия и Китай - и там ли стени ще правим? - попита Савойников.<br />-Ако се налага… - отвърна Михайлов.<br />Тримата не бяха единствените в залата. Бяха просто най-високопоставените. Имаше още десетина други съветници и всякакви чиновници, уредили се да вземат някоя и друга рубла от членството си в интелектуалния клуб. Присъстваха и 5 ученици - отличници, заслужили правото да гледат как се кове държавната политика, и един ден - самите те да участват в нея.<br />В този момент в дискусията се включи един млад около трийсетгодишен офицер от въздушно-десантните войски. Вече бе достигнал звание “майор”, което означаваше или, че се е отличил изключително на бойното поле в Украйна, или че баща му инвестира в бъдещето му на офицер, непомирисвал барут. С разрастването на войната, ролята на военните се увеличи, особено след като се видя, че преди това в армията е имало много бутафорни и кухи структури, без всякакво съдържание. Русия има качеството бързо да се адаптира във война, и от лоша начална ситуация, която често бе нормална за нея, да се превръща в машина за смилане на врага. Бе се случвало при шведите, Наполеон, Хитлер, и в ред по-малки войни - от типа на тези с турците. Русия често тръгваше от плачевна ситуация и завършваше войните с триумф.<br />Покрай Украйна, с увеличаването ролята на военните, се увеличи и обществения статус на отслужилите, което пък увеличи новите форми на бутафорна служба.<br />Така ако някога бе престижно да си просто милионерски син, сега бе престижно да си капитан “Еди кой си”, председател на Борда на Корпорация “Еди коя си”...<br />Но това не бе само руски специалитет. Всичкото принцове и аристократи из Западна Европа отслужваха в армията, и се сдобиваха с високи чинове, без да помирисват барут. В страна в реална война като Русия, просто тези високи чинове струваха повече.<br />Не бе ясно дали майон Тимофеев е истински млад герой или младо яре на баща си, но той взе думата по един важен детайл:<br />-Руската армия е против тази налудничава стена, защото ще отклони твърде много ресурси, които са ни нужни в производството на оръжия. И сега сме много напрегнати, а войната ни изтощава. Светът се влошава, трябва да купуваме танкове и самолети, а не тухли и бетон…<br />Тези думи предизвикаха положителни емоции сред присъстващите.<br />Но Михайлов каза:<br />-Стената ще е цялата в оръдия и ракетни установки. Ще има огневи точки и вградени бункери. Стените днес не са като стените някога. Стена - означава могъщо военно съоръжение, огромна бойна машина.<br />-Почти никой в армията не вярва на това…<br />-Оставете армията да мисли за войната, а инженерите - за стената. Ще се инвестира в оръжия, просто различни видове. Ще има и огромен военен персонал. Но е вярно, че ще купуваме по-малко танкове и самолети, които са мобилно въоръжение, което пък е много скъпо. Да, ще спестим от него, но ще имаме не по-малка защита… - подкрепи Михайлов Буряков.<br />-В цялата история мобилните армии са доминирали над крепостите… - каза Тимофеев - Дори по времето на замъците и рицарите на коне. Който държи терена, с времето превзема и крепостта…<br />-В случая, стената ще спре завземането на терена… - каза Михайлов - Великата Китайска стена е успяла за времето си…<br />-Да, и затова имаме монголски ханове, седнали на трона на Китай… - подсмихна се майорът.<br />-Нека не противопоставяме армията на строителите… - омиротворително се включи Савойников - Нашата страна е велика, защото винаги хората са си помагали. Когато войниците ни воюваха, жените им произвеждаха снаряди. Когато танковете ни настъпваха, складовете с муниции зад тях бяха строени от талантливи инженери. Когато Гагарин излетя и покори света, руската енергийна индустрия му осигури гориво… Русия е едно цяло - велико начинание, най-великото в историята на човечеството.<br />След тези думи, майорът спря настояването си. Русия имаше този навик да се умълчава, когато се спомене името на Русия и нейното единство.<br />Подир майора, думата взе и един представител на образователната система, който каза, че страната не разполага с достатъчно строителни инженери за подобен мащабен проект. Изчисленията сочели, че цялото строителство в момента е около десет пъти по-малко, отколкото ще бъде стената. За да подготви толкова много нови инженери и архитекти, трябвали драстични инвестиции в университети, преподаватели, инфраструктура, учебници и всякакъв подобен инвентар. Посочи и, че процентът млади хора, склонни да учат тези области е доста малък и несъответстващ на хипотетичната необходимост за стената. Днес е престижно да учиш за офицер, а не за архитект, посочи той.<br />Мнението му бе прието с усмивка и доволство от Савойников:<br />-Аз не напразно казвам, че ще трябват поне десет години, за да започне този проект. Вие посочихте още една серия от проблеми. Но това, разбира се, не значи да се отказваме…<br />Дискусията продължи с намаляващ интензитет, съответстващ на изчерпването на енергията у присъстващите. Което закономерно водеше към следващата точка…<br />Но непосредството преди да бъде обявена, се получи една изненада и ново възпламеняване на съществения разговор…<br />Ръка вдигна Иван Карински от министерството на финансите. Савойников го посочи с пръст и му даде думата.<br />-Г-н Савойников, г-да съветници, бих искал да посоча, че основният хаос в Русия идва не през границите и бежанците, а през парите. Дори да вдигнем велика стена, това няма да спре останалото. Проблемът е, че хаосът в Европа помпа авторитета на криптовалутите, и основно - елънкойна. Европа генерира нарастващ оборот, което се превръща в база за валутата. И все повече хора по света я ползват. Получава се нещо от типа - организираната престъпност първа ползва крипто-парите, защото са непроследими. Но после всички започват да ги ползват. Нашата рубла, макар и обезпечена със злато, по огромна заслуга на Владимир Владимирович, тя също губи позиции. Дори по-бързо от долара и юана. Русия е по-малка като икономика и затова. Все повече руснаци предпочитат елънкойни за спестяванията си, дори нарастват депозитите в тях в банките. Ставаме зависими от външни пари, така както някога бяхме зависими от долара. Ето срещу това трябва да издигнем стена, защото накрая икономиката ни ще се койнизира, а рублата ще стане музеен експонат.<br />-Въпросът с елънкойна има глобално измерение. Не можем сами да го адресираме… - каза Михайлов. - Дори да свалим спътниците на Старлинк-3, което ще ни струва стотици ракети и милиарди разходи, дори тогава разпределената мрежа ще върви по общия Интернет. А дори да отвържем Русия официално от него, хората ще продължат да го ползват през неофициални мрежи. Елънкойнът е заплаха и за нас, и за американците, и за китайците. Можем да договорим глобални санкции срещу него…<br />-Засега не само не договаряме, но и го ползваме ускорено. Дори китайците го ползват… И мисля, че ако сме първите, които вземем решителни мерки, преди другите, можем да получим конкурентно предимство. Все едно да минем ерата на компютрите, докато другите са още на печатната машина.<br />-Искате да прескочим етапи в историята? Това е амбициозно, но почти невъзможно… - каза Савойников.<br />-Казвам само, че хаосът влиза през парите, а не през границите. И прескочени етапи или друго решение, там трябва да гледаме. Каква полза от стана с река до нея, ако от двете и страни примигват елънкойни… - попита финансистът.<br />Тъй като темата не бе удобна за големите съветници, Савойников използва момента да отклони въпроса, а и бе дошло време за най-важната точка от събирането, която Карински бе отложил:<br />-Днес нашият министър има имен ден. Дал ни е малка почерпка тук, заповядайте на коктейла в съседната зала. Малка почивка и после продължаваме…<br />Коктейли из руската администрация имаше постоянно, и имените дни бяха едни от малките поводи. Повод винаги се намираше. Бюрократите мислеха по-добре на пълен със сочни питиета и хайвери стомах. Една добра придобивка, на която ги бе научил Западът в краткия период, преди да се усетят, че ги крадат, и да изгонят западняците. Но коктейлите останаха.<br />Всички с голяма жар се отправиха към залата, а вкуснотиите бързо започнаха да се изчерпват.<br />Подир час приключи петнайсетминутната почивка и около половината от предните участници се върнаха на обсъждането. Злите езици допускаха, че другата половина са дошли само за коктейла…<br />-И така, да благодарим на министъра и на руското селско стопанство за щедростта да ни хранят… - каза Савойников - Сега се връщаме на темата. Както преди почивката почти единодушно решихме, Великата стена е основна опция днес. Трябва да я подкрепим безусловно. И да уточним, че наличието на финансови трудности не ни спира, и ще изчакаме дори ако трябва десет години…<br />Преди почивката нямаше подобно решение, но когато големият началник решеше, че е имало, то значи бе имало.<br />-Имаме подготвено общо становище с Комитета на офицерите от Московските дивизии, Съюзът на писателите-фантасти в Ленинградска област, Научният комитет на Московския икономически институт, както и с групи граждани, отправили подписки до нас. Остава само ние да го гласуваме и ще бъде подадено в канцеларията на Президента.<br />-А с германците какво правим? - попита Михайлов.<br />-Тях ги няма в решението. Добра идея е заселването, но държавното ръководство още обсъжда влиянието върху демографската картина. Затова, засега е останало извън проекта.<br />-Гласуваме, че Великата стена е най-доброто решение, и руският народ е готов да се изправи срещу всякакви трудности, но да защити страната си? И че в следващите десет години, това е основният ни хоризонт… - каза Михайлов.<br />-Да, това е съдържанието, текстът е малко по-дълъг…<br />-Аз го намирам за добро и балансирано решение, което отговаря на всички въпроси в тази дискусия… - каза Буряков.<br />Как точно дискусията бе произвела решение, което бе написано преди нея, не бе ясно. И какво точно бе това решение, което се отнасяше за след десет години - също. Но този мозъчен тръст на Русия нямаше да се посрами, щеше да защити доверието, което страната му гласуваше и разходите за многобройни подобни дискусии, които предстояха.<br />-Да преминем към гласуване… - каза Савойников.<br />Нямаше нито един глас против.<br />-Нашият ръководител ще е доволен, че с такова единодушие народът ни е готов да поеме трудните задачи… - каза съветникът, който нямаше да помести и една тухла от Великата стена, от името на тия дето щяха да я строят…<br />Но за техен късмет - не много скоро…<br />А Черната дупка наближаваше царството на водката, хайвера и щастливите бюрократи…</span></span></p><p><span style="font-size: small;"><i><span style="font-family: arial;"> (следва)</span></i></span></p><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: small;"><i>Добри Божилов, Хир Дуло<br />15.01.2022</i></span></span></span>Unknownnoreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-2580862210506976794.post-51050034974519798432019-08-25T00:38:00.001+03:002023-01-11T11:40:01.091+02:00Законите на роботиката... глава 13 от "Еврокалипсис"<p></p><p style="text-align: justify;"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;"><span></span></span></span></p><a name='more'></a><p style="text-align: right;"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: small;"><i>Уважаеми приятели, <br />романът "Еврокалипсис" <br />се отделя в собствен сайт, <br />където ще бъде основното му място. <br />Можете да четете и тук, засега, <br />но идеята е да се премести <br />на индивидуална позиция. <br />Сайтът е тук: <a href="https://www.gudelnews.com" target="_blank">ЕВРОКАЛИПСИС.</a></i></span> <br /></span></span></p><span><!--more--></span><p></p><p style="text-align: justify;"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Някога
законите на роботиката бяха три. Казваха, че роботът не може да навреди
на човека, роботът трябва да изпълнява заповедите на човека, и накрая -
роботът трябва да пази себе си… Всеки следващ закон е под условие, ако
не противоречи на предните - вторият на първия, третият - на първите
два…<br />Днес времената се бяха променили и законът бе един - намериш ли действащ робот, трябва да е твой, без значение на цената…<br />От
двамата българи, влизащи в Щутгарт, единият бе голям почитател на
научната фантастика и на Айзък Азимов, формулирал въпросните принципи.
Това бе Иван. И именно той изпита миграцията от научните закони на
роботиката към прагматичните и пост-апокалиптични.<br />В града намериха
тринайсет бивши инженери от “Мерцедес”, и бързо, и без много спънки с
местните мафиоти, ги командироваха към България. Въпросът с роботите
изникна с четиринайсетия, около който имаше още малка банда механици -
общо седем човека. Всички местни велможи бяха съгласни те да заминат,
никой не се чувстваше ощетен, след като бе получил сериозен подкуп. Но…<br />Самият
“номер четиринайсет” отказваше. Това бе трудно да се разбере. Всеки
нормален човек би предпочел България пред този ад, в който се бе
превърнала Европа. Сигурност за теб и семейството ти, та дори -
възможност да работиш качествена професия, каквито все по-малко се
намираха напоследък начини за изкарване на прехраната.<br />Но не. Този Ото просто отказваше.<br />Истината
е, че той не бе от най-изпадналите в Щутгарт. Бе изградил работилница
за ремонт на коли, която работеше много качествено. Трудовите навици на
“Мерцедес” си казваха думата. Но по-важното бе, че изобщо имаше подобна
работилница, доколкото повечето се затваряха - поради липса на хора и
часта. Това да ремонтираш автомобили бе трудна работа днес.<br />Така Ото
се намираше под закрилата практически на всики феодали, на които
поддържаше разпадащия се авто-парк. А работилницата му бе недосегаема и
добре охранявана. Дори кражби рядко се случваха.<br />“Един ден от тук ще
се възроди “Мерцедес”, казваше Ото, и това бе основният му мотив да
остане. Човекът вярваше в бъдещето на Европа, и бе уверен че когато
дойде мигът, именно рестартът на всичко старо и добре работещо, ще е
пътеката към възраждането.<br />Всъщност, тези му мотиви почти напълно се
покриваха с мисленето на Живков, който бе тръгнал да възражда Европа,
точно по същия начин. Просто от България - относително защитена от хаоса
и запазена като държавност все още.<br />-Г-н Брандт, патриотизмът ви е
впечатляващ и заслужава уважение. Но истината е, че в България по-добре
можете да изпълните целите си… - каза Янаки. Използа и фамилията му -
Европа продължава да се разпада, анархията настъпва, всякакви
разрушителни сили вилнеят. Оцеляването на градовете-държави като Щутгарт
е по-малко вероятно от оцеляването на все пак съществуваща държава като
България. С армия, полиция, оръжия, данъци и непрекъснато изграждани
защитни съоръжения. Европа някога ще се въздигне, но именно от такова
място…<br />-Тук съм работил цял живот, какво искате от мен? От славна
инженерна Германия, да ида при някогашния ни съюзник във всички войни,
които изгубихме. В земеделска България. Не вярвам от нищото да може да
се въздигне нация-техническа, по-вероятно е Щутгарт да оцелее. А с него и
аз…<br />-България не е изостанала провинция. Тя извърши своя
индустриална революция след Втората световна война. Създаде образовано
население и промишлена база. Част от нея се разруши по-късно, но пък
изригнаха компютърните бизнеси - основно писането на софтуер. Имаме
много умни хора, които сега работят за спасението ни, и за Европа… -
отвърна Иван.<br />-И като гледам, справяме се по-добре от самата Европа… - допълни го Янаки.<br />-Виждам историческия ви късмет. - отвърна Ото - Не се справяте вие. Късмет извадихте.<br />-Единствени в цяла Европа… Сериозен късмет… - каза Иван.<br />-По-логично
е да има нещо закономерно. Някакъв разум. Доста армии минаха покрай
нас. Натискът не е бил по-малък от в други територии. Но оцеляхме. Сега
дори се развиваме…<br />-Не вярвам, нека съм искрен - не вярвам в това.
Вие сте случайно оцеляла държава, но по-важното е, че сте доста малки.
Седем милиона народ. Нямате критична маса за индустриална нация.
Автомобили “Мерцедес” и танкове “Леопард” не могат да се произведат в
такова джудже.<br />Цифрата “седем милиона” действително бе точна. Въпреки
спада на населението преди кризата, самата тя доведе до връщане на
много българи обратно. Не всеки можеше да се засели в нея, но за българи
вратите бяха широко отворени.<br />-Ние дори по танкове “Леопард” сме
най-напред в Европа. Всичко се разнебити и унищожи. Ние имаме към
осемдесет напълно здрави екземпляра… - каза Иван - Диктаторът ни ги
придоби при различни сделки и мирни преговори.<br />-Но това е преразпределение. Не е производство. Не можете да произведете и един танк…<br />-”Леопард”
не, но произвеждаме по-прости. Имаме обаче вярата, че ще произведем
първите нови автомобили в Европа. И искаме те да са “Мерцедес”... - каза
Янаки.<br />-Между желание и реалност има цяла пропаст. Ако “Мердецес” се
правеше лесно, нямаше да се случи само в Германия. Стотици марки коли
имаше и преди апокалипсиса. Някои - дори много добри. Но “Мерцедес”
никой не успя да повтори. Това остана легендата…<br />-И кой друг, освен легендата, да възроди Европа и индустрията и… - каза позитивно Янаки.<br />Немецът се усмихна:<br />-Тове
единственото, в което съм съгласен с вас. Истинските стойности ще
възстановят Европа. Но не вярвам на тази налудничава идея на българския
диктатор.<br />-В Европа няма друг диктатор. Няма дори не-диктатор - някой
премиер или президент. Това е най-големият шанс. И доста хора ни
повярваха. Нашата работа е да обикаляме Европа и да търсим хора като
теб…<br />-Накрая ще съберете много хора, и с празни ръце, ще пропилеете
уменията им. Хората са важни, но сами по себе си, няма да се справят…<br />-В планината Рила текат огромни строежи. Гради се инфраструктурата. Осигуряват се електроцентрали и енергия.<br />-Значи ще имате много хора, с по една светеща крушка в ръка. От това не става “Мерцедес”...<br />Човекът
очевидно бе убеден в думите си. Можеха да минат и без него. Няма
незаменими индивиди, а работата им да набират тепърва предстоеше. Но
някак, когато виждаш убеден и способен човек, който не иска да дойде,
нещо ти подсказва, че трябва да дойде. Има добри инженери, но има и
ключови фигури, които винаги са сърцето на всяко начинание. Този
изглежда беше нещо такова. И двамата го усещаха.<br />-И да ви кажа - камъкът си тежи на мястото. Аз съм германец.<br />-Ние - българите, сме приятели с германците. Винаги сме делили добро и зло. Имали сме общи врагове…<br />-И винаги е било зло. Все губим войните. Още една сигурно ще изгубим.<br />-За Германия, тя е вече изгубена. Няма я Германия. България има известен шанс… - каза Янаки.<br />-Твоите сънародници бягат на юг. В момента най-голямата германска държава е Либия… - допълни Иван.<br />-Знам
за този срам. Това ни уби. Не Путин и украинците, не и налудничавата
политика на американците. Убиха ни германците. Няма арийци вече. Всички
хукнаха да бягат, вместо да се борят за страната си. Ако имахме и една
десета от огъня при Фюрера, щяхме да се спасим…<br />-В Либия се говори, че се надигат нацисти, искат да правят Райх…<br />Ото се усмихна презрително:<br />-Нацисти?
Глупаци, гейове и германски негри. Ако бяха нацисти, нямаше да са там. А
тук - при мен… Гледате ли записите по телевизията. Половината заснети
нямат германски черти - приличат на африканци или араби. И това са
най-активните, дето най-много гледат да ги снимат…<br />-Те са германски граждани. Равни са на теб… - каза Янаки.<br />-Глупости!
Това не са германци. Тази глупост с гражданството ни съсипа. Германец
човек се ражда. Това са поколения, които са правили едно и също - учене,
работа, служба на държавата, прецизност, качество, срам при провал.
Това не се усвоява за едно поколение и с някаква хартийка, наречена
“паспорт”. Арабите могат да станат германци, но след три поколения
минимум. През 2100-та година…<br />-Ти си си расист… - усмихна се Иван.<br />-Има
ли кой да ме накаже? Либералната полиция избяга първа. Сега поне
спокойно мога да съм си расист. И да казвам истината. Ние се убихме. И
няма да се оправим, ако строим фабрики в България или измисляме фюрер
край Триполи, дето се крие дълбоко под земята…<br />Разговорът никак не
вървеше в добра посока. Темата се сменяше, понякога - в доста драматична
посока. Но накрая все водеше до един и същи извод. Този човек бе
подчинил всичко на оставането си тук. Може би бе безнадеждно.<br />-Знаеш
ли, че преди хаоса, в България се произвеждаха част от компонентите за
“Мерцедес”. Имахме фабрики, разработвахме и компютърни технологии.<br />-Браво, направили сте пари…<br />-Можеш
да дойдеш в тези заводи да работиш. Да помогнеш да вървят по-добре. В
нещо доказано, ако не вярваш, че ще пресъздадем основното производство… -
покани го Иван. Да успееха да го замъкнат в България, пък после - едно
работно място се сменя с друго лесно.<br />-За какво съм ви там? Имате си
свои хора. Вие искате тия дето ще ви дадат нещо ново. Нещо дето не сте
правили досега. Пък и - аз съм инженер по роботизираните линии. Не по
кабели или софтуера на вградения компютър. Вие това правихте…<br />-Роботизираните линии? - попита Янаки.<br />-Най-новите.
Вече почти нямаше хора в тях. А в моите последни експерименти, едно
хале десет декара беше с един човек - мен самия. Всичко само се
произвеждаше… Но бюрократите в щаб-квартирата на фюрера не вярваха и ме
мотаеха.<br />В случая под “фюрера” вероятно се разбираше някогашният президент на “Даймлер-Бенц”.<br />-И
аз съм голям почитател на роботите. Изчел съм всички книги за тях,
начело с Азимов… - опита да използва тънката романтична струнка Иван.<br />-Така
се започва, с времето помъдряваш и стъпваш на земята. Истинските роботи
нямат общо нито с Жискар, нито с Данийл, нито с тяхното превъплъщение
“Дейта” в “Стар Трек”. Това са приказки за обичащи науката деца. Научни
приказки. Истинските роботи са съвсем друго нещо - това са промишлени
апарати, вършещи конкретна и много повече работа. Моите роботи нямат
изкуствен интелект, но произвеждат повече от хиляда “Данийловци”.
Хуманоидният робот е безсмислица. За какво ни е? Нали си имаме хора?
Трябва ни нещо различно. И различното е по-голяма сила, по-голяма
прецизност, безгрешност, точност, бързина. Това е, което произвежда. Не е
мислуването и формулирането на нови философски прозрения… Истинският и
добър робот е всичко, което не мисли. Мисълта пречи…<br />-Това е брутална
концепция. Малко прилича на идеалния роб - силен, изпълнителен, точен, и
най-важното - да не мисли… - каза Иван.<br />-Роботът е именно роб, и
трябва такъв да го пазим. Дадем ли му мисъл, ще губи твърде много в нея,
ще поиска и права, и накрая ще ни струва много, а няма да върши нищо…<br />-Един вид - ще стане мързелив… - рече Янаки.<br />-Приблизително.
Ще научи всичко лошо от човека… Никога няма да програмирам изкуствен
интелект в моите системи. Единственият интелект там ще съм аз…<br />-Този въпрос обаче изначално не е много актуален. В момента роботите изпадат, а мислещите - съвсем… - каза Иван.<br />-Мислиш ли? Ще правите “Мерцедес” без роботи? - учуди се немецът.<br />-Не
е невъзможно. Преди шейсет години и вие сте ги правили така. А и то
много оцелели роботи няма. Всичко се разграби. - каза Янаки.<br />-Не бъдете толкова сигурни. Една от причините да не искам да напусна, са те…<br />-Пазите роботи? В тази работилница?<br />-Не тук разбира се, не в този автосервиз. Тук сме занаятчии…<br />-Подобен е подходът и в Рила. Поне в началото. Трябва да сме реалисти… - каза Янаки.<br />-Къде са роботите? - попита с по-голям интерес Иван.<br />-Имам
си склад в едни подземия тук. Част от привилегиите да си ценен за
господарите. Охраняват и тях. Имам трийсет и четири напълно работещи
робота…<br />-Бихме се радвали да ги видим…<br />Немецът се съгласи, стана и
ги поведе. Встрани от автосервиза имаше нещо като колиба - приличаше на
външна тоалетна. Този тип отходни места бяха започнали да се завръщат,
защото канализацията работеше по-скоро по изключение. Но се оказа, че не
е това. А… асансьор. И то работещ. Механикът поддържаше и тази система.
Очевидно изграждаше свой оазис тук, и с времето щеше да му и все
по-трудно да напусне.<br />Асансьорът ги свали два етажа надолу. С
отварянето на вратите се озоваха направо в халето. Пред очите им се
разкри истинска съкровищница - добре подредени и поддържани роботи.
Подобен склад вероятно не съществуваше никъде в Европа. Някои от
машините дори работеха и се движеха.<br />-Това да поддържаш колите на
мафиотите дава доста възможности за лично хоби… - каза Иван, и постави
ръката си върху метала на един от роботите.<br />-Носи сигурност, пари и всичко друго, освен време. Тази техника ще възроди Германия един ден.<br />-Как не са се усетили тия отгоре?<br />-Те
не разбират. Ползата от невежеството… Мислят, че събирам боклук и
резервни части. То и така събрах всичко това - на части, и го сглобих
после…<br />-На части, ако не разбираш, може да мине през очите ти… -
съгласи се Янаки - Някои от тия роботи са включени. Какво правят? Със
сигурност хабят енергия…<br />-Не може постоянно да са изключени. Започват
да клеясват. Трябва леко раздвижване. Написал съм софтуер, който ги
редува. През два-три дни всичко се включва. А ей там имам още четири
робота, които сглобявам… - каза той и посочи в дъното. Имаше нещо като
вътрешна работилница…<br />-Предполагам не влизат много хора тук… - каза Иван.<br />-Всъщност
никой. Само аз. Внушавам, че така е най-сигурно срещу кражби. Отгоре на
първия подземен етаж има склад за авточасти. Той прикрива какво правя
като слизам. Никой друг не знае, че асансьорът има още едно ниво. Няма
бутон. Активира се с бутона за единствения етаж, и с чип в джоба ми. Той
извади малко дистанционно управление и го показа.<br />-Ако натиснеш и това, заедно с бутона, отиваш по-надолу. Без това - при авточастите… - обясни.<br />Янаки
и Иван се спогледаха. Мислеха едно и също. Това бе истинската причина
немецът да не иска да напусне. Но по-важното бе друго - той и не
трябваше да напуска. Това бе като пещерата на Аладин. И под носа на
всякакви престъпници. Но съзнаваха и неизбежното.<br />-Щутгарт е обречен.
Рано или късно, властта ще се разпадне. Натискът на всички наоколо е
много голям. Ние самите едва се промъкнахме между бандите. А градът е
зависим от храна и доставки на енергия. Заложник е. Феодалите няма да
издържат… Дори да е възможно възраждане на Германия, то ще закъснее с
много, спрямо разрухата. - каза Янаки.<br />-Вероятно е така. Но докато съществува, и аз нямам друго място, освен тук. Тръгна ли си, разрухата ще дойде веднага.<br />-Това
не може да се оспори… - съгласи се Иван. И разбираше, че и двете
реалности са верни - Ото щеше да загине, заедно с Щутгарт, но складът му
щеше да загине, напуснеше ли. Логично бе да се спаси поне човекът. Но
човекът понякога отказваше този избор. Бе прекалено привързан към нещо,
което бе създал, или спасил.<br />-Ние сме ловци на глави, имаме логистика за хора. Но не мисля, че е невъзможно да пренесем и всичко това? - каза Янаки.<br />-Това
са поне няколко големи камиона. Лесна плячка по пътищата. Днес големи
камиони не вървят… - каза Иван - А и не забравяй - това тук не
съществува. Ако дойдат камиони, дори под тежка охрана, феодалите ще
зададат въпроси. И ще трябва на тях да плащаме. Няма да е никак евтино.<br />-Няма начин всичко да напусне това място… - каза Ото.<br />-Събрал
си съкровището си на възможно най-неподходящото място. Разбираме защо
не искаш да напуснеш, и очевидно няма защо да настояваме… - каза Янаки.<br />-Няма
да стане дори малко по малко да изнасяме. Ако започнем да се повтаряме в
идването си, пак ще възникнат въпроси. - каза Иван.<br />-Единственият начин е по същия път както е събрано - на части, с много пратки и от различни доставчици. - каза Янаки.<br />-Съмнява
ме Живков да отдели десетки агенти и различни коли само за това. Би
помогнало много в Рила, но ресурсът за операцията би бил огромен.<br />-Не бих го и очаквал от вас… - каза Ото. Тръгнаха обратно нагоре.<br />В
асансьора нищо не говореха. Ситуацията бе трудна - едновременно
разкошна и богата откъм наличност, и невъзможна - откъм използването и.
Янаки мислеше нещо. Като бяха отново на двора проговори:<br />-Можем да запечатаме това място. И да изчакаме разпада на Щутгарт. После ще направим експедиция за транспорт…<br />-Запечатаме? Унищожим… - попита Иван.<br />-Вие полудяхте ли? Тук работят хора…<br />-Без
тях… - каза Янаки - Ще доставим три ракети с малък обсег наблизо и ще
инициираме изнудване. Ще наемем някоя от познатите банди. Ще поискаме
непосилен откуп, иначе унищожаваме този обект и още два - за прикритие.<br />-Феодалите няма да платят откупа, но ще евакуират хората… - каза Иван.<br />-Именно.
После никой няма да търси нищо тук. А Ото ще е с нас в България. Може
да го пратим лично него на експедицията. Когато Щутгарт бъде опустошен…<br />-Искате да изоставя роботите си? - възнегодува той.<br />-Доста добре си ги заровил. И това е по-добре от всичко да се изгуби все пак, поради неизбежност… - каза Янаки.<br />-Мислиш ли, че Живков ще даде три ракети? Та и да ги доставим чак дотук. Големи са, не говорим за хора само… - попита Иван.<br />-Като разбере какъв е залогът, ще даде…<br />-Намериш ли робот, бързо го заграбваш. Новият най-първи закон на роботиката… С цената на всичко…<br />-Както изглежда…<br />За последно немецът възропта:<br />-Искате да съсипете всичко изградено от мен?<br />-Не,
искаме да го спасим… - отвърна Иван - Не сме сигурни, че ще успеем,
зависи от политиците. Но това ще опитаме. А ти идваш с нас…<br />Ото замълча. Изглежда трябваше да приеме горчивото лекарство.</span></span></p><p style="text-align: justify;"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;"> </span></span></p><p style="text-align: justify;"><span style="font-size: small;"><i><span><span style="font-family: arial;">(следва)</span></span></i></span></p><p style="text-align: justify;"><span style="font-size: small;"><i><span><span style="font-family: arial;">Добри Божилов, Хир Дуло</span></span></i></span></p><p style="text-align: justify;"><span style="font-size: small;"><i><span><span style="font-family: arial;">11.01.2023 </span></span></i></span></p>Unknownnoreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-2580862210506976794.post-28142782935231163182019-08-25T00:36:00.000+03:002023-01-02T22:06:54.115+02:00Богът на златото... Глава 12 от "Еврокалипсис"...<p></p><p></p><p></p><p style="text-align: justify;"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;"><span></span></span></span></p><a name='more'></a><p style="text-align: right;"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: small;"><i>Уважаеми приятели, <br />романът "Еврокалипсис" <br />се отделя в собствен сайт, <br />където ще бъде основното му място. <br />Можете да четете и тук, засега, <br />но идеята е да се премести <br />на индивидуална позиция. <br />Сайтът е тук: <a href="https://www.gudelnews.com" target="_blank">ЕВРОКАЛИПСИС.</a></i></span> <br /></span></span></p><hr /><div style="text-align: justify;"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Никой
не знаеше кой бе той. Може би бе “тя”. А може би бе цяла организация.
Но измежду всички мафиотски кланове на Стария континент, този бе
най-странният. Въпреки че бе сред най-силните, се бе фокусирал върху
съмнителна крайна цел, на която подчиняваше всичко останало, и дори
заменяше много от другите си владения за нея. Това бе трупането на…
злато.</span></span></div><p style="text-align: justify;"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Преди
петстотин, или дори преди двеста години, вероятно би било съвсем
нормална крайна цел на обогатяването. Акумулираш всичко в единствената
вечна валута - съществуваща от самото начало на човечеството.<br />Но днес
имаше крипто-пари, Старлинк-3, елънкойни, та дори - активи във все още
целите държави по света - фондови пазари, акции, недвижими имоти… И
истината е, че повечето престъпници, властващи из Европа, после
преточваха парите си някъде на по-сигурно. Подобно на английските
държавно-закриляни пирати някога, които си купуваха имения на Острова и
ставаха лордове.<br />Но не и той-тя-те…<br />Злато, и само злато, и то
съхранявано нейде из самата Европа. На тайни места - стари военни бази,
пещери, заравяно на невероятни места. И никога, абсолютно никога -
вадено и продавано обратно.<br />Богът на златото имаше обширен бизнес от
проститутки, през дрога и оръжия, търговия с роби, та до контрол над
крадците по ключови пътища. Но никога не извади злато, за да получи
елънкойни или да купи роб. За това служеха оборотните му капитали, а
чистата печалба се обръщаше незабавно в жълтия метал. И отиваше незнайно
къде.<br />“Един ден ще си идат и Мъск, и измислените му пари, и Великите
сили - с техните долари, рубли и юани, ще си идат дори комунистите с
невъзможната си утопия. Но ще остане единствената истинска величина в
историята - златото. И с нея ще преродим света…”<br />Този надпис бе
разпечатан на фланелки, униформи и всякакви обозначителни елементи, и се
носеше от всеки член на клана. Богът на златото внушаваше, че работи не
за печалба, а се готви да възстанови човечеството, след хаоса.<br />Всъщност,
истината е, че най-успелите бизнесмени, милиардери и гурута, винаги
бяха успявали за измислят кауза, зад която да прикрият все същата си
висока ефективност и целеустременост в едно - печалбата…<br />Но имаше и
друга истина. Богът нямаше конкуренция. Дори му се присмиваха. Никой
друг нямаше интерес към златото и намереше ли се такова, с радост го
обменяха за елънкойни.<br />“За какво служи златото? За нищо. То няма дори
индустриално приложение, освен различни видове накити. Но какво са
накитите? Това е древен ритуал за самосъхранение от мъжа към жената. На
нея се подаряват скъпи предмети, за да може ако мъжът бъде убит на война
или лов, тя да не изпадне в нужда и да може да отгледа поколението му.
Златото бе типичен скъп предмет и функцията на накит произтичаше от
скъпотата му. Иначе в годините технологията бе измислила и далеч
по-впечатляващи украшения. Въпросът не бе естетически, а бе стойностен. <br />Та
за какво служи златото - за нищо. Трупаме го в едни складове с дебели
стени, после го местим в други складове с дебели стени, и там пак си
стои натрупано. Дори среброто има повече смисъл - то се ползва в
реалното производство - например в чиповете или в медицинския инвентар -
заради естественото си антисептично действия. Но златото. То е едно
нищо…”<br />Това бе властващата логика, и особено с идването на елънкойна,
който бе математически доказано, че не може да има безгранична емисия,
то от злато вече нужда нямаше. По-сигурно и по-доходно бе да ползваш
койни. Значи Богът да си трупа жълтите ценности.<br />А Богът трупаше ли трупаше. Убеден, че всичко ще се разпадне накрая, само вечното ще оцелее…<br />Крипто-парите
се опираха на компютри и електричество. Основната мрежа се опираше на
хиляди сателити, които трябваше да се поддържат и непрекъснато да се
изстрелват нови. А Великите сили постоянно се заплашваха с ядрени
оръжия, обвиняващи се взаимно кой е причинил хаоса в Европа. Засега
атомни бомби не бяха експлодирали, но кой знае…<br />Златото имаше едно
необоримо качество - бе технологично независимо. Натрупано на кюлчета и
монети, не бе уязвимо нито от енергиен срив, нито от ракети. Освен ако
разбира се, някоя ракета не уцелеше някой склад със злато и не го
изпараше с 1 милион градуса температура при експлозията на ядрения
разпад…<br />Но каква бе вероятността точно по златните складове някой да стреля…<br />Сиян
Ци Лу бе един от консилиерите на Златния клан. Възможно бе кланът да
има само консилиери и да няма Кръстник. Но това знаеха само
консилиерите.<br />Като единствен китаец в тези висши ръководни кръгове,
той трябваше да преговаря по новата отворила се възможност - с другаря
Ли Къ Сан.<br />-Сто милиарда юана? Това е гигантска сума. Подобен клиент
нашата фамилия няма… - каза Лу и на ум смяташе цифрите в елънкойни и
златни унции…<br />-Очевидно се разраствате, авторитетът ви достига нови
висини и печелите доверие… - отвърна Сан и показа пулта - там светеше
точната цифра. Необходимо бе само да се въведе адресът на получателя.<br />-Г-н
Сан, ако разбирам правилно, вие искате да депозирате сто милиарда юана,
чрез превод в елънкойни, но след това депозитът да се брои в злато.<br />-Точно така…<br />-Но
нали знаете, че политиката на нашия клан е злато да не изплаща обратно.
Когато и да поискате парите си, можете да ги получите единствено отново
в елънкойни, юани, долари или каквото изберете?<br />-Разбира се, знам го…<br />-Но
настояването ви депозитът да е в злато, предполага ние да изкупим злато
на подобна стойност. А след това, ако поискате да го изтеглите, ще
трябва да го продадем. А това не правим. От друга страна, нямаме толкова
голям оборотен капитал в други валути, които да ви изплатим. Ще
възникнат технически трудности, ако настоявате депозитът да се изчислява
в злато.<br />-Приемам и това. Ще имате до трийсет дни, след поискване,
да изплатите желаната сума, ако тя е до десет на сто от депозита. Десет
милиарда юана. Ако е повече, ще имате до деветдесет дни. Разбира се, за
забавянето ще ми дължите лихва… Същата каквато при депозита.<br />-Оставете
лихвата. Дори така ще бъде трудно. Обслужването на толкова голям
единичен клиент ще обърка финансовите ни потоци. Особено в частта със
златото. Можем с лекота да приемем депозита, ако не искате обезпечение
по този начин.<br />Кланът действително действаше и като банка, и имаше
солиден авторитет. Нямаше нито един излъган, нито дори слух за това. И
то въпреки, че всичко бе напълно незаконно, и нямаше нито държава, която
да гарантира, нито закон за въстановяване на депозитите при фалит,
нито нещо подобно. А пипалата излизаха извън Европа, и косвено бяха
притежавани банки, финансови къщи, застрахователи, инвестиционни фондове
и акции. Накратко - това бе мрежа за пране на пари, която с времето си
се оказа толкова добре работеща, че се превърна и в изгодно място за
влагане на средства от кой ли не - законни или не съвсем…<br />-Настоявам
на златото, защото то е единствената стопроцентова защита на глобалните
пазари. Аз знам, че имате добри брокери и дилъри, и защитена система за
преливане на капитали. Но знам и, че службите на Китайската народна
република са доста добри, и в международните пазари улавят каквото им
трябва. А после следват блокажи, които никой не отказва, особено ако
става дума за вътрешнокитайски борби. Така че - моите пари, инвестирани в
общатата ви мрежа, реално са уязвими от игричките на Си, Байдън, Путин и
останалите…<br />Това бе съвсем вярно. Златният клан въртеше огромни
суми, но спазваше някои правила - да не бърка дълбоко в интересите на
най-големите. Защото колкото и добре да бе прикрит, трудно можеше да
устои на бруталната сила и конфискациите на правителствата. Единственият
абсолютно сигурен актив бе златото, скрито из разпадаща се Европа.<br />Лу
можеше да предложи изгодни бизнес опции и добри печалби за подобен
капитал. Можеха дори постепенно да го вкарат на пазара, и никой от
големите да не се усети. Тогава и кланът, и вложителят щяха да са на
печалба. Но да го обезпечи със злато… И то истинско, а не фиктивните
златни облигации, които се въртяха по борсите. Това наистина щеше да
стане неуязвимо от всеки, освен ако някой не превземеше напълно
континента и после - и откриеше къде са скривалищата. Всъщност, кланът
се надяваше именно той пръв да превземе континента. Така че - Лу знаеше
какво иска.<br />Но кланът не можеше да го изпълни. За пръв път един от най-могъщите кланове не можеше да поеме клиент.<br />-Не
знам, г-н Лу, признавам че е трудно. Трябва да говоря с другите
консилиери и по-нагоре. Но разбирате, че златото има това безценно
качество да е ограничено като количество. Много повече пари се въртят
извън него, то не може да ги покрие. Вие правите депозит, който е
подходящ за друг бизнес, а не за златно складиране. Да не говорим и
колко време ще отнеме да прелеем толкова юани в злато. Ако го направим
бързо, ще взривим пазара. Просто невъзможни са подобни по мащаб единични
операции. Бихме приели депозита и ви гарантираме стойността му. Ще
имате лихви, и то добри, като всички други клиенти. Но тази гаранция -
просто не мога да реша как е възможна…<br />И Сан не бе в лесна ситуация
всъщност. Разполагаше с много пари, но получени изведнъж и без да е
подготвен. Трябваше за много кратко време, и по възможност - без да го
усетят, да ги разхвърля където бе възможно, да ги укрие, да замете
следите към себе си, и едва след това да се върне в Китай и да започне
да търси съюзници. И всичко това не трябваше да струва много време,
защото другарят Си щеше да започне да задава въпроси. Да скриеш много
пари за малко време, и да са ти все така под ръка. Не бе лесно и на
спонтанно забогателите.<br />-Можем да удължим сроковете… - каза той - Ако
искате три месеца при първоначално теглене до десет процента и шест -
ако е по-голяма сумата…<br />Лу започна да смята нещо на пулта си -
вероятно бе отворил цялата програма с инвестициите и гледаше къде какво
може да вложи, както и как то се свързваше с потока към златото, който
бе еднопосочен.<br />-Трябва да призная, че ме затруднихте. С много
усилия, можем да поемем не повече от половината сума. При това с бавните
срокове за теглене. Недопустимо е банкер да откаже пари, но репутацията
на клана ни е по-важна…<br />Сан се усмихна:<br />-Това ви различава от банкерите - вашият мафиотски клан има морал и държи на името си…<br />-Шегувате
се, но банкерите никой не е успял да задмине по престъпления. Виждали
сме всякакви убийци, грабители и гангстери. Но като банкерите втори
няма. И ние не сме точно банкери, ако трябва да сме точни. Използвах
думата по инерция - свикнах вече други клиенти така да ни наричат.<br />-От думите ви следва, че мога да вложа спокойно петдесет милиарда юана, при посочените условия…<br />-Да, с много труд, но ще ги приемем…<br />-Това е по-добре от нищо. Дайте адреса, а в обратния канал ми пратете вашия договор… Петдесет милиарда…<br />Лу
го погледна. С каква лекота този човек размяташе толкова пари. Личеше
му, че е притеснен - вероятно ги бе получил и самият той изненадващо.<br />Въведе
адреса и прати договора. След миг цифрата на неговия пулт се увеличи
драстично. Съвсем скоро щеше да стигне и при другите консилиери, а след
това щеше да има серия от обаждания и изненади - може би - дори свикване
на Съвета.<br />-Ще направим каквото зависи от нас. Вие ще бъдете голяма
препоръка, ако успеем да ви удовлетворим. Ще привлечем и други големи
клиенти, тогава оборотът ще се вдигне и ще можем по-лесно да ви
обслужваме. - каза на Сан.<br />-Да, това са пазарните закони - всичко
зависи от оборота, а не от размера. Ако искаш да обслужиш качествено
един купувач на хляб, трябва да имаш поне хиляда купувачи. Ако искаш да
обслужиш качествено милиардер, трябва да имаш хиляда милиардери…<br />-Е, за милиардерите по-малко - поне петнайсет-двайсет…<br />-Вероятно ще съм ви препоръка, но настоявам за пълна анонимност. Фалшива самоличност на титуляра.<br />-Това се подразбира.<br />Мафиотът
изобщо нямаше представа що за пари вземаше. Мислеше, че Сан е просто
поредният супер корумпиран китайски чиновник, който пере пари. Допускаше
дори, че Председателят Си е наясно с това. Не бе изключено дори самият
той да стоеше зад милиардите, а помощникът му да е просто посредник. Не
бе малка сумата. И изобщо не подозираше, че онзи има още деветстотин
милиарда, които трябва да намери как да вложи, преди да се върне в
страната си.<br />Той обаче явно бе притеснен, заради което след малко мислене каза:<br />-Ще оставя и другите петдесет милиарда при вас. В консервативния ви портфейл…<br />-Но нали златото беше важното…<br />-Безспорно, но като няма възможност. Консервативният. Това е най-близкото до злато…<br />-Разбира
се - включват се клас А акции и облигации, заеми на изпитани клиенти,
както и най-елитните публични домове. Тук са и само високласните
наркотици за богати клиенти. Няма оръжия за военни цели, които могат да
са мишена на врага. Само доставки за мафията и клановете. Поддържаме
също някои болници за богати. Сигурен бизнес. Разбира се, само докато
светът не се разпадне окончателно, и не остане само златото…<br />-Имате
мъдрост много, жалко че не е продаваема. Приемам предложението.
Доходността - всеки месец в елънкойни в друга сметка - ето тази… - и
подаде друг номер. Онзи го прие. После му прати и втория договор.<br />Тези
договори бяха практически без закон, върху който да стъпят и без
държава, която да ги гарантира. Това бе просто думата на клана. Но
опитът сочеше, че тази дума тежи повече от всеки документ, подготвен от
най-добрия адвокат в САЩ или Русия. Истината бе, че тези мафиоти
инвестираха в името си, и сигурно щяха да го поддържат, поне докато не
се появеше държава да ги притисне. Тогава можеше да бъдат лишени от
възможността да го правят…<br />-Китайската комунистическа партия инвестира в проститутки и наркотици… - каза накрая Лу.<br />-Стига да не са в Китай, Партията няма нищо против. Това ерозира враговете ни… - йезуитски отвърна Сан.<br />Бе
решил едва десет процента от проблемите си, когато си тръгна. А това бе
най-големият престъпен синдикат с надеждно име. Останалите можеха да
поемат далеч по-малко… Трябваше да измисли друго…<br /></span></span></p><p style="text-align: left;"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;"><br /><span style="font-size: small;"><i>(Продължава скоро)<br /><br />Добри Божилов, Хир Дуло<br />02.01.2023</i></span><br /></span></span></p>Unknownnoreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-2580862210506976794.post-60910875636068573042019-08-25T00:33:00.001+03:002022-12-25T14:19:32.493+02:00Комунистически манифест... Глава 11 от романа "Еврокалипсис"...<p></p><p></p><p style="text-align: justify;"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;"><span></span></span></span></p><a name='more'></a><p style="text-align: right;"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: small;"><i>Уважаеми приятели, <br />романът "Еврокалипсис" <br />се отделя в собствен сайт, <br />където ще бъде основното му място. <br />Можете да четете и тук, засега, <br />но идеята е да се премести <br />на индивидуална позиция. <br />Сайтът е тук: <a href="https://www.gudelnews.com" target="_blank">ЕВРОКАЛИПСИС.</a></i></span> <br /></span></span></p><hr /><div style="text-align: justify;"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Гласът
на Верн прогърмя в милиони терминали. Прогърмя бе точната дума, защото
водачът на световната, или поне - европейската, революция, изрично
посъветва за това слушатeлите си…</span></span><br /><i><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">“Скъпи приятели,</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Днес ще говорим
за алчността. Тази, която уби не само днешна Европа, но има богата
жътва от разсипия толкова пъти в историята. Толкова много пъти. Вярвам,
че този път ще се поучим.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Алчността е тази, която за пореден път ни
нанесе съкрушителен удар и струва съдбите на милиони. Не е виновен нито
Путин, нито Байдън, нито Зеленски. Те са просто инструмент в ръцете на
алчността. И да не бяха те, други щяха да бъдат. Защото огромната,
зловеща енергия на безграничния стремеж към печалба, винаги е
съществувала, и винаги ни е водела да един и същи край.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Всяко
общество, основано на алчността, рано или късно стига до крах. Той е
неизбежният край, плащането на сметката, която си мислим че не
съществува.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Но може ли да няма сметка при едно необуздано грабене,
при превръщането на печалбата в нов Господ, при толкова голяма обезценка
на всичко друго, че забравяме разум, учение, здраве, дори живот… Не
разбираме ли, че алчносттта безкрайно ескалир?. Не го ли виждаме? За да
се поддържа тя, необходимо е постоянно да нараства. А като нараства,
неминуемо подминава всяка една ценност, всяка друга ценност. И го прави
стъпка по стъпка. Първо ще забравим животните - какво толкова. После ще
забравим природата. После - хората, които страдат, но са далеч от нас.
После - онези, които са близо до нас, но можем да издигнем стени, за да
не ги виждаме. После - жертваме времето за семейството си - какво
толкова - нали имаме работа за кариерата. А какво е кариерата - това е
стремежът да си съперничим с другите в алчността и да постигнем повече.
После остава малко време дори за децата ни. После се отъждествяваме с
работата.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">А по-натам… Защо пък да не откраднем? Както толкова?
Толкова други правила нарушихме, оставихме дори децата си без нас, за да
се борим. Щом жертвахме тях, защо пък да не откраднем? Нима благата на
другите струват повече от децата ни?</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Виждате ли как вече използваме предния грях, за да оправдаем следващия.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">А като откраднем, защо и да не нараним.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">А ако нараним - защо да не убием…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">А ако убием, защо да не убием милиони…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Това,
братя и сестри, е естественият път на алчността. Тя ни доведе не само
до две световни войни, но и до стотици други преди това. Тя ни доведе до
огромни промишлени, и дори - ядрени, аварии. Тя ни доведе и до
настоящия Армагедон в Европа. И уверявам ви - ако случващото на нашия
континент не ни отвори очите, ще последва Армагедон и в целия свят.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Алчността - символът на капитализма. Тази, която се посочва като нещо добро, като основен двигател.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">И
та я такъв. Няма да ви лъжа. Никой комунист не е лъжец. Факт е че
алчността работи. Тя тласка хората да са активни, продуктивни, да мислят
и изобретяват. Това е реално. Никой не може да отрече ефективната
работа на закона на джунглата. Животът на Земята съществува от четири
милиарда години, и през цялото това време е следвал този закон -
съперничеството на индивидите и видовете, безмилостното унищожаване на
слабите, пълното незачитане на живота на другите. И е факт, че този
механизъм доведе до еволюция от прото-молекули и едноклетъчни, до
Човека.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Значи това работи, комунистите са лъжци, искат да ви отклонят от правилния път. Алчността е добро…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Добро ли е, наистина?</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Дали ако едно нещо работи, то е добро?</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Какво е добро и лошо?</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">В
този въпрос се крие отговорът. Появата на този въпрос идва, заедно с
появата на Разума - най-висшата форма на живота. С Разума се променят и
ценностите. И законите на развитието.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Когато имаме разум, можем да
създадем свои собствени пътеки за прогрес, без зло, или поне - без
големите злини. В хаотичната природа, законът на джунглата, законът на
алчността, той е единствен избор. Но в разумната природа не е така.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Алчността е противопоказна на разума. Тя е регрес, спрямо това, което сме постигнали. Алчността е отказ да мислим.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Нима не можем да кажем: “Ще построим сграда, защото в нея ще живеят по-добре хора…”</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Нима не можем да го направим разумно?</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">А
вместо това оставяме хората на мрак и студ, те се бият и избиват,
мнозина загиват, минава много време, някои от тях се обединяват и правят
къщи. Тогава къщите воюват. Отново жертви. Накрая се досещаме, че можем
да построим обща сграда…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">А нима разумът не можеше да ни каже това, далеч преди да стигнем до същия извод по методите на джунглата и естествения подбор?</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Алчността
е краткосрочен механизъм. Посочват ни, че като тя е пусната, онзи който
работи повече, и печели повече. И това е така. Посочват, че по-умният
ще стане по-богат, и това е прогресивно. И това наистина е така - ако
умът е сила, в джунглата силата надделява. Посочват, че алчността
поражда конкуренция и подобряване на продуктите.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Аз няма да оспоря, че законът на джунглата работи.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Но
ще оспоря премълчаването, че докато работи, той натрупва скрити
негативи, които не изчезват. Които само се крият и замитат, докато
накрая изригнат. Те винаги изригват. Това е краят на всяка система,
основана на алчността.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Искам да ви кажа, че можете да имате растящи
заплати и благосъстояние, доставени ви от алчността - тази и на другите.
Но когато накрая дойде войната, и ви надупчат с куршуми, без да сте
виновен за нищо, когато това дойде, губите всичко. Но никой не ви казва
тази цена. Премълчава се. Казва се само: “Ще работите повече, ще
изкарвате повече, ще просперирате”. Но не казват: “Накрая ще се сбиете, и
девет от десет от вас няма да оцелеят”... Това е законът на джунглата.
Оцеляват най-добрите. Никой не казва, че съществуват и други, освен
най-добрите, които с времето могат да са и по-полезни от оцелелите. Но
без шанс да оцелеят.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">И тук ще ви кажа и най-важното. Това, над което трябва да се замислим. </span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Кому принадлежи успехът?</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Казват,
че при капитализма успяват най-добрите. Аз бих оспорил това. Огромна
част от богатствата всъщност се получават чрез наследяване. Т.е.
привилегии по произход. Друга огромна част идва от измами и злоупотреби.
Истината е, че в капитализма има много лъжа, тя е самата основа на
успеха. Успявах лъжливите, хитрите, измамниците. Друга огромна част от
богатството идва от корупция и ограбване на останалите хора чрез
държавната власт…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Истината е, че ако погледнете различните източници
на богатство в капитализма, ще видите, че нищожен дял идва от това, в
което се кълнат - предприемчивост, образование и труд. Това сочат като
витрина, но то е нищожна част, то е едно нищо, сравнено с останалите
богатства, натрупани по нечестен път.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Но аз ще игнорирам всичко това. Нека приемем, че в капитализма успяват умните и предприемчивите. Нека е така.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Но
бих ви попитал - кому принадлежи успехът? И разумно ли е да принадлежи
изцяло на постигналия го. Някой като е много умен, трябва ли да стане
милиардер или трилионер?</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Мен ако питате - не.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Когато някой е
изключителен, той трябва да получи признанието, че е направил повече за
обществото, а не да получи материално целия продукт, който е постигнал.
Старлинк и космическите кораби не могат да принадлежат на Елън Мъск.
Трябва да му принадлежи благодарността на хората за тях, но не и самите
те. Милиардите на Бил Гейтс не могат да са негови. Те трябва да са на
болници и училища. Абсурдна е идеята, че понеже някой е много умен, то
всичко създадено е негово. А в същото време милиони не толкова умни ще
страдат? Ами ако между тях има някой също толкова умен, който ще умре,
поради липса на шанс.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Кой е най-великият музикант на всички времена?</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Това
е Моцарт. Гений, можещ да напише сонет за минути, на коляно в кръчмата.
Този човек е живял само трийсет и пет години, и накрая е погребан в общ
гроб - поради липса на пари. Очевидно той е бил не само най-способният
на своето поколение, но и най-способният изобщо.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Но е загинал.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">А богато и охолно, в огромни излишества са живели хора, които не са оставили нищо.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Това ли е справедливостта на капитализма? На необузданата алчност?</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Кой е най-способният човек в историята? Кой?</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Ще
ви кажа кой - това е Исус Христос. Самият Господ-Бог, превъплътил се в
човешки образ. Той не само е можел да лекува хората, да ходи по водята, и
да надвие Дявола. Той е имал власт над Божиите ангели!</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Би ли могъл да стане приказно богат? Би ли могъл да стане еврейски цар или император на Рим?</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Ако би следвал алчността, би го направил.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">А вместо това какво е сторил?</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Единствено
е поел всички грехове на човечеството върху себе си. Дал е цялата си
сила за доброто на людете, за да им отвори път към бъдещето, познанието,
безсмъртието…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Кой милиардер или политически водач е имал качествата на Исус?</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Никой.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Кой е правилният пример? Неговият или техният?</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Мнозина
противопоставят комунизма на християнството. Но в същността си, в
истинската си чиста същност, те са едно и също. Праведност, отказ от
сребърниците и въздигане на духовните ценности.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Аз оспорвам правото
на най-способния да бъде възнаграден най-щедро. Това е разхищение на
средства, съсипване на природата и несправедливост. Аз твърдя, че
най-способният трябва да получи най-много духовно признание, и да е
щастлив от това. А благата, които е създал, да доставят щастие на
хората, на цялото човечество.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Защото духовността е безкрайна, тя с
това е Божествена. А материалното е крайно. Значи законът на Вселената
не предполага безкрайни възнаграждения в материя, а само в дух…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Но
капитализмът и алчността казват обратното - трупай, това е справедливо,
въртиш колелото на икономиката. Трупай, трупай, трупай…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">И накрая то те затрупва. Но бедата е, че затрупва и милиони други.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Не
е ли глупост това - вместо да ползваме благата за хората, ние ги
трупаме някъде, за да ги стоварим накрая върху самите хора - като
унищожителна вълна…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Алчността работи. Но и Разумът работи. Аз твърдя,
че с появата на Разума, законът на джунглата следва да се изостави. И
това е смисълът на нашето учение. Това е единственото спасение.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Ако
днес възстановим Европа и запазим капитализма, нищо няма да спре
следващия Апокалипсис. Защото ще имаме нова алчност и нова самозабрава.
Нима кървищата на Втората война, попречиха на това? Нима кървищата на
Първата война спрява втората?</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Постигнем ли мир, без отказ от алчността, постигаме посяване на нова война.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">И това толкова пъти се повтаря в историята. Нейният кръговрат…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Днес
ние - комунистите, сме най-голямата сила в Европа. Все още не сме
доминираща, но няма по-голяма от нас. И растем. Това ми дава вяра, че
този път, изходът от катастрофата ще е нов свят. Нов свят, основан не на
хаоса, а на Разума. Вярвам, че този път ще направим този избор.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Нищо
не е сигурно, има ирония в историята, може и този път да повторим
глупостта. И да въдворим мир, в който се кълнем, но оставим все същите
основни мотиви, които движат обществото.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Не мога да ви кажа, че този път сме дорасли за нещо различно. Мога да ви кажа, единствено че виждам надежда…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">А
дали тя ще стане реалност, това зависи не от мен, не от водачите, не от
тези които се борят. Не от тях. Това зависи основно от Вас - ако
преборите алчността в сърцето си, вие ще отнемете най-голямата сила на
Дявола. Вярвам, че болката, която изпитваме, ще ни помогне да го
направим. И епохата на Светлината е пред нас.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Вярвам го, и ще дам
всичко от себе си за това. За себе си, аз съм се отказал от алчността,
за мен не е ценен дори животът ми. Вярвам, че съм победил Дявола. И
основната ми мисия сега е да ви помогна и Вие да го направите…”</span></span></i><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Сред
слушалите тази реч бяха и Иван и Янаки. А също и Тодор Живков, Джо
Байдън, Владимир Путин. Всички слушаха Верн. Едни, защото се страхуваха
от него, а други - защото му се възхищаваха. За разлика от Зеленски,
Верн имаше нарастваща аудитория. Мнозина, особено в САЩ, критикуваха
Мъск защо позволява ползването на Старлинк-3 за подобни цели. Но той им
отвръщаше единствено, че не иска да превръща Верн в мъченик, и че
забранените речи ще имат още по-голяма популярност. И сякаш бе прав…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Ако Великите сили не направят нещо, този ще въдвори ред в Европа накрая…- каза Иван.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Великите
си засега влошават ситуацията. Само дребни играчи като Живков мислят в
правилна посока. Но едва ли такива могат да оправят всичко… - отвърна
Янаки.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Пътят им бе към Щутгарт. Столицата на империята “Мерцедес”. Някога. Градът вече бе пред погледите им…</span></span><br /></div><div><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;"><br /></span></span><div><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;"></span></span><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;"></span></span><br /><i><span style="font-size: small;"><span style="font-family: arial;">(Продължава скоро)</span><br /><span style="font-family: arial;"></span><br /><span style="font-family: arial;">Добри Божилов, Хир Дуло</span><br /><span style="font-family: arial;">25.12.2022</span></span></i><p></p><span></span></div></div>Unknownnoreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-2580862210506976794.post-79269275702091983672019-08-25T00:30:00.001+03:002022-12-25T14:20:14.372+02:00Грантове... глава 10 от он-лайн романа "Еврокалипсис"...<p></p><p style="text-align: justify;"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;"><span></span></span></span></p><a name='more'></a><p style="text-align: right;"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: small;"><i>Уважаеми приятели, <br />романът "Еврокалипсис" <br />се отделя в собствен сайт, <br />където ще бъде основното му място. <br />Можете да четете и тук, засега, <br />но идеята е да се премести <br />на индивидуална позиция. <br />Сайтът е тук: <a href="https://www.gudelnews.com" target="_blank">ЕВРОКАЛИПСИС.</a></i></span> <br /></span></span></p><hr /><div style="text-align: justify;"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Отне
цяла седмица на Барън, за да стигне до Ханс. До истинския. Това, че бе
представител на господаря на света, за какъвто все още си вярваше, че е
американският президент, ни най-малко не впечатли нацизиращите се
мигранти.</span></span></div><p></p><div style="text-align: justify;"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Ханс
бе името на водача, но като намериха Ханс, се оказа, че това не е
истинският Ханс. Някой от някъде бе изнамерил стари книги на Гестапо и
СС, и бе започнал да се учи. В лагера се изграждаше сложна конспиративна
мрежа. Интересно, че какво ли не бе погубено из Германия, но някак
точно тези книги бяха запазени.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Първият
Ханс се оказа просто един идиот. Всички знаеха, че не той е фюрерът.
След него дойде един Дитрих. Около него постоянно имаше гвардия от поне
двайсет младежи с железни колове и бръснати глави.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Но
и това се оказа измама. Той бе подходяща мишена за хипотетични
американски атаки с крилати ракети, каквито всеки очакваше във всеки
момент. Барън не знаеше подобни удари да се готвят, но немците бяха
сигурни, че са неизбежни.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">След
дълги разговори с Дитрих, който внушаваше, че е истинският водач и
настояваше да се преговаря само с него, стигнаха до една жена - фрау
Хелена. Умно. Фюрерът да е жена. Шпионите не биха приели, че
консервативно общество като нацистите ще бъдат водени от човек в пола.
Поне в началото. Добре го бяха замислили.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Но
след 3 дни разговори с Хелена, установи че и тя го баламосва. Фрау не
бе фюрер. Тя бе просто последната и най-сигурна преграда - любовницата
му. Нещо като съвременна Ева Браун.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Тръмп
бе почти убеден, че тя е начело, не бе успял да разкрие конспирацията.
Но тя сама му я разкри, защото го усети, че има сериозни намерения. И
най-важното - има пари.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Няма
да видиш Ханс. Никой не може да види лицето му, освен мен… - каза тя, и
добави - Но знай най-важното - Райхът има най-много нужда от пари.
Фюрерът го разбира и това е единственото оръжие което имаш. И знай, че
не си единствен - руснаци, китайци, дори индийци, та и онзи смешен
диктатор на България, всички те искат да спечелят бъдеща възродана
Германия на своя страна. Ще наддаваш много…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Съединените
щати са най-богата страна от всички. Ще подпомогнем Германия да се
възроди, дори вярваме, че се убедим Ханс да стане без нацизъм…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Забрави
това. Осемдесет години карахме без фюрер и накрая стигнахме до държава
на гейове, еднополови бракове, смени на пола и мъже, кърмещи бебета.
Бяхме убити, дълго преди Путин да нападне Украйна. Втори път германският
народ няма да допусне тази грешка. Вече с фюрер напред, ако трябва ще
го убиваме и сменяме, но без фюрер - никога…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-С предния фюрер не стигнахте до добър край…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Сега
сме се поучили от всичко това. Но ще ти повторя - единственият ти език
са парите. Германия не може да се възроди с друго, освен с тях. Имаме
хора, имаме работници, офицери, всичко имаме. Който иска приятелство в
бъдеще, да плаща сега…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Вие доста се различавате от маоистите във вашите земи, които отказват всякакви подкупи…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Нашите бойци ще пометат тези глупави комунисти за дни, когато му дойде времето…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Целта на Съединените щати е всичко да става с все по-малко кръвопролития…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Никой не ви вярва, вие докарахте света до тук. Но това няма значение, ако плащат - няма значение, че не ви вярваме…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">След
тези думи, тя сама му сложи превръзка на очите, после едни слушалки, от
които на брутално силно гърмеше “Рамщайн”. Нямаше да му позволят нито с
поглед, нито с уши, да разбере къде отиват. Най-вероятно бе някъде
дълбоко под земята, защото единствено усети намаляването на околната
жега. Германците явно бяха успели да изкопаят някъде под лагера си
сериозни укрития. С или без знанието на либийците, не бе съвсем ясно…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Накрая го сложиха на един стол - добре вързан и чу хлопването на вратата. Някой свали слушалките.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Добре
дошъл в първата земя на Райха. На новия Райх… - гласът бе плътен,
силен, пронизваш, на английски, и… изкуствен. Това бе синтезатор. Нямаше
дори да знае как звучи фюрерът, макар че бе ясно, че все някога ще
трябва да се появи пред тълпите и да ги омае с речи… И до ден днешен
това бе нещо неизбежно.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Либийците знаят ли, че това е земя на Райха? - попита Барън.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Когато
трябва, ще научат. Но като му дойде времето, ще я откупим от тях, и тук
ще има паметник. Откъдето е започнало новото начало…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Ще трябва да си направите посолство отгоре… - пошегува се американецът.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Каквото и да трябва, ще се случи. Но сега да не губим време. Какво искаш?</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Разбрах, че основно от пари се интересувате, така по-важно е вие какво искате…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Нуждите
на всяко ново начинание винаги са ясни. Такива са законите на света. Не
се срамуваме от това. Но не очакваме американците да сте особено щедри.
Вие само взимате, а не давате. Никога…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Тогава защо ме прие?</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Приемам
всички, които в бъдеще могат да са ми от полза. Сега съм нищо за теб,
ти си от господарите. Но времната ще се променят. Считам, че тази среща
може да е от полза…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Никой
не знае какъв ще съм аз в бъдеще. Може да съм в затвора, ако баща ми се
провали и Конфедерацията бъде отново погълната от Съюза…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Не
мисля, че нито ти, нито баща ти, сте глупаци. Ти си тук като чиновник
на Съюза. Няма да станеш затворник. А с оглед на възрастта на Старши,
може и ти да си следващият Тръмп в Белия дом…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Засега той е в добро здраве. Както и Президентът…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-И Райхът не е толкова близо, колкото ни се иска, и колкото вярват мнозина. Пътят ще е дълъг…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">От думите му личеше дълбок реализъм. Този човек не бе наивен. Но това твърдение подпомагаше замисъла на самия Барън.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Ние
не вярваме в Райха, вие не го очаквате скоро. Това в известен смисъл ни
сближава. Можем да помислим за общи действия в настоящето.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Дошъл сте да предложите нещо, но най-вероятно ще е нещо поискано - като винаги при американците…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Защо така мислиш?</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Защото
от бебета сте в това възпитани. Винаги да търсите печалбата, във
всичко. Американец не прави друго, освен да гони винаги да е на плюс. И
винаги когато е зависело от вас, сте били на плюс. Минусите ви са ваши
грешки. Всеки друг народ е имал загуби по своя воля - нарича се дарение,
благотворителност, саможертва. Единствено САЩ нямат подобни, защото
винаги са си направили сметката и не предприемат нищо, което в крайна
сметка да е на печалба…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Мисля, че сте прекомерно негативен…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Нима?
Когато воювахте с нас, давахте оръжия на руснаците и англичаните. Но го
наричахте “наем” и “заем”. Ако бяхте изгубили войната, щяхте да
загубите Америка. Но въпреки това търгувахте със съюзниците си. Те ви
плащаха дълго след самата война. А при англичаните беше най-абсурдно -
те ви молят за помощ, а вие искате да си отворят пазарите на колониите. С
което убихте самите колонии. Нашият фюрер мечтаеше да ликвидира
колониалната система с танкове. Той загуби, но вие я ликвидирахте,
докато им помагахте срещу нас…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Барън не можеше да отговори на тези безусловни исторически факти.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Това е твърде назад във времето, нека гледаме настоящето и общите ни интереси?</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Настоящето
отново вие го разсипахте. Разбрахте се с Путин - Украйна за него, но
Европа фалира и сривате Еврото. Най-големия ни актив. Възможността сами
да печатаме парите си и да се финансираме, на гърба на всички останали
идиоти в света, които ги приемат. Това, което вие правите с долара. Ние
съградихме свое Евро, то трябваше да падне. Вместо това, с Русия
сринахте Европа. Путин още не е получил Украйна, и вие няма на кого да
давате заеми, за да го поробите. Не успяхте да осъществите втори план
“Маршал” и сателитите му. Това е настоящето. Надробихте нещо, което няма
кой да сърба…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Имаше грешки, но не сме били в съюз с Путин…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Това ме съмнява да го вярвате. Попитайте баща си…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Нека
разделим политическата реторика пред масите, от реалността. Не мисля,
че президентът Байдън е планирал нещо заедно с Путин. Просто времето
така се разви…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Определено
времето се разви не по плановете ви. Но това не значи, че не е било по
вина на плановете ви. Виждам го дори в момента. Все същите планове под
друга форма…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Но вие още дори не сте чул какво имам да предложа?</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Не ми е нужно - чух какво иска Владимир…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Руснаците…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Да, вашите приятели…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Те в момента не са ни приятели…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Напротив, все същото е всичко. От търсеното от тях се досещам и за търсеното от вас…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-И какво търсят руснаците?</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Нима
не знаете - още територия, която не им трябва, но демонстрира, че
империята им става все по-огромна. Както винаги това са търсели…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-И как Райхът е в интерес на това?</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Като
преди войната между Райха и Москва. Молотов-Рибентроп. Дори повече -
искат всичко на Запад от Германия. Практически цяла Източна Европа, без
Източна Германия.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Ако го искат, какво им пречи да го завземат още сега - там е анархия, а те имат солидна армия.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Защо
да го правят така, ако може да им го да Райхът? Считат, че ако Германия
се възстанови, по естествен път ще се възстановят околните държави. И
ако имат договор с Райха, ако са участвали във възстановяването му, ще
могат да получат като васални някои от тези държави.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Но не се ли страхуват от нова война с вас?</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Едва
ли такава е възможна. Добре са се поучили от преди. Няма как да бъдат
изненадани. Армията им ще е по границата, укрепена и готова.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Значи това е планът на Путин? Но ние какво печелим?</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Не
е ли ясно. Руснаците ще помогнат само военно. Възцари ли се Райхът,
няма да си мръднат пръста повече. Ще ни трябват огромни заеми, за да се
възстановим. Евро няма да съществува. На ред сте вие или китайците. Дори
да не искате да давате, ще дадете, защото алтернативата Китай да
превземе Европа е налудничава. Значи ще дадете. А ние ще вземем. И ще
бъдем ваши роби за десетилетия. Същият план, но малко по-късно.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-И вие какво им отговорихте?</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Отговорих, че докато плащат, и докато интересите ни са общи, ще работим заедно. Това е отговорът ми и към вас…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Но вие още не сте чули нищо…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Какъвто
и да е планът ви, той не може да е извън тази матрица… - каза немецът.
Синтезаторът преведе нещо като смях, после продължи:</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Целият ми слух е ваш…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Барън
се зачуди за малко в каква ситуация се намира. Този човек тълкуваше
всеки факт, така както си иска. Би могъл едно и също нещо да обърне в
една или друга посока. Това правеше уязвимо всяко предложение. Но дали
би могъл така да изтълкува и мълчанието? А и веднъж стигна дотук, не би
могъл да рискува да прекъсне всичко. Важно бе да запази поне връзката с
фюрера.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Може
да останете разочаровани, но аз не съм тук с мащабни предложения. Вие
чертаете много глобална геополитика, а аз съм с далеч по-малки
правомощия и оферти…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-В американските предложения, колкото и да са дребни, винаги има втори план. Той може и никак да не е дребен. Да ги чуем…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Всъщност,
аз съм тук с една мирна и образователна инициатива. Бихме искали да
изтеглим между триста и четиристотин германски деца от този лагер, и да
ги настаним в САЩ - на обучение. Ще им осигурим и гимназия, и
университет. Ще изучават всичко на немски и по старите германски
учебници. Бихме искали да имате своя елит, когато Германия се възроди -
като Райх или като Република.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Това
предложение бе доста коварно като същност. В лагера имаше хиляди деца,
повечето от които вече изоставаха в образованието. Теоретично, САЩ биха
могли да изтеглят и всички. Но предлагаха само част от тях. И логично -
както винаги бе се случвало, това щяха да са децата на елита - доколкото
той съществуваше тук. Така първоначално щяха да имат децата като
заложници, а после - да ги превърнат в слуги на САЩ. Този модел бе
прилаган с десетилетия след Втората световна война. Осигури безплатни
стипендии, тях естествено местните големци ще заграбят, и после - децата
им - те ще изпълнят волята на САЩ. Някои от тях ще бъдат вербувани от
ЦРУ, докато се обучават. Други искрено ще повярват в американските
ценности, след години наред облъчване на мозъци. Системата работеше, бе
изпитана…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Образование, значи… - попита немецът.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Разбира се. Изненадва ли ви, че го няма мащабът на Райха, или на руските планове за реокупация на Източна Европа.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Ни най-малко не ме изненадва. И обещавате да ползвате старите учебници.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Разбира се, това е германската история…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Същите учебници, които вие написахте. Германската история, продукт на американското влияние. Би било леко иронично…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Мисля, че сте прекалено параноичен…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Пароноичен? В тези учебници какво пише за фюрера…?</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Барън разбра, че това е слабо място в тезата му. Можеше само да отстъпи:</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Има някои възможни грешки. Не може всичко да е идеално. Ако Райхът се възстанови, можем да оправим това…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Ако ви чуе Байдън…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Не мисля, че той ще откаже да работи с един променен, мирен, Райх…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Райх, затънал в дългове към Уол Стрийт. Със сигурност ще работи с тях…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Изглежда
се върнахме на старата прекалено мащабна идея. Говорихме също за
образование. Трябва да излъчите триста-четиристотин най-будни деца,
които мога веднага да отведа. Да запазим немската култура. А ако се
съмнявате в учебниците по история, можем да ги пренапишем…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Не
мисля, че са само учебниците по история. Цялото ни образование бе
облъчено от Вас. Вие предлагате да възстановите част от системата, която
ни погуби. Не предлагате нещо повече от вече провалилото се.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Не ме разбирате правилно…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Разбира всичко идеално - това е подкуп…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Подкуп? Никакви пари за никого няма да се дават. Само учители за децата…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Учители,
пансион и джобни за децата на фюрера и близките му. А самите деца ще
вярват в американската култура и в евреите, управляващи САЩ.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Евреите?
Сега и до тях ли стигнахме? Надявам се новият Райх да не повтаря тази
глупост, която откровено му навреди предния път - лишихте се от толкова
учени и предприемачи, които в Първата война съвестно си воюваха за вас.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Може
и да има промяна при германските евреи. Но аз не говорех за тях. А за
американските. При тях не може да има нищо ново… Да оставим децата си
именно в техните ръце? Дали е възможно…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Барън
разбра, че за пореден път логиката на нациста надделява. А въпросът с
евреите бе важен, защото баща му се надяваше на подкрепата им в
противоборството с Байдън. Някога именно той бе преместил посолството на
САЩ в Йерусалим, след десетилетия на американски бойкот. Не, в никой
случай не можеше да рискува отношенията с тях, дори заради този самозван
бъдещ фюрер. Оставаше му да отклони въпроса.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Може
да бъде излъчена и малка група настойници - пет-десет души. Ще е трудно
с проверките, но ще уредя визи. Те ще надзирават децата и ще наблюдават
учителите.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Германецът шумно се разсмя, иззад синтезатора:</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Още
подкупи - ще изтеглите някои от най-верните ми хора със специални визи.
Това, което искаме за народа, ще го дадете за десетина човека.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Не можем да приемем всички…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Можете
да приемете всички, нужни ви за шпиони. А доверието към останалите от
нас ще съсипете с тази привилегия. Как ще ни гледат бедните прокудени
немци, ако пратим децата си, и част от нас самите, в Америка - на
обучение…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Ще го представим като първа стъпка?</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Народът
е толкова озверял, че няма да чака никакви стъпки повече… А и не мисля,
че ние сме самоубийци. Затова трябва да ви откажа всичко - и обучението
на децата, и помазаните настойници. Ще се учим тук по стария начин - от
баща на син.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Но това е догматизъм. Безсмислие. Само заради страх и съмнения.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Наричайте
го така, ваш си избор. Куртоазията е привилегия на силните. Нашият
избор е един - напред и никакви отклонения от Райха…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Изглеждаше,
че няма да получи нищо. Бе дошъл да даде, но нямаше да може и това.
Срещата бе безсмислена, а подобен провал можеше да струва изобщо
възможността за следващи среща. Да се провалиш бе по-зле от да не си
опитвал.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Трябваше да запази поне каквото може, дори с известен риск, и като надвиши правомощията си.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Съмнявате
се в нас, но ще ви докажа, че намеренията ни са искрени. Можем да
организираме обучението тук. Ще построим училищата и ще доведем
учителите.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Имате ли бюджет за това?</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-И да нямам, ще го уредя.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Това
ще струва много по-скъпо. Ако училищата са тук, няма как да спрем
всички желаещи да ги посещават. Няма го отсяването с визите. Ще трябва
да обучавате всички.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Ако
така ще ви докажем искреността си? Ние искаме да се съхрани високият
германски интелект, който изгради всички предни постижения на страната
ви…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Немецът се замисли малко. Не казваше нищо, но някакви шумове се появяваха в синтезатора.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Аз
не мога да ви спра. Райхът не може да отхвърли никое дарение. Хората са
в трудна ситуация. Училищата ще са добро място поне за децата да
получат добра храна, и да запълват времето им.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Барън се усмихна:</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Значи поне направихме първата стъпка…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Ако
си правите илюзията, че Германия може да се възкреси от друго, освен от
диктатура, доста бъркате. Демокрацията е лукс във времена на излишъци,
когато можем да си позволим всевъзможни глупости - от гей-бракове до
психиатри за котките. В трудни времена си трябва водач и фокусиране на
всички ресурси. Изборът не опира до мен. Личността е без значение.
Америка трябва да приеме фюрер в Берлин и да се договори с него.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Предлагате ни същото, което правите с руснаците?</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Те са по-прагматични от вас. Имат си фюрер отдавна. Знаят какво искат.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-И ние какво ще получим, ако се разберем с Райха? Ако подходим по този циничен “реал-политик” начин…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Това,
което изначално искахте - Европа без Евро, без собствена икономика и
молеща се на САЩ за заеми. Като след Втората световна война. Ако ни
оставите Райха, в границите му преди Първата световна война, плюс
Австрия, ще ви оставим Англия, Испания, Франция и Италия. Нови
американски щати - финансово подчинени. Само ние ще останем извън тях - с
нашата си германска марка.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Искате Райх обкръжен от едната страна от руснаци, а от другата - от американци.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Но все пак е Райх, нали. В най-добрите си граници. Сега какво имаме?</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Практически нищо…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Значи стъпка по стъпка…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Но
това е много дълъг дълъг процес. Европа продължава да се разпада,
комунистите печелят поддръжка. Може да видим там Народна република,
преди Райх…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Това зависи само от САЩ. Една голяма военна операция, от типа на Десанта в Нормандия, би могла да въведе ред по-бързо…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Абсолютно невъзможно в настоящата политическа ситуация във Вашингтон… Но е впечатляващо германец да предлага нов десант…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Хаосът е много по-лош. И всяка година отлагане ще ни струва десетилетия после за възстановяване…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Разбира ви, но разберете, че и САЩ не са процъфтяващи, и ние имаме проблеми, инфлация, вътрешни раздори.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Разбирам. Казвате ми, че вече не сте Велика сила…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Не мисля, че остана дори една велика сила. В момента имаме сили, затъващи в собствените си грешки.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Плащате
си сметката на безумните и късогледи планове… - след тези думи се усети
лек смях - Но бих казал, че ако в Америка тръгне слух, че Тръмп е
харесван от нацистите, това ще помогне на баща ви…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Предположението за малко шокира Младши. Забави го. Очевидно това целеше другият.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Малко трудно баща ми ще парадира с нацизъм…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Точно
затова казах “слух”. В Америка има десет-петнайсет процента хора, които
вярват в нацизма. Вашите арийци. Важни избиратели, които клонят към
фамилията Тръмп, но с още малко подпомагане, могат да станат по-убедени…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Абсолютно отказвам подобно нещо дори косвено да влезе в сделката ни. По-скоро ще се откажем от всичко…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Ще
се откажете от учителите си, които да ни шпионират? И от възможността
да промивате мозъците на младите немци? Съмнява ме… А и… Никой няма да
каже нищо голямо. Не могат да ви обвинят. Просто из тези лагери ще
тръгнат слухове, че фамилията Тръмп е най-предпочитана за партньор от
фюрера. После вашите медии ще направят останалото. Вашето задължение е
единствено да отричате докрай…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Така още повече ще бъдат убедени хората в това…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Значи се разбрахме.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Абсолютно всичко това последното е извън всякакво разбирателство…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Както и трябва да бъде. Мисля, че разговорът ни приключи…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Барън нямаше време да каже нищо повече. Влязоха двама души и го изнесоха - в едно със стола, на който бе вързан.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Но
когато се оказа отново под горещото либийско Слънце, бе наясно че му
предстоят доста горещи усилия да изпълни договореното. Всъщност, бе
съвсем възможно и да не успее…</span></span><br /></div><div><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;"></span></span><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;"></span></span><br /><i><span style="font-size: small;"><span style="font-family: arial;">(Продължава скоро)</span><br /><span style="font-family: arial;"></span><br /><span style="font-family: arial;">Добри Божилов, Хир Дуло</span><br /><span style="font-family: arial;">19.12.2022</span></span></i><p></p><span></span></div>Unknownnoreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-2580862210506976794.post-54463938798634728802019-08-25T00:27:00.015+03:002022-12-12T00:03:10.556+02:00Виенската опера - глава 9 от романа "Еврокалипсис"...<p style="text-align: justify;"></p><p style="text-align: right;"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: small;"><i><span></span></i></span></span></span></p><a name='more'></a><div style="text-align: right;"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: small;"><i>Уважаеми приятели, романът "Еврокалипсис" </i></span></span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: small;"><i>се отделя в собствен сайт, </i></span></span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: small;"><i>където ще бъде основното му място. </i></span></span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: small;"><i>Можете да четете и тук, засега, </i></span></span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: small;"><i>но идеята е да се премести </i></span></span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: small;"><i>на индивидуална позиция. </i></span></span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: small;"><i>Сайтът е тук: <a href="https://www.gudelnews.com" target="_blank">ЕВРОКАЛИПСИС.</a></i></span> </span></span></div><p></p><hr /><p style="text-align: justify;"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Някога
- в обсадения близо 3 години Ленинград, всичко било разрушено, а
половината население - загинало, но едно нещо оцеляло - градският
оркестър. Който свирел под падащите бомби и това се излъчвало по
радиото. Така се вдигал духът на населението, показвало се, че колкото и
зле да е ситуацията, няма да се предадат. На 9 септември 1942 г. била
изпълнена знаменитата 7-ма симфония на Шостакович. И в интерес на
истината - удържали. Интересен е въпросът дали повече ленинградчани не
биха оцелели, ако се бяха предали и изтеглили армията. В други руски
градове, където нацистите бяха победили, след обрата във войната и
освобождаването им, се оказа че са оцелели относително повече граждани
от тези в града с името на водача на всемирната революция.<br /></span></span></p><div style="text-align: justify;"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Но
от друга гледна точка - биха ли победили изобщо руснаците, ако бе
паднал Ленинград. Едни твърдят - че “Да”. Дори и Москва да би паднала,
Русия имаше стратегическа дълбочина да отстъпва и после да се върне.
Заводите вече бяха зад Урал, население имаше достатъчно. Наполеон бе
превзел Москва, и бе разбит след това. А на юг нацистите триумфираха в
Киев, Крим и Севастопол, което не им гарантира крайната победа.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Но в историята въпрос “ако” не съществува.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Той е само за настоящето.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">А
жителите на Виена очевидно харесваха поведението на Ленинград. И
някогашната столица на Австрия - комай единственото оцеляло по-цяло
нещо, имаше превъзходна… опера.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Този културен институт бе една от
гордостите на града, дълго преди Еврокалипсиса. И сега бе оцелял,
въпреки огромната цена на поддръжката му, насред хаос и разрастваща се
мизерия.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Именно в тази луксозна, пир по време на чума, зала се
намираха Янаки и Иван, заели най-престижните възможни места в
самостоятелна ложа. Всяко кресло тук струваше двайсет елънкойна, но
платиха общо сто, за да я запазят за себе си. Всъщност, те не искаха
това, нямаха против да има и други хора наоколо. Но се оказа, че ложата
се продава само “изцяло” - за сто елънкойна. Очевиден търговски трик, за
да се изстискват слушателите, които понякога бяха доста малко и не
изпълваха и половината зала. Трудни времена, трудни решения.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Всичко вътре бе все едно, че война не бе имало. Видими бяха някои признаци на изхабяване, но като цяло си личеше поддръжката.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Посещението
на операта бе крайно наложително, макар и привидно неразбираемо, с
оглед на мисията им. Тук бе един от центровете на власт в града…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Диригентът
излезе - по-бляскав отвсякога. Все едно вчера бе получил новия си
костюм. Което може и да бе точно така. Диригентът бе легенда в града,
един от най-богатите хора. Той бе симоволът на единственото останало
величие от някогашна Австрия.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">За разлика от неговия, костюмите на
музикантите не бяха първа младост, но си личеше, че има старание да ги
опазват. Но те все пак бяха само музиканти, а той бе Диригент.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Рязко
движение и музиката изригна. Увертюрата към “Кармен”. Това бе
най-изпълняваната опера - близо половината представления бяха с нея.
Причина бе, че трупата бе малка и владееше едва няколко опери. Нямаше
излишък от артисти или възможност да се канят от други места. Някога
Виенската опера бе сред най-престижните сцени и за всеки бе чест да
изпълнява там. Сега бе място за оцеляване на хора, чиято професия слабо
се търсеше. Алтернативата им бе да идат в бордеите, да работят охрана
или някоя друга престъпна професия, измежду избуяващите в криза.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Диригентът влагаше всичко от себе си, личеше цялото му вълнение. Гръмовете изпълваха залата, имаща идеална все още акустика.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Появиха се и първите артисти. Декорът и дрехите им не бяха от най-добрите, но гласовете бяха запазени.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-И в това сме изпреварили европейците. Софийската опера в момента е най-добрата на континента… - прошепна Янаки.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Българските
гласове вече не се изнасят в чужбина, а служат на българите. Това е
идеалната ситуация за нашия народ… - съгласи се Иван.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">С едни от
най-добрите гласове на света, и със сигурност - най-надарени, сравнени с
малкия брой на населението, българите бяха на самия връх на световното
оперно изкуство. Но по-високото заплащана не Запад бе превърнало тези
таланти в западни звезди. Всъщност, дори останалите в България бяха на
изключително ниво, недостижимо за девет от десет оперни театъра по
света. При такова изобилие от певци, все оставаше и за тия дето са ги
родили. Но това не отменяше факта на глобалната доминация на български
солисти.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Местните пееха с цялото си сърце и емоции. От време на време
публиката ръкопляскаше - къде от останало добро възпитание, къде от
искрена радост.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Виена не се различаваше много от Белград. Основната
разлика бе, че тук говореха основно на немски, а не на сръбски. Градът
бе разделен на квартали със собствени кметове. Подземният свят си имаше
своите правила, но те не се бяха изменили много, спрямо мирните времена.
Властта бе поделена между Президента на Републиката, Канцлера и
министрите. Но той като условната им власт се съсредоточаваше до града,
то това бяха съответно вождовете на съответните квартали. Кой каквото бе
успял да заграби и да подчини полицията там. После я подсили с остатъци
от армията и с къде-що се намереха наемници, но не много скъпи.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Все
пак, германската дисциплина и рационалност бяха довели до някои
допълнителни ползи, спрямо Белград. Всички бяха установили, че е добре
да поддържат общо здравеопазване и болниците да си помагат, защото
нямаше смисъл един феодал да има лечебница за счупени ръце, а друг - за
язви и черва. Чисто географски, те така бяха изградени, и не се бе
планирало градът да се парцелира.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Затова болниците получиха статута на нещо като оазиси - места с имунитет, над които власт нямаше местният кмет на квартал.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Това
превърна директорите им в мини-феодали, а те пък се наговориха с
мафията. В резултат - в подземията им се развиваше престъпна дейност, а в
замяна босовете осигуряваха доста полезни химически субстанции, които
да заместят изчезващите лекарства. Субстанции - частно производсво, и
вдруги времена - не съмсем приемливи, но за предпочитане сега, пред
алтернативата на нищото.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Запазиха се също училищата, защото абсолютно
никой - нито престъпници, нито политици, не искаше хаосът да доведе до
невежество и да се повтори упадъкът на Римската империя. Когато загубили
познанието и грамотността, европейците се превърнаха в диваци, и то за
цели десет века. Осъзнаваше се, че ако има надежда нещо да се промени,
то за тази промяна и обрат, трябваше да се запазят образованите хора.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Затова
във Виена училищата също бяха общи - с имунитет. Там също се настани
мафията, но по джентълменско споразумение - без наркотици.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Но само
без наркотици, което отвори възможността по-порасналите момичета
свободно да се вербуват за проститутки. Тъй като това бе една от
перспективните, поне от гледна точка на оцеляване - макар и унизително,
професии, то мафията получи идеален източник на “свежо месо”. Възмутени
от това, по-разумните австрийци изтегляха дъщерите си от системата,
веднага след като станеха жени. След първото им прокървяване. По-важно
бе да ги опазят морални и целомъдрени, отколкото да са образовани.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Така
започна да се отваря разлика между грамотността на мъже и жени, което
наподобяваше ситуацията в циганските гета в България някога. Когато
момичетата напускаха училище, веднага след като станеха жени, защото
иначе имаше риск “да ги отвлекат за булки”. Сега цивилизованите
австрийци бяха стигнали до същата мъдрост като софийско-пловдивските
роми.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">А да имаш дъщеря в горните класове на училището, вече почти
лепваше клеймо на семейството и плъзваха слухове. Което не пречеше да
има достатъчно ученички, за да се поддържа самото образование. Във Виена
такова имаше - макар и с компромиси, което бе по-добре от да няма
никакво.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">На сцената се появи множеството, чакащо Кармен - палавата
циганка, която да омае доброто момче и да разбие любовта му с Михаела.
Публиката се изправи на крака, когато започна нейната ария. Реакцията
приличаше повече на тази в кръчма на хубава песен, отколкото на
достопочтена опера. Но и хората се примитивиризараха и връщаха към
първичното, заедно със средата, в която бяха поставени.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Българите също изръкопляскаха, но без да стават. В ложата не бе нужно.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Тази Кармен май е нова певица. Така се говореше преди представлението… - каза Иван.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Изпъква на фона на всички други пенсионери… Трудно някой напуска театъра жив, при липса на пенсии… - отвърна Янаки.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Междувременно
Рита Скот - както бе името и - някаква британка очевидно, вземаше едни
от най-високите тонова с изумителна лекота. Гласът и бе плътен и силен, и
изящен. Най-вероятно - колоратурен сопран - най-високият и недостижим
женски тон. Този който певиците имаха само като съвсем млади, и по-късно
го губеха, минавайки на по-ниски нива. Кармен не бе идеалната роля за
този върховен глас, но когато певицата бе талантлива, можеше да придаде
на героинята си собствен чар и зрителите да я приемат като реална.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Двамата
шпиони на Живков не бяха най-големите познавачи на съвременното
изкуство, но поназнайваха нещо. Да поназнайваш от всичко по малко бе
нужно за оцеляването. Не им липсваха знания и по изобразително изкуство,
дърворезба, ядрена физика и отглеждане на кучета.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Причината да се
озоват в операта бе Диригентът. Запазвайки я като върхов и специален
културен институт, с имунитет, феодалите бяха издигнали ролята на
директора и, който бе и диригент на оркестъра. Това съвместяване на
функции бе характерно преди хаоса в по-бедните държави, но сега бе
станало характерно и за Австрия.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Директорът-диригент не заемаше
никакъв държавен пост, но бе един от най-влиятелните хора в града. Може
би - най-влиятелният, защото останалите воюваха помежду си, а той бе
приятел с всички. Искаш ли нещо във Виена, намираш някой от велможите,
или пък - Диригента на операта. И тъй като мнозина можеха да поискат, то
за да го достигнеш си имаше входна такса.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Сто елънкойна за гледане
от ложата. А в цената на билета влизаше и право след това да се ръкуваш с
Диригента в гримьорната му, и да поднесеш цветя. Излишно е да се
споменава, че в операта никой е можеше да влезе въоръжен дори с джобно
ножче, а пред въпросната гримьорна винаги имаше двама телохранители.
Един добре пазен Диригент.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Именно той бе целта им, услугата която
щяха да потърсят, бе малко необичайна, и несвързана с нещо във Виена.
Разбира се, щяха да огледат и тук за възможна плячка от инженери, но
целта се промени, когато покрай търсенето, разбраха туй-онуй за
Диригента.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Представлението се развиваше, появи се тореадорът,
любовният триъгълник, драмата. Като за рухнало общество, това не бе лошо
изкуство. Вероятно не бе било лошо и това в Ленинград.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Хубаво е да
си шпионин… - каза към последните минути на изпълнението Иван -
Неограничен бюджет и ходиш на опери, докато други едва свързват двата
края.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Хубаво е докато си шпионин. Като те убият, вече не си шпионин… - отвърна с черен хумор Янаки.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Рискът
да те убият, дори да си мирен гражданин, днес е огромен. Следователно -
по-добре шпионин. Пък и ни готвят по-добре да оцеляваме… - философски
отвърна Иван.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Всяко хубаво нещо си има своя край. Дойдоха и
последните акорди, написани от Жорж Бизе. Последваха бурни овации и
поклони на артистите. Поклонът - това странно действие на човека, който е
свършил нещо, пред този, който е гледал. Не би ли трябвало да е
обратното. Публиката да се поклони на артистите?</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Всъщност - не.
Изкуството става завършено, след като намери публиката си. Заслугата на
създателя е едва половината. Другата половина се осигурява от зрителя,
който възприема създаденото. Писател без читатели не е писател, а
ентусиаст по домашно писане. Художник без хора, които да видят картината
е човек с хоби “рисуване”. Певец, когото не слушат, не е певец…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Затова и артистите се покланяха накрая…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Поклони се и Диригентът - некорононованият крал на Виена.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">А двамата българи побързаха, за да не изпуснат момента. Ложите с право на аудиенция не бяха една или две…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Предвидливостта
им осигуро второ място в опашката. Скоро тя се удължи. Изглежда на нея
се наредиха и хора извън ложите. Така в пост-апокалиптична Виена,
билетите за опера се проверяваха два пъти - веднъж преди
представлението, и втори - преди поднасянето на цветя на Диригента…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Опашки
имаше и пред гримьорните на други участници. Доста дълга такава се изви
пред младата Скот. Но за нея това вероятно бе нещо ново, и носеше
вълнение. За Диригента, чието име бе Ханс Караян, вероятно вече бе
досада. Но той владееше идеално умението на артиста да се усмихва и да
оказва привързаност буквално на всеки.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Такъв подарък - съвършена
фалшива усмивка и сърдечно отношение, получиха и българите. Но само за
няколко мига. После усмивката стана съвсем истинска.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Маестро Караян,
вие сте невъобразим наследник на своя велик предшественик. - каза Иван
на перфектен немски - Ако не бяха тези трудни времена, щяхте да го
задминете…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Ханс бе наистина потомък на легендарния Херберт Фон
Караян. И със сигурност бе чувал тези думи поне няколко хиляди пъти. Но
те бяха само встъпление:</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Нямаме време, носим ви чудесни цветя и
искрените си благодарности… - продължи Иван -Но и много повече - бихме
искали да ви предадем личната покана на консула на България, великият
патриций Тодор Живков, най-верният на императора. Той ви кани да
изнесете представление в София…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Тази дълга титла, всъщност бе
официалната на Живков, като част от Кюрдската империя. На всички по
света бе ясно, че васалитетът е формален и поне в България, той си е
едноличен диктатор. Но за да черпи от благата на империята, трябваше да
спазва йерархията.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Караян опули очи. Софийската опера. Върхът на
културата в цяла Европа, а може би дори в околните и неразпаднали се
територии. Солистите от столицата с лекота минаваха през сцените на
Русия, Китай и Азия, имаха покани дори от Америка. А някой да бъде
поканен в София, бе все едно в някогашната Ла Скала - най-великият
оперен театър в историята. Който в момента бе в руини, след като една
зле насочена към Милано ракета, удари точно него.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Покана за София? Кои сте вие… - попита Караян невярващ.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Ние
сме представители на когото трябва. Ето го сертификатът с подпис… -
каза Янаки и извади смартфона си. Там наистина грееше връзката със
Старлинк-3, и удостоверяването, че има потвърждение от правителството в
София.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Австриецът произход, загуби и ума и дума. Едва успя да промълви:</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Това е огромна чест…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Разбира
се, ще издигне още повече авторитета ви във Виена… - каза лукаво Иван.
Авторитетът във Виена бе всичко друго, но не и оперно определение.
Диригентът щеше да получи среща със самия Живков - единственият оцелял
държавен ръководител в Европа.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Не знам какво да кажа. Никой не може да откаже подобна покана…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Ще се радваме да организираме пътуването. Нашият ръководител има само едно дребно искане към Вас…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-За такава покана бих дал и живота си… - развълнувано каза онзи.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Не искаме живота ви. Всъщност искаме да опазим нечий друг живот. Интересува ни братовчед ви - Хуго Караян.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Хуго? Къде е той? Застрашен ли е? - попита Диригентът.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Не знаем. Очакваме от вас да ни помогнете…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Аз?
Не съм го виждал от десет години. Откакто започна всичко, и той бе в
най-опасните места - това му бе професията. Не знам къде е. Или е
загинал, или е някъде в лагерите…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Не считаме, че началникът на
полицията в Щутгарт е загинал или е избягал… - каза Янаки - Това е един
от най-дълго оцелелите градове. Дори германското правителство - в
последните му дни, се скри там. И всичко бе благодарение на Хуго -
вашият братовчед.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Да, знам всичко това. Но видяхте после какво
стана. Водородната бомба. В центъра на Щутгарт има огромен кратер,
всичко е пометено. От правителствените сгради и кметството не оцеля
нищо.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Считаме, че братовчед ви е оцелял. Не напразно служби и
мафиоти го издирват - едните за да го вербуват, а другите - за да му
отмъстят за това, че ги беше смазал преди това. Останал без власт, бе
време да плати сметката… - каза Иван.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Търсят призрак. Ако е мъртъв, вече е призрак. Ако е жив, и никой не го е намерил толкова време, също е призрак…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Ние сме добри ловци на призраци. Носим специално оръжие… - усмихна се Янаки.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Оръжие? Оръжие за призраци? Вие да не сте луди…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Напротив… - каза Иван - Оръжие, със сертификат от Старлинк-3… - янаки отново вдигна мобилния си терминал…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Покана
от самия Живков. Представление в София. Нито един от виенските барони
нямаше да смее после дори да го погледне в очите. Но Хуго…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Никога не съм бил особено близък с Хуго. След падението - съвсем. Но ще разпитам всеки възможен роднина за това.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Обещайте им и билети за Софийската опера - който помогне за Хуго, ще гледа представлението ви на живо… - завърши Иван.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Доста се бяха позадържали. Трябваше да излизат, за да не предизвикат съмнения. Ханс им пъхна една чип-карта в ръцете:</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-С това можете винаги да ми дойдете на гости. След пет дни сте поканени на обяд - имам свободен ден…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-С радост ще дойдем… - усмихна се Янаки.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Отвън опашката бе започнала да нервничи.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Във
Виена намериха общо четирима инженери и ги пратиха към полите на
Витоша. Заедно със семействата им задминаха двайсет души. Петте дни
неизбежно чакане им помогнаха да не бързат - можеха повече да се пазарят
с мафиотите, и да намалят малко цената. Посъбраха допълнителна
информация и вербуваха няколко местни доносника да работят за тях. Не им
струва много…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Домът на Караян бе богат. Очевидно обичаше лукса,
въпреки трудните времена. Бе разположен в една от най-високите сгради
във Виена - на самия покрив. Където можеше да поддържа дори градина.
Уязвима бе само от хеликоптер, а такива все по-рядко се срещаха.
Високите етажи носеха неудобството по-трудно да се поддържат, защото
нямаше части за асансьорите, а и електричеството не бе много стабилно.
Но успееш ли да уредиш това, пък получаваш най-високо спокойствие.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Прислужницата
- съвсем бяла, ги преведе през няколко коридора, доста лъскави и
поддържани стаи, и накрая ги въведе в огромна зала. Бе пълна със
зеленина. Очевидно собственикът обичаше природата. Сред целия този Рай,
имаше богато изпълнена маса, чието съдържание се усещаше по уханието още
преди да си я видял.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">И в дъното и стоеше Караян.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Но не Диригентът.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Не бяха го виждали никога, но се досетиха.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Заповядайте, приятели… - каза онзи.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Не се познаваме, за да сме приятели… - каза Янаки.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Това е учтивост. Можех да ви нарека “господа”. Но би било снобско…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Къде е г-н Караян? - попита Иван.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Стяга куфарите за София. Това наистина е уникален шанс. А аз трябва да му го осигуря. Той направи много за мен… </span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Мисля, че ти си направил повече за него… - подметна Янаки.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Хуго - вече нямаше съмнение, че не може да носи друго име, се усмихна:</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Прави сте. В много измерения сте прави…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Ти ли си истинският Диригент? Господарят на Виена… - попита Иван.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Такъв човек няма. Виена е хаос като всичко друго. И става все по-зле…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Но в частта без хаос - изглежда че коравото ченге от Щутгарт е създало своя империя. Зад музикалните плещи на братовчед си.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Това е ваша оценка. В известен смисъл - правилна…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Но защо е всичко това?</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Защото
за вас онова, което наричате “империя”, за мен е просто един бункер.
Землянка за оцеляване. Аз не искам власт, а само да съм жив.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Мнозина велики водачи точно това са казвали…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Моята
цел е съвсем проста, момчета. Хаосът вилнее, всичко се руши, но има
едно нещо, което избуява. Досещате се кое е - и вие сте ченгета…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Аз не съм ченге… - възпротиви се Янаки.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Всеки, който работи с ченге, вече е ченге… - реконтрира го Хуго.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Престъпността. Тя вилнее и избуява при хаос… - каза Иван.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Точно
така. Не само избуява. Всичко става престъпност. Днес няма почтени хора
- те са роби и смачкани. Всичко леко издигнато са измамници и мошеници.
Сега е времето на бандитизма. Времето на идеалното отмъщение спрямо
такива като мен. Моите врагове сега са феодали и крале.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Ти също можеш да си крал…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Какъвто
и да съм, всеки ще иска да ме очисти. Защото твърде много бой ядоха
преди това. Разумното за мен е просто да остана жив.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Като не си поставяш големи цели, можеш да ги следваш по-дълго… - констатира Иван.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Мъдро, нали? Едно е мъдро в едни условия, друго - в други…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-И Виена е скритото царство на Хуго Караян, чрез братовчед му - Ханс Караян…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Виена
е просто мястото за спокойствие. Ако се замислите, нито вие, нито ЦРУ,
нито руснаците, могат да ми осигурят същото. Винаги ще се знае къде съм.
Тайната е най-голямата ми защита…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Не бихме могли да предложим нещо повече… - призна Янаки.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Сиреч, отказвате да ме вербувате…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Имахме и подобен план, но бързо разбираме възможното… - рече Иван.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Впечатлявате
ме. Американците ми изгубиха три седмици и непрекъснато си вярваха, че
ще успеят. Това ме забави в Марсилия, където си мислеха че съм за
постоянно. Руснаците кандисаха след седмица. А вие - след петнайсет
минути…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Ние сме бойците на България - най-мъдрата нация в историята… - каза Янаки.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Шегуваш се, но може и да не бъркаш.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Надявам се…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Но след като сте толкова щедри към братовчед ми, какво искате от мен?</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Бихме
искали да работиш за нас. Но целта ни минимум са архивите. Водородната
бомба едва ли ги е изтрила. Така както не е изтрила теб…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-За какво са
ви архивите на Щутгарт? Те са огромни. И вече нямат стойност. Самият аз
не ги ползвам повече от два-три пъти годишно. Населението се разбяга,
такъв град няма. Тези архиви са исторически документ, нищо повече…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Значи няма да изгубиш нищо, ако ни дадеш копие… - каза Янаки.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-И все пак - защо?</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-С
времето ще се разчуе. Няма как да не се разчуе. Но ако искаш по-рано да
разбереш, трябва да те вербуваме. Ще ти осигурим прикритие в София.
Никой няма да разбере, че Хуго Караян е възкръснал.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Той се замисли за малко и каза:</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Хуго Караян ще умре отново. Като в Марсилия и Будапеща. Винаги когато някой ме открие, след това умирам.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Байдън и Путин не те търсят вече?</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Не и прекалено усърдно…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-И сега ние сме наред - намерихме те, но ще изчезнеш…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Не ме намерихте. Аз сам се показах. Трябваше да направя нещо за Ханс. Дължа му го. София ще е върхът в кариерата му.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Но като се завърне тук, ако скритият полицейски мозък не е около него, бързо ще изгуби статута си… - каза Янаки.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Възможно
е. Но това ще се приеме дори добре от останалите. Ако Диригентът
развива единствено изкуството си и не се занимава с бизнес и печалби. Ще
си го отглеждат както мафията отглеждаше Синатра.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Аз все още мисля, че София е по-добра опция за теб…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Кой знае, може и да сте прави. Но аз знам къде е София. Ако премисля, винаги мога да дойда…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-А ние едва ли лесно ще те намерим отново…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Да,
нямам друг толкова популярен братовчед, когото лесно да изкушите… Пък и
- дали ще ви трябвам. Това е за вас… - каза той и остави малък чип.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Едва ли си събрал целия архив тук?</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Не,
ни най-малко. Това са досиетата само на работилите в “Мерцедес” и
подизпълнителите им. Заедно със семействата и близките. Някои работници
имат странни близки. В други времена можеха да бъдат изнудвани с това.
Но днес да имаш син-наркоман или чичо-психопат, си е само твой проблем.
Няма общество и ценности, които да го заклеймят…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Защо реши, че за
това сме дошли? - попита Иван, и бе впечатлен от прозорливостта на
Караян. Никой не се съмняваше, че рано или късно всичко ще се разчуе. Но
по-умните се досещаха по-бързо.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Аз съм ченге и навързвам фактите. Освен това съм и оцеляло ченге, търсено от хиляди престъпници.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Това определено предполага качества да се досетиш за възраждането на “Мерцедес”...</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Считам, че идеята е страхотна. Може би - дори гениална…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Нашият началник ще се зарадва на тази оценка. - каза Иван, вземайки чипа.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Вашият
началник е единственият политик с глава на раменете си, и затова
неговата държава е единствената оцеляла… А ако успее да задигне
“Мерцедес”, ще се превърне в световна величина.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">След тези думи, Караян най-сетне взе една питка от масата. Храната през цялото време стоеше недокосвана.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Заповядайте. Нали ви поканихме на обяд…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">След
като бяха свършили работа, може би бе време именно за това. Вербуването
бе втора и важна цел, но неосъществяването и не можеше да се счита за
провал. Едно ченге бе важно, но бъдещето бе на инженерите.</span></span><br /></div><div><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;"><br /><i>(Продължава скоро)<br />Добри Божилов, Хир Дуло<br />11.12.2022</i></span></span></div>Unknownnoreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-2580862210506976794.post-23202341345193172372019-08-01T00:25:00.002+03:002022-12-04T15:45:09.314+02:00"Мерцедеси" и икони... глава 8 от романа "Еврокалипсис"...<p></p><a name='more'></a><p style="text-align: right;"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: small;"><i>Уважаеми приятели, романът "Еврокалипсис" <br />се отделя в собствен сайт, <br />където ще бъде основното му място. <br />Можете да четете и тук, засега, <br />но идеята е да се премести <br />на индивидуална позиция. <br />Сайтът е тук: <a href="https://www.gudelnews.com" target="_blank">ЕВРОКАЛИПСИС.</a></i></span> </span></span></p><hr /><p style="text-align: justify;"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Една
дълга върволица тежки камиони почти по цял ден вървеше нагоре и надолу
по пътя към Рилския манастир. И по-точно - малко над него - в подножието
на един от близките скатове на най-високата планина на Балканите. В ход
бе също възстановяването на старата Царска железница, но с подсилени
релси, защото щеше да се ползва основно за товарни превози. Но този
проект срещаше постоянни логистични и технологични пречки, и се забавяше
с ускорени темпове. Със сигурност щеше да се случи, просто никой не
знаеше кога…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Далеч
по-лесна бе експлоатацията на готовия асфалтов път, който единствено
трябваше да се преасфалтира всяка година, защото огромните гуми на
чудовищата отгоре нямаха милост. Когато бе изграждана тази артерия, бе
предвидено да се ползва основно от леки автомобили, понякога -
туристически автобуси. Но не и от денонощен керван от самосвали. Все пак
- това, дори и с ремонтите, бе скъпо, но работещо решение, докато
дългосрочно обещаваното като стабилно - железницата, бе само скъпо, но
неясно кога работещо.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Тук
- на високо, и на свято място, се дълбаеше огромен подземен комплекс.
Това не изненадваше никого и не предизвикваше опасения нито у дома, нито
по света. Бункерите и укритията бяха признак на мъдрост във времето на
общоевропейския хаос. И Живков насърчаваше тези слухове.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Всъщност
обаче, под планината се раждаше нещо съвсем друго - производствената
база за новите автомобили “Мерцедес”. Никое разузнаване не следеше
отблизо, защото на всички бе ясно, че се строи бункер - един от многото.
Българският диктатор бе запазил властта си, но това бе очевидно
изключение в Европа, и бе по-логично скоро и тази държава да се
разпадне. И тогава - диктаторът щеше да се оттегли с най-верните си и
лоялната армия във високите планини. Какво толкова да се разузнава по
това. Правеше се навсякъде. Дори в Русия, САЩ и Китай се дълбаеха какви
ли не дупки и укрития. Строителството бе във възход. Или по-точно може
би - “низход” - защото вървеше надолу…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Ако
обаче някой се вгледаше в структурата на тунелите и огромните халета,
би забелязал разликата. Това бе всичко друго, но не и укритие. Та дори
огромните входни врати, способни да приемат влак или тежък камион, бяха
нещо нехарактерни за съвременните бункери.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Тук
- над манастира, щеше да започне прераждането на европейската
икономика. Неин флагман щеше да бъде българската, но за България малко
хора знаеха не само по света, а и на самия Стар континент. Затова бе
нужда истинска, известна, световна марка, от която да тръгне всичко.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Автомобилостроенето
бе гръбнакът на стопанството на западните страни преди апокалипсиса.
Около няколко едри производители работеха хиляди подизпълнители, които
осигуряваха работа на следващите звена от икономиеската верига. За
автомобили търсене винаги бе имало, което значеше постоянен поток от
пари, разпределян за всички. И тези всички после - купуваха си коли, и
завъртаха колелото…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Тази
система бе изобретена от Хенри Форд, който бе създал американската
средна класа. С простите думи: “Ще направя автомобил, който да могат да
карат работещите, които го произвеждат”. Т.е. евтин и достъпен. После
тези работници с добри заплати подхраниха всичко, и повлякоха и други
браншове да направят същото.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">“Мерцедес”
не бе точно кола за средната класа, но бе достатъчно силно име, за да
рестартира производството. Живков провеждаше “лов на мозъци”, подобно на
американците след Втората световна война.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Ако
този Еврокалипсис бе Третата война, то логично бе и продължението и.
Надяваше се и Господ да му помогне, защото виждаше с колко непосилна
задача се е захванал. Малка България да рестартира Европа и
“Мерцедесите”. Но пък при липса на друга държава, България бе
най-голямата.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Рила
бе свято място, безспорно необходимо, ако търсиш помощ свише. Но тя бе и
лесно защитима. Не напразно Рилският манастир бе оцелял толкова векове -
на произволни перипетии и нашествия. Сега същото място трябваше да
постави начало на прераждането.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Първият
държавен ръководител обичаше това място. Понякога си мислеше дали да не
пренесе столицата тук. Би могъл да се установи в Манастира и да
управлява оттам - същи някой монах-аскет. Много от народа го приемаха
именно за такъв, защото времената бяха такива, че да управляваш бе
наказание. Само святи хора, служещи на другите, можеха да се съгласят.
Не бе изключено и това да бе една от причините за анархията в Европа.
Който и да би взел властта, щеше да трябва да решава толкова много
проблеми, че да бъде пометен. Всъщност вероятно няколко поредни водачи
щяха да бъдат пометени. Ако се погледнеше Френската революция и колко
пъти се сменя след нея елитът, вероятно това бе перспективата и пред
нова Европа. Еврокалипсисът бе форма на революция. А властта бе
изначално обречена, защото след години изтерзаване, населението очакваше
който стигнеше до върха, да компенсира всичкото досегашно страдание.
Което бе изначално невъзможно.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Би
могъл да пренесе столицата тук. Така както някога Константин Велики бе
казал “Сердика, това е моят Рим”, така и днес Живков би могъл да каже:
“Рила, това е моята София”. И после да си остане в София. Както
Константин си е останал в Източния Рим - града с неговото име. София бе
естественият център на Балканите. Рила бе по-сигурна и красива но дългът
му бе - поне докато може, да удържа България цяла. Изтегляне в Рила би
го превърнало по-скоро в един от феодалите, отколкото в диктатор.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Което
не му пречеше често да идва тук. През пролетта и есента зеленината и
поляните бяха невъобразими. Понякога го критикуваха, че е разсипал това с
огромните разкопки и необходимостта да се разширяват пътища и
железници. Но те бяха малка част от планината, а той не страдаше от
зелен фанатизъм да приеме планината за унищожена, заради всяко едно
отсечено дърво. Освен това - бе наредил изрично залесяване на друго
място, и то в по-големи мащаби.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">През
зимата снеговете покриваха всичко и понякога задръстваха пътя. Но пък
създаваха едно леко удобство - около комплекса имаше и няколко
по-полегати наклона. Той нареди там да се поставят влекове. Така се
образуваха малки ски-писти за бърза отмора на работниците. Тези баирчета
по ефект бяха нещо близо до изкуствените писти из арабските страни. Но
бяха съвсем естествени и работеха само през зимата. Не можеш да се
спускаш няколко километра, преди да се върнеш. Но правиш много да брой
бързи пързаляния. Създадена бе дори организация това да се случва в
обедните почивки, като за всеки скиор се полагаше още един час
допълнително.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Разбира
се, най-приятната част бяха чайните в долната част на всяка писта. Да
се пързаляш, да отделиш енергия, и накрая да се сгрееш…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Всичко
това обаче бе само и единствено за работниците. За разлика от други
територии, Рила бе пряко владение на диктатора. Тук нямаше местен
олигарх както във Видин и Варна например. Той отблъсна всякакви идеи да
се правят хотели покрай малките писти. Хитри бяха бизнесмените. Този
обект бе много добре охраняван. И макар трасетата да не бяха дълги като в
Пампорово и Боровец, то не се налагаше поддържане на стотици хора
частни армии, които да пазят.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Но
Живков осъзна, че ако остави пистите само за работниците, ще ги
мотивира повече. Ще усещат, че имат нещо, което не е общо достъпно и ще
работят по-добре. Затова отказа и подкупи, и възможности за инвестиции.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Съображението
му бе и дългосрочно - сега тук бяха строители, но утре щяха да дойдат
инженери и механици - пак работници. Тогава те щяха да получат пистите
като добавка към заплатите си. Във време, в което трудно се управляваха
хора, всеки подобен мотив бе безценен.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">През
лятото най-приятното нещо тук бяха безкрайните пътеки. Най-дългите от
тях стигаха до самия връх на тези географски ширини - царят на планините
- Мусала. Това име означаваше “Към Аллах” и в предни периоди бе имало
не едно предложение да се преименува - например на “Свети Иван Рилски”.
Но името бе толкова дълбоко вкоренено в съзнанието на българина, че и да
бе направено, щеше да продължи да се ползва старото. Това обаче изигра
изключително положителна роля, когато започнаха проблемите по южната
граница. А сега кюрдите - възприемащи себе си като новата ръка на Аллах
за налагане на исляма, бяха безкрайно щастливи от това име. Българите с
векове го бяха запазили мюсюлмански, и затова може би бяха равни на
мюсюлманите.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Говореше
се, че Рила била любимата планина и на цар Борис Трети. Дали сходството
във вкусовете би му позволило и той да се нарече “цар”. Дори и без
сходството, би могъл да се нарече както си иска…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Но
тук щеше да бъде новото царство на “Мерцедес”. И изобщо - на
автомобилите в Европа. Търсеше инженерите, които да го направят, а преди
това им готвеше всичко необходимо.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Всъщност,
един инженер вече бе тук. Казваше се Герхард Йотке и бе работил двайсет
години в Щутгарт - легендарната столица на марката. Той се занимаваше
със скоростни кутии, но в случая важното бяха спомените му за
архитектурата на заводите. Тя се възпроизвеждаше доста точно - защото
после щяха да доставят и доста от оригиналните или съвсемстими поточни
линии и роботи. И най-лесно би било просто да се подредят по същия
начин. Надяваха се точността на проекта да се увеличи с пристигането на
още специалисти. Вече имаше вест, че първите няколко са открити и са на
път.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Йотке
сега носеше българското има Григор Йорданов. Едно от условията за
заселване бе да си смениш името. Живков се опитваше не само да докара
способни хора, но и да ги асимилира, за да не повтори грешките на
запада, който превърна собствените си общества в трудно управляемо
вавилонско стълпотворение.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Никой
не възразяваше да получи ново име, пред алтернативата да се върне при
търговците на роби или да продължи на юг - към мизерията на препълнените
лагери.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Но
Живков скри дори този си замисъл зад… поповете. Тъй като фабриката се
очертаваше да е близо до Манастира и фактически - на манастирска земя,
игуменът поиска в нея да работят само “искрени православни християни”.
Диктаторът го до разви до “искрени православни българи”. Така всеки
новодошъл си сменяше името, и това официално се легализираше чрез “свето
кръщение” в Църквата.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Далеч
преди войната и разпада, Европа бе забравила своите религиозни корени,
хората практически не вярваха в Бог и бяха атеисти. Така формалният акт
на превръщане в “православни” не се считаше за особена промяна у
немците.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Когато
ходеше на инспекции, винаги до него бяха игуменът и още двама-трима
митрополити. По други обекти - не винаги, но в Рила - непременно. Така
както някога другарят Живков бе навсякъде придружаван от видни партийни
първенци, сега новият Живков го правеше с духовници. Формата се
променяше, но нямаше смисъл да се пипа останалото работещо.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">При една от тези срещи се проведе интересен разговор между Пловдивския митрополит и новопокръстения българин:</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Нашият
Пръв ръководител ни остави сами да се разберем, а ние още нямаме
съгласие. Ще се постяват ли свети кръстове във фабриката и после по
колите? - попита митрополитът.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Аз не съм началник на този строеж, само съветвам… - отвърна Йорданов.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-На всички е ясно, че Ръководителят ти вярва. А ти се мотаеш, бягаш от Църквата, която ти даде всичко - и земя, и име…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Ако
правителството реши, ще сложим кръстове, аз съм само изпълнител. Но
мисля, че ако ги поставим върху колите, ще навреди на търговията. В
завода няма да пречат никому, но колите ще заприличат на катафалки…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Как
може такова сквернословие? Да се говори, че Кръстът може да навреди с
нещо. За това и католическите и протестантските свещеници ще те отлъчат…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Тия
думи имаха двояко значение, по същество бяха заплаха. Ако Православната
църква го отлъчеше, щеше да излезе, че вече не е православен и
българин, и трябваше да поеме към лагерите на юг. Думите обаче бяха
донякъде ясен блъф, защото Живков “със свещ” диреше инженери и бе
невероятно да ги изгони. Затова и митрополитът не заплаши директно с
отлъчване, а посочи, че католико-протестантите, доминиращи в Германия,
биха направили същото.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Вие виждали ли сте много коли с кръстове по тях, освен ако не са погребални?</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Светият
Кръст е живот, а не смърт. Време е това да стане ясно. Еретизмът и
безверието дотук ни доведоха. Европа е в руини, защото забравихте Бога.
Сега от България ще тръгне възстановяването, и то трябва да е с Бога
напред…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Доколкото
разбирам, Първият ръководител иска да рестартира автомобилното
производство. Изборът да започне с марката “Мерцедес” е много добър.
Едва ли е възможен по-добър. Тази марка ще увлече всичко със себе си.
Каква марка е да поставим кръст?</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Новата марка, новото всичко, не само при колите, във всяка стока, трябва да съдържа кръст… - отвърна духовникът.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Автомобил с кръст е катафалка. “Мерцедес” с кръст е луксозна катафалка… - завъртя се разговорът в кръг.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Всъщност,
идеята не изглеждаше съвсем добра, защото щеше да ядоса кюрдите, които
поне формално бяха върховната власт тук. Щеше да ограничи и пазара в
мюсюлманските страни, та дори в Русия - където покрай безкрайната война,
влиянието на ислямски водачи като Кадиров и съперника му Ахматов бе
нарастнало. Живков искаше да възстанови колите, а не да прави нова
религиозна революция. Което не пречеше поповете от време навреме да
настояват на своето. И вече бяха постигнали някои дребни работи -
например в бъдеще във всяка кола - вътре на таблото, да има вградена
икона. И тъй като за да е законна една икона, тя трябва да е осветена,
то всички икони щяха да се доставят от Църквата. Тя вече инвестираше в
своя фабрика за икони, и се готвеше каталог от над 100 различни свети
изображения. Това се оформяше като част от паралелните бизнеси, които
щяха да се появят стартираше ли отново “Мерцедес”.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Интересен
бе въпросът с авторските права върху името. Дори в България, чисто
формално, то си имаше собственик. Някога великият концерн бе запазил
собствените си емблеми и търговски марки практически навсякъде. И тъй
като държавната традиция на България не бе прекъсвана, сега тези права
трябваше да се спазват.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Но
самият концерн вече фактически не съществуваше, защото нямаше Германска
държава. Така местното представителство стана фактическо владение на
местните директори, които нямаше кой да уволни или смени. А те бързо
продадоха всичко на олигарха Делянов - владетел на Сливен и областта му.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Така от всеки “Мерцедес”, Делянов щеше да получава по десет елънкойна лицензионна такса.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Сумата
не бе голяма, но бе дразнеща и бе абсолютен паразитизъм. А Живков
разчиташе на преговорите с феодалите, за да пази държавата цяла, и
най-вече - мирна. Мирът бе най-важното.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Затова,
след като предложи да откупи правата от Делянов, и онзи - усещащ
големите пари, отказа, се наложиха по-крути мерки. Сливенската епархия
бе придадена към Пловдивския митрополит, известен с чепатия си нрав. По
договорка с Живков, той точно там реши да построи завода за икони, и
получи данъчен имунитет. Което означаваше, че няма да плаща нито на
държавата, нито на олигарха.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Онзи
се ядоса и заплаши, че ще обяви независимост. Но митрополитът бързо
стъпи на шията на стотината протестанстки черкви, които християнизираха
циганското население, представляващо трийсет процента от всички и около
деветдесет процента от гласуващите на избори. Делянов изгуби кмета на
самия град Сливен, за какъвто избраха викария на митрополита. Малко се
получи не съвсем канонично, духовно лице да заема светски пост. Преди
години митрополитът бе отказал същото на друг свещеник, но това бяха
нови времена с нови правила.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Само
кметът на града не бе голяма загуба за олигарха, защото държеше всичко
останало и можеше лесно да му прати прокурорски и данъчни проверки, и
дори да го осъди на затвор. Но бе пряко предизвикателство към авторитета
му. А кандидати за феодални позиции имаше достатъчно. За да не рискува
постепенно уронване на престижа, той предложи компромис - ще придаде
марката “Мерцедес” като дарение за Църквата, а в замяна ще назначат
негови директори във фабриката, чрез които да контролира работниците и
гласовете им. Сделката стана факт, а Църквата се сдоби и с името, и с
емблемата, и имаше формалното право да иска към последната да се добави
кръст.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Но тъй като това бе твърде голяма хапка, очевидно трябваше да се уговори с диктатора, а той пък прехвърли спора към немците.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Удивителното
във всичко това бе, че въпреки всичко, се запази тайна. За проекта
знаеха общо не повече от десет души в цяла България, а независимо какви
бяха - попове, олигарси или Първи ръководители с легендарни имена,
всички си траеха достатъчно добре. Може и да имаше вътрешни крамоли, но
им бе ясно, че плуват в уникално спокойна лодка в уликално бурни води, и
това ги обединяваше. Нещо трудно постижимо за българи по принцип.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Никой
друг - дори работниците, дето караха ски в обедната почивка, или дори
повечето монаси от Манастира, не подозираше какво се строи в Рила.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Бяха убедени, че супербункер за Вожда…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">А
той поддържаше това дори с честите си разходки там. Ходеше, заради
планината, но конспиративното мислене раждаше винаги алтернативни версии
около всеки водач. В дадения случай, конспирациите идеално обслужваха
прикриването на замисъла…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Живков
понякога се подсмихваше - мислеше си, винаги го бе вярвал, че на света
няма извънземни, а всички истории около тях са измислени от
американските военни, за да прикриват нещо друго. Да увличат
общественото внимание към небивалици, за да не се замислят хората и да
търсят. Американците бяха едни от най-добрите в подобен начин на
управление на масите.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Сега нещо сходно се случваше с “Мерцедес”, иконите и великата планина Рила…</span></span><br /></p><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;"></span></span><br /><i><span style="font-size: small;"><span style="font-family: arial;">(Продължава скоро)</span><br /><span style="font-family: arial;"></span><br /><span style="font-family: arial;">Добри Божилов, Хир Дуло</span><br /><span style="font-family: arial;">04.12.2022</span></span></i>Unknownnoreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-2580862210506976794.post-44593823987459588832019-08-01T00:23:00.003+03:002022-11-28T23:42:22.425+02:00Великият благодетел... Глава 7 от "Еврокалипсис"...<p> </p><p></p><div style="text-align: justify;"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;"><span><a name='more'></a></span></span></span><p style="text-align: right;"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: small;"><i>Уважаеми приятели, романът "Еврокалипсис" <br />се отделя в собствен сайт, <br />където ще бъде основното му място. <br />Можете да четете и тук, засега, <br />но идеята е да се премести <br />на индивидуална позиция. <br />Сайтът е тук: <a href="https://www.gudelnews.com" target="_blank">ЕВРОКАЛИПСИС.</a></i></span> </span></span></p><hr /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Най-богатият
човек на Земята, и то не само в текущата епоха, а изобщо. Бе задминал
Гейтс, Рокфелер, Морган, а въпросът дали и легендарната фамилия Ротшилд
бе неясен - основно защото никой никога не бе знаел колко точно е
богатството на последните. Но всъщност, и Мъск не знаеше колко точно е
неговото.</span></span></div><p style="text-align: justify;"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Появата
му на всяко едно публично мероприятие бе започнала да се превръща в
шоу. Все едно бе нещо средно между рок-звезда и Президент на САЩ. Но
странното бе, че в последните години това явление се засилваше, а не
отслабваше, въпреки че светът отиваше по дяволите, и не бе логично
хората да се интересуват много от знаменитостите и проявленията им. Но
пък в кризи хората търсеха силния водач, пророка, месията, и може би
Мъск бе започнал да се превръща именно в това.<br />С шейсет процента от
дяловете на “Мъск Кърънси Корпорейшън”, общите събрания на акционерите
бяха една формалност, която дори не бе нужна. Бе ясно какво ще се реши, и
би могъл да го прокара дори през Борда. Но останалите четиридесет
процента бяха впечатляваща акционерна собственост, и ако се появяха
вкупом на пазара, можеха да го сринат. С което да се обезценят и
активите на мажоритарния собственик. Затова Мъск провеждаше тези
събрания, придаваше им огромна помпозност, основно за да внуши на
малките акционери чувство за собствена значимост, и те да не продават. И
това “захарче” доста добре работеше - като всички други схеми, с които
се бе издигнал. Суетата на хората бе идеална валута, и можеше да ги
мотивира дори да понесат загуби, за да са във вниманието на другите. Но
до момента, поне корпорацията, създала “Елънкойна”, не бе имала нито
една година със загуби.<br />След като балетът напусна сцената - бе
съставен единствено от световни шампионки по художествена гимнастика,
като всяка получи по милион долара за тази единствена поява, последваха
няколко “подгряващи” речи. Те отчетоха бурния възход на компанията,
неразвривната и връзка с другите проекти на Мъск и бляскавите
перспективи за следващите три години. Специално бе наблегнато на
близостта със “СпейсХ” и предстоящото завладяване на Марс. Космическите
начинания на Мъск бяха тези, които относително носеха най-малко приходи,
и често дори работеха на загуба, но бяха най-мощната реклама,
умножаваща цената на акциите на останалите му компании.<br />Подир цялата
тази внимателно планирана подготовка, на сцената се появи и самият той.
Вече преминал шейсетте, но всъщност - доста млад, сравнен с Путин,
Байдън и Си, които продължаваха да управляват света. И в добра форма -
спортуваше редовно, а собствените си резултати ползваше за пропаганда на
друга своя компания - тази за продължаване на живота и дори за неговото
превръщане във вечен.<br />Мъск се появи подвижен, жизнен, усмихнат,
махайки като политик на прехласнати избиратели. Направи дори едно салто,
което на възрастта му, предизвика екстаз на тълпата. Накрая се озова на
трибуната…<br />-Мои скъпи приятели, ето ме отново при вас… - започна
той - Най-доброто за един главен изпълнителен директор е да се появи
пред акционерите си и да отчете новите ръстове. А нашият проект расте от
само себе си. Не е до мениджмънта и Борда. Не е до мен. Елънкойнът се
крепи и расте, само благодарение на здравите си основи. И на
безотговорното поведение на всички Велики сили, които сами унищожават
собствените си валути.<br />Нашата корпорация администрира Елънкойна, но
работата ни е основно да осигуряваме допълнителни удобства - като
връзката му с мрежата Старлинк-3. Останалото се постига от технологията и
от идеята, вложена в началото.<br />Аз съм горд, че стартирах този проект, но много повече трябва да сте горди вие - че ми повярвахте, и ме подкрепихте в началото.<br />Толкова
години вече се появявам, и ви казвам едно нещо - “Благодаря”. Винаги ще
го казвам, докато съществува Елънкойнът, а това значи - за вечни
времена… - двусмислено продължи той.<br />Една криптовалута с разпределено
съхранение бе вечна сама по себе си. А думите на Мъск по същество
намекваха, че самият той също мисли да бъде вечен…<br />-Нашата валута -
частна и независима от никоя държава, вече се превръща не в наша, а в
такава на целия свят. Макар да не може да се докаже - всичко е анонимно,
но по транзакциите в Старлинк-3 може да се съди, че ни ползват дори
доминиращите в Европа крайно комунистически партизани. Тези, които
отричат парите и нашия възглед към прогреса, дори те ползват Елънкойни.<br />Ние
осигуряваме изключителен продукт, с минимални транзакционни разходи.
Което ни гарантира огромен оборот, и тези транзакции генерират сериозни
приходи. Това са нашите комисиони, които днес ще разпределим като
дивидент. Изключително доволен съм, че той отново е повече от миналата
година. И забележете - с цели петнайсет процента ръст, при положение, че
количеството Елънкойни е нарастнало само с три процента. Имаме
дванайсет пункта ръст на оборотите. Това е най-истинската оценка за
доверието и дали струваме нещо.<br />Убеден съм, че е въпрос на време
Елънкойнът да се превърне в основната световна валута и да направи
всички останали излишни. Това ще отслаби настоящите Велики сили и може
би имперската им политика. Защото грандоманията на страни като САЩ,
Русия и Китай, в момента води до безкрайни неблагополучия. Ако империите
загубят стойността на своите валути, може би няма да са така арогантни и
забравили стойността на човешкия живот…<br />Мъск спря за малко, отпи от
водата, прелисти нещо в папката си. Всъщност, не четеше - всичко това
бяха само жестове за разтегляне на времето. После продължи:<br />-За
голямо съжаление обаче, е възможно и разрушителното влияние на старите
световни сили да успее да разруши планетата ни, преди новите и разумни
да се наложим. Трябва да признаем, че въпреки усилията ни, е възможно и
да се провалим. И тогава - Елънкойнът няма да има никакво значение.
Защото той е просто пари, една фикция, на която всички вярваме, за да
обменяме продуктите на своя труд. А като няма труд, като няма хора, за
какво са ни пари…<br />Поради тази причина, Елънкойнът е пряко свързан с
друг голям проект - колонизацията на Марс. Знам, че част от вас са
акционери и там, надявам се и останалите да дойдат. Днес ще ви направя
предложение в тази посока.<br />Знам и, че има скептици - не само Марс е
далеч, не само е скъпо, но и тази планета е много по-неподходяща за
живот, тя е много по-изхабена от Земята. Вероятността да намерим там газ
и петрол е нищожна - защото те са продукта на древния живот на Земята,
какъвто едва ли е имало на Марс в последните милиарди години. Дори
водата ще е много малко.<br />Но знаете ли какво е основното предимство на
Марс? Предимство, което няма никоя точка на Земята. Това е
обстоятелството, че се намира на милиони километри от самата Земя.
Никаква ядрена или друга ракета не може да го достигне. Нито случайно,
нито умишлено. А ако такава бъде изстреляна, тя ще може да се наблюдава
дълги месеци, преди да завърши пътя си.<br />Да, Марс е далеч, при
днешното ниво на скорости. Но това го прави безопасно убежище от
собствената ни лудост. Така както чумна епидемия в Европа не би могла да
засегне хората отвъд Атлантика, така и никаква човешка лудост, която
може да ни самоубие на родната ни планета, не може да зарази Марс.<br />Имаме ли нещо по-добро, и по-близко?<br />Мисля, че не… - мъск отново отпи от водата. След няколко секунди, стигна и до новата си идея.<br />-Знаете,
че Елънкойнът, извън общият регулиран добив, има и еднократна емисия от
до три процента на година, която може да се поиска от един единствен
портфейл - моят собствен, който е и собственост на нашата корпорация.
Това е буферът за регулиране на инфлацията или дефлацията. В последните
десет години винаги сме го активирали, макар понякога да е имало идеи да
се задържи. Може би тези идеи са правилни, защото не е изключено една
ограничена емисия, при нарастващо търсене, да доведе до по-голям ръст на
курса на Елънкойна, отколкото е номиналното раздаване на още 3% сред
акционерите.<br />Но досега не сме се отказвали от дивидента си.<br />Но днес и за пръв път ще ви направя ново и конкретно предложение.<br />Ако
бихте искали, бихме могли изцяло да насочим новите емитирани Елънкойни,
към “СпейсХ”. Това ще бъде поток от пари, в полза на спасителното ни
убежище, ако Великите сили доведат до край налудничавите си политики.
Това ще предложа на акционерите - нека прелеем всички нови Елънкойни в
подкрепа на прогреса, а в замяна - ще получите акции в “СпейсХ”. Те ще
бъдат изчислени по настоящата пазарна цена, минус десет процента, тоест
за всеки Елънкойн, ще получите десет на сто повече акции, отколкото ако
си ги купите на борсата… - при тези думи, Мъск бе наясно, е възможно
самите акции на “СпейсХ” да паднат временно. Затова имаше готови агенти,
които да изкупуват. При повече късмет, можеше да раздаде на новите
хипотетични акционери, доста дялове почти без пари за него самия.
Обичаше да прави тези словесни сделки. Пазарите бяха толкова елементарни
за манипулиране. На тях се крепеше и невероятния му възход…<br />-Разбира
се, по никой начин не приемайте моя преобладаващ дял като определящ. Аз
бих могъл и сам да гласувам нашата корпорация да придобие акции на
“СпейсХ”, и вие косвено бихте ги получили. Но не това е целта ми. Аз бих
искал да овладеем Марс като убеждение, а не насила или като
корпоративно изнудване. Ето защо предложението ми е в този различен вид.<br />Ако
мнозинството в тази зала, като изключим моите дялове, реши това, ще го
направим. Ако ли не - моите шейсет процента ще гласуват “против” и ще
продължим като всички предни години досега. Обществото трябва да знае,
че Елън Мъск е всичко друго, но не и диктатор, той не е дори
демократичен насилник, когато има собствено мнозинство…<br />Тези думи,
освен огромна щедрост, бяха и борсова манипулация. Мъск си подготвяше
извинение за флуктуациите, които щеше да предизвика, и после можеха да
го съдят едни или други инвеститори. От всяка подобна игра на пазара,
той винаги излизаше с голяма печалба. Но ако една сделка се провалеше,
защото “народът така реши”, то ръцете му бяха измити.<br />За него лично
бе от умерено значение дали въпросните три процента нови Елънкойни ще се
влеят в “СпейсХ”. Дори друго да решеше залата, той самият би имал
шейсет процента от тях като дивидент. Тоест 1,8% нови Елънкойни, което
бяха много милиарди като сума, щяха да идат в космическата му компания.<br />Но защо да не спечели от спекулацията с възможностите за едно или друго развитие...<br />-Елънкойнът
е привидно най-успешния ми проект, поне по носените печалби. Но личното
ми убеждение е, че голямата цел на живота ми е “СпейсХ”. Това ще отвори
нови хоризонти на човечеството. И вие имате избора да бъдете част от
началото на великото бъдеще…<br />След тези последни думи, супермагнатът
се поклони - като артист пред своята публика, и слезе от сцената. Зае
мястото си при другите членове на Борда. Бурните овации няма нужда да
бъдат описвани.<br />На трибуната се качи водещият на заседанието - Игор Джонсън.<br />-Скъпи
приятели, с новото си предложение, нашият лидер г-н Мъск изненада
всички ни. И то ще бъде добавено в точка “Други”, която е включена в
дневния ред. Напоследък, все в тази точка обсъждаме най-важното. Но
извън нея, имаме гласуване на отчета за годината, бъдещите инвестиции,
избора на нови мениджъри, както и най-важното - дискусията, в която
всички вие ще получите своето право да бъдете чути. Кой ще се осмели
пръв да говори след самия г-н Мъск?<br />Този театрален въпрос, имаше
добре подготвен театрален отговор. Веднага ръка вдигна Джони Рибера -
дългогодишен акционер, притежаващ малко над 1%.<br />-Аз лично, с две ръце
подкрепям г-н Мъск, и гласувам за инвестицията в “СпейсХ”. Смисълът на
живота ни не е трупането на парите, а тук сме все хищници, които цял
живот с това се занимават, смисълът е за какво ползваме парите. Аз
мисля, че Марс е нещо, което си струва. Елън Мъск е единственият голям
бизнесмен на света, световен лидер, който посочва с пръст недъзите ни и
вината на политиците. И посочва решение! Аз съм убеден, че печалбата от
спасението на децата ни струва повече от всеки друг дивидент, който
можем да получим…<br />Рибера седна, а Мъск доволно се усмихна.<br />По това
време акциите на “СпейсХ” падаха, поради огромния риск от нова
непокрита емисия, а милиардерът наблюдаваше как брокерите му трупат
евтини активи.<br />Вторият взел думата обаче беше един по-дребен
акционер, притежаващ общо под една десета от процента. Казваше се
Хирохито Макагаве.<br />-Г-н Мъск, нашия способен главен изпълнителен
директор, вероятно представя поредна своя велика идея. Факт е, че от
идеите му спечелихме всички. Дори дребни участници като мен, вече имат
по триста-четиристотин процента увеличение на инвестицията, спрямо
старта. Но все пак, винаги освен г-н Мъск, са се чували и други гласове -
по-умерени и по-прагматични. Считам че и сега трябва да се изкаже
подобно мнение. Идеята за космически прогрес е велика, но не виждам защо
трябва да се обвързва с финансово-монетарния бизнес на “Мъск Кърънси
Корпорейшън”. Аз лично не съм привърженик на разнородните конгломерати,
които се занимават с всичко. Нека всеки върши това, в което е добър. В
този смисъл, призовавам да гласуване за пълно разпределяне на емисионния
дивидент. А който желае друго, нека си купи акции на “СпейсХ” на
свободния пазар.<br />-Г-н Мъск предлага същото, но с доста сериозна
отстъпка - десет процента. Това за някои инвеститори ще значат милиони
долари или елънкойни - кой в каквото мери… - репликира го
председателстващият събранието. Не бе съвсем редно така да се прекъсват
говорещи, но в корпоративния свят винаги бе имало равни и по-равни. Може
би дори - най-равни - като самия Мъск.<br />-Тогава нека е пожелание… - каза Хирохито.<br />-Това
не може да стане - в корпоративните сделки важи или офертата за голям
договор между корпорациите, или нищо. - чу се глас от залата. Неясно бе
това от клакьорите на Мъск ли бе, или бе съвсем логичен изразяващ
доводи. Но самият Мъск кимна одобрително и подхвърли:<br />-”Глобъл
Кърънси” е голяма компания, както и “СпейсХ”. Големи сделки между големи
компании водят до големи премии и ползи за всички. Няма как да
гарантирам десет процент бонус ако тръгнете сами да си купувате акции на
борсата. Аз не управлявам борсата…<br />-Точно така е, прав е Мъск… -
чуха се още няколко гласа. Не бе изключено и това одобрение да бе просто
подмазване пред по-силния, защото с толкова много проценти, той така
или иначе, винаги би могъл да прокара всичко. А мнозина се досещаха, че
дори сред акционерите, които не бяха свързани пряко с него, имаше свои
хора, и не бе изключено и сред тях вече въпросът да е решен. Значи - да
се поклоним навреме на “краля”, преди още официално да е спечелил.<br />Все пак, появиха се и опозиционни гласове:<br />-Има
правота в думите на г-н Макагаве. Хоризонтът на “СпейсХ” е твърде
дълъг. Тази компания изобщо не раздава дивиденти. Ползата от нея ще е
стъпването на Марс, което е обществено полезно, не инвеститорско благо.
Обещават се и недвижими имоти на новите най-скъпи търговски улици във
все още несъществуващия град на Марс. На всичкото отгоре, дори
юрисдикцията на Марс е неуредена. Същите площи могат да ги продават
китайци, индийци, руснаци, та дори нашата си американска НАСА, която е
отделно от “СпейсХ”. Да, Марс би бил огромна стъпка за човечеството, но
не и за инвеститорите. Нашата цел е парите ни да трупат доход, а кога ще
идем на други планети - това е отделен въпрос… - тия думи бяха на
Майкъл Съливан - собственик на около половин процент.<br />Принципно,
думите “малък инвеститор” бяха малко изкривяващи. Спрямо пазарната
капитализация на корпорацията, дори “беднякът” Макагаве бе
мултимилионер. В тази зала истински бедняци нямаше.<br />-Акциите на “СпейсХ” растат всяка година. За какво са ти дивиденти? Продавай и си живей живота… - репликира го женски глас.<br />-Никой
бизнес, основан само на покачване на цените на акциите не е вдъхващ
надеждност… - отвърна Съливан - Прилича на пирамида, Понци-схема - не
получаваме дивиденти от приходи и печалби, а само от очаквания…<br />-Марс е цяла планета. Господин Мъск е най-близо до нея. Това малко като актив ли ви се струва…<br />-Това че някой ще стъпи първи на Марс не значи, че е негов… - каза Макагаве.<br />-Има
закони по аналогия - морското право. Няма още космическо, но като няма
право някъде, се прилага най-близкото. По морското право, г-н Мъск и
“СпейсХ” ще станат собственици на Марс. Или поне на някакъв единично
обособим регион, отделим от останалите, на който стъпят първи. Това са
трилиони долари, елънкойни, всяка една валута… - каза председателят на
събранието.<br />-А каква армия има г-н Мъск? В цялата колониална епоха е
имало “първи стъпили някъде” и после идва флотът на Британската империя и
всичко става британско… - каза Съливан.<br />Тук Мъск се изправи и почти гневно каза:<br />-Във
всичко ще ме въвлечене, но не и във военщина. Аз съм последният
миролюбец на този побъркан свят. Сега остава и Марс, който ще донеса на
човечеството, да бъде напълнен с танкове и ракети.<br />-Но няма да има кораби - няма морета… - подметна някой…<br />-Иронията е впечатляваща… - рече Мъск и седна отново.<br />Председателят отново взе думата:<br />-Моля
не подигравайте г-н Мъск. Той можеше да е най-богатият от всички
оръжейни производители. В последните години светът се срина, а основата
на всички модерни цивилизации, включително нашата, е в руини. Европа е в
руини. Там властват корумпирани барони и фанатизирани комунисти.
Единственото, което Европа все още може и купува, е оръжие. Всеки купува
оръжие, за да избива другите като него. И г-н Мъск категорично отказа
да участва в това. Дори продаде някои свои малки пакети акции, които
бяха свързани с оръжейното производство. Забележете - продаде ги в
началото на войните, когато се очакваше те тепърва да поскъпват. Войната
е последното, което нашият лидер ще включи в бизнеса си. Може би това
го прави толкова велик и успешен във всичко друго! - думите бяха силни е
впечатляващи и вероятно биха предизвикали избухване на аплодисменти на
някое политическо събиране.<br />Това обаче все пак бе акционерно събрание и присъстващите се интересуваха само от пари:<br />-Признавам,
че шегата с танковете бе неуместна, но по-важна е същността - Марс е
неовладяна територия, неуредена юридически, в никой случай - защитена
надеждно… - думите бяха на Хирохито - Тоест, това е бизнес, но вид
високо-рисков бизнес. Има хора, които обичат да инвестират в това. Но не
можем да искаме всички да го правят. Има инвеститори, които предпочитат
по-спокойните вложения. Нека всеки направи своя избор.<br />Мъск отново взе думата:<br />-Именно
затова изобщо го има това обсъждане. За да покажа уважението си към
вас. Юридически то не е нужно. Но всички знаят, че корпорациите на Елън
Мъск са нещо различно и той самият, аз самият, зачитаме всяко мнение и
интерес… Ако не искате дялове в “СпейсХ” ще получите дивидента си…<br />-Може
би един ден великодушието ти ще те убие, но дотогава ще си най-великият
и най-благородният милиардер на Земята… - каза председателстващият.<br />Дискусията
продължи още около час. Не защото имаше какво да се обсъжда, а защото
случващата се драма се отразяваше много бурно на борсата и Мъск
установи, че ще изкара повече пари, ако проточи заседанието. Така по
негов знак поне още една дузина клакьори се изказаха, което пък логично
доведе до насрещни мнения.<br />През това време форуми и социални мрежи
подивяха от коментари, а на Уол Стрийт се заговори дори за временно
спиране на търговията. Но това не можеше да стане, защото Мъск вече бе
постигнал нещо много по-голямо - основната търговия можеше да минава и
без Уол Стрийт. През крипто-борсата, качена в Старлинк-3. Уол Стрийт
имаше морална стойност, но нищо повече. Наистина, ако спряха търговията,
това щеше да повлияе и на общия пазар. Но разбирането, че няма да го
спре, а само ще “повлияе”, вече бе превърнало решенията за спиране на
борсата само в хипотетична възможност.<br />От хаоса на акционерното
събрание, акциите на “СпейсХ” се сринаха с тринайсет процента. А от
колебанията ще става ли, се повлякоха и акциите на “Мъск Кърънси
Корпорейшън”. Заделил готови пари отпреди това, милиардерът купуваше ли
купуваше. Всъщност, думата “милиардер” бе неточна. Той самият влагаше
сериозни суми, за да я налага. Вероятно вече бе “трилионер” - първият в
историята. Но се опитваше да скромничи и да предизвиква симпатии само с
“милиардер”.<br />Накрая - когато всички заделени фондове, та и извънредни
бързи заеми, които изтегли, се изчерпиха, Мъск отново се изправи и без
да иска думата, отиде на трибуната. Като го видяха, всички замлъкнаха и
така по същество му дадоха думата:<br />-Скъпи приятели, твърде много се
разгорещихме. Разбирам аргументите на всички. Разбирам и най-важното -
поставих твърде труден и сложен въпрос. Аз съм виновен. Извинявам се. Но
стана и нещо по-голямо - ако погледнете борсата, ще видите, че тя е
полудяла. Заради нашето общо събрание. Заради събрание, което дори е
безсмислено, доколкото един акционер има шейсет процента. Но въпреки
това - разтърсихме пазара. Намирам това за неправилно. Много хора губят
трудно спестените си пари при борсови трусове. Отговорни сме и към тях.
Затова ще предложа следното решение - всеки ще получи своя дивидент от
новата емисия. А който иска, ще може да си купи акции от “СпейсХ”, но не
новоиздадени, какъвто бе първоначалният замисъл, а от моите. Ще
предложа от собствения си дял, с десет процента отстъпка. Така всеки ще
получи своето…- каза той и в един от много редките моменти, бе
прекъснат. Игор се обади:<br />-Така ще изгубиш милиарди. Това е благотворителност. Подарък. Десет процента на акция…<br />-Нека
така да бъде. Аз вярвам в Марс. Вярвам и в консервативните инвеститори,
които не искат да рискуват. Нека всеки получи своето. А Елън Мъск -
най-богатият човек на Земята, може да си позволи една загуба. В името на
справедливостта - може…<br />След тези му думи, пазарът отново полудя, но
вече нагоре. Всички акции се качиха на нива на които Мъск, дори с десет
процента отстъпка, щеше да ги продаде пак на печалба. Тоест докато
траеше суматохата, той бе изкупил достатъчно и достатъчно евтино, за да
раздава после като Дядо Коледа…<br />Някои по-умни участници на пазара
усетиха какво бе станало, но тъй като бяха умни, и тъй като бяха го
предвидили, бяха предпочели и те да се включат и да направят някоя пара,
вместо да вдигат шум.<br />А в медиите Мъск за пореден път бе обожествен.<br />“Милиардер със съвест…”<br />“Марс е превзет, и ще е едва първа стъпка за такъв велик човек…”<br />“Елънкойнът наля милиарди в СпейсХ…”<br />“Мъск подари милиони на милиони…”<br />“Господарят на мира отвя всички войнолюбци, трупащи от оръжия и кръв…”<br />Тъй
като не му се случваше за първи път, го прие спокойно. Пък и бе събрал
толкова нови пари в рамките на час-два… Имаше за какво да е щастлив…<br />Но
имаше нещо, което бе в състояние да промени всеки оптимизъм. Той
наистина вярваше, че светът отива по дяволите. И мисията до Марс бе
най-важната, много по-важна от Елънкойна и всичко друго. Всичко друго,
заковано към обречената Земя. А законите на физиката не можеха да се
преодолеят с пари. И Марс все още бе доста далеч и доста труден за
масовото заселване, каквото не само мечтаеше Мъск, но и бе необходимо,
ако така ще се спасява човечеството… Въпросът не бе просто някой да
стъпи на четвъртата планета. Бе необходимо заселването да е голямо и
масово… И засега все още - почти непосилно… <br /><span style="font-size: small;"><i>(Продължава скоро)<br />Добри Божилов, Хир Дуло<br />28.11.2022</i></span><br /></span></span></p>Unknownnoreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-2580862210506976794.post-57576685619669587132019-08-01T00:21:00.000+03:002022-11-20T13:45:54.027+02:00Младши... Глава 6 от романа "Еврокалипсис"...<p></p><p><span></span></p><a name='more'></a><p></p><p style="text-align: right;"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: small;"><i>Уважаеми приятели, романът "Еврокалипсис" <br />се отделя в собствен сайт, <br />където ще бъде основното му място. <br />Можете да четете и тук, засега, <br />но идеята е да се премести <br />на индивидуална позиция. <br />Сайтът и тук: <a href="https://www.gudelnews.com" target="_blank">ЕВРОКАЛИПСИС.</a></i></span> </span></span></p><hr /><p style="text-align: justify;"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Барън
Тръмп - нямащият още 30 години най-малък син на Дон, слезе от
хеликоптера и незабавно сложи слънчевите си очила. В либийската пустиня
бе горещо и светло дори в най-студения сезон. А американската база
“Никсън” се намираше на около петстотин километра на юг от
крайбрежението. Един средно голям оазис бе окупиран от около триста
морски пехотинци. Това за Либия бе доста сериозна военна част,
надминаваща възможностите на повечето племенни вождове. Откакто
фамилията Кадафи се върна във властта, имаше либийска армия от около
петдесет хиляди души, но вътрешно тя бе раздробена на подразделенията на
отделните вождове. Самите те бяха станали “офицери”, но всеки държеше
своето и не допускаше външни лица.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Първом
дойдоха морските пехотинци, после доставиха един малък ядрен реактор,
после построиха дълга два километра писта. Това бе сърцето на
американското присъствие в тази страна, някога разсипана от война за
свалянето на Кадафи, а сега - поддържана всячески в полза на сина му.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Идеята
да назначат най-младия Тръмп за специален пратеник в Либия бе на
държавния секретар. Байдън първоначално не я разбра, но после му казаха,
че същото е правил Линкълн - поставял е политически противници във
важни кресла, и така ги е приобщавал към себе си. Президентът не схвана
напълно идеята, защото вече трудно схващаше каквото и да било. Но разбра
напълно, че го сравняват с Линкълн и това бе достатъчно.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Тръмп-Старши
се усети и първоначално беше против. Но преди да направи скандал,
прозря че децата понякога правят точно обратното на казваното от
родителите им. И не посмя да рискува да влоши положението като
предизвика караница.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Байдън иска да те подкупи и да разцепи семейството ни… - каза на сина си.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Това
ми е ясно. Завърших всичкото най-добро образование, което поиска от
мен… - отвърна Барън, когото всички помнеха като малкия, облечен в
костюмче по време на клетвата на баща му. Първата клетва. Така и не се
стигна до втора, нито до нови избори.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Хората
се поддават, но ти си Тръмп. Ще бъдеш човек на Семейството в
Администрацията, а не човек на Администрацията в Семейството.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Разбира се, татко…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Специалният
пратеник бе нещо малко повече от посланик и малко по-малко от
заместник-секретар или министър. В Либия нямаше по-високопоставен
американски представител, поне докато той бе там. Теоретично всички
служби и военни части му бяха подчинени. Но при възможността всеки по
всяко време да се обади във Вашингтон, статутът на посланици и и
пратеници се бе променил. Всъщност, далеч преди кризата, мнозина се
питаха защо изобщо са нужни посолства, след като ръководителите могат да
си говорят директно. Накрая посолствата оцеляха, защото всички бяха
наясно, че се ползват единствено за шпионски цели - нека всеки да има
агенти в другите страни, в някакви разумни размери.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Доста
проблеми го чакаха. Това бе първата му мисия като дипломат. Не бе
мързеливо дете. Бе работил като студент, след това отслужи две години в
армията. Изкара и три години във фабрика за леки стрелкови оръжия. Но в
администрацията не бе имал никакъв опит. Първото му назначение бе
направо за специален пратеник. Приличаше на политически парашутист,
какъвто всъщност и беше…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Качи
се в тежко бронираната машина и тръгна към Триполи. Кортежът бе с още
два джипа, а отгоре летеше хеликоптер. Това бе най-безопасната
комбинация. Ако се качеше направо на хеликоптера, можеха да го свалят.
Но ако знаеха, че никой важен не лети на него, нямаше да стрелят изобщо.
Из пустинята все още имаше племена, които не признаваха нито САЩ, нито
Кадафи. Но тук винаги бе имало такива - бе в рамките на съвсем
нормалното. И положението не можеше да се сравнява с хаоса в Европа.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Столицата
на днешния Кадафи бе далеч от сравнение със столицата на баща му.
Някога в нея нямаше престъпност, улиците бяха здрави и чисти, по тях
вървяха почти само нови автомобили, защото народът бе богат. Муамар бе
диктатор, но постигнал всичко за себе си, фактически ползваше парите
основно за народа. Затова и бе успял да се задържи четиридесет и две
години, и накрая го свалиха не либийците, а евро-американска военна
намеса.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Триполи
бе един светски град, с образование, здравеопазване и постоянно
развитие. Единственото странно изглеждащо нещо бяха къщите без покриви.
Едни такива недостроени - сякаш изоставени.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Но
това бе просто възползване от разпоредбите на закона. Кадафи даваше на
всяко младо семейство безсрочен заем, за да си построи собствен дом. И
заемът започваше да се изплаща, след като “бъде поставен покривът на
къщата”. Но ако нямаше покрив, заемът не се изплащаше. Така из Триполи
бе пълно с фактически завършени къщи, с изолация на последния етаж,
които просто нямаха покрив. А хората считаха заема за държавна помощ,
която не трябва да връщат. Тази особеност на либийската архитектура бе
типична за града, и се бе превърнала в част от чара му.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Интересно,
дали Кадафи би могъл да промени закона, и да позволи на хората да
сложат покриви, а вместо това да въведе друго условие - например заемът
се плаща, когато на входната врата се постави ключалка. С оглед на
нулевата престъпност, хората биха могли и така да се освободят от
плащането на дълговете си…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Но всичко това бе далечно минало.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Първо
войната с Кадафи доведе до разпад на Либия. Племената - с които той
така добре се разбираше, се разбягаха и сбиха помежду си. Кадафи бе
уникален балансьор, и въпреки че не бе от най-голямото племе, а от
второто, бе успял да стане лидер и да въдвори мир. След него - всеки
седна на един петролен кладенец, добиваше каквото може, обръщаше го в
оръжие и воюваше с останалите.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">И
така до ескалацията на войната в Украйна и процесите на разпад в
Европа. Това напълно извади от уравнението европейските псевдо-велики
сили, които поддържаха разлома в Либия - бе им изгодно там изобщо
държава да няма, за да получават евтин петрол, доставян често
контрабандно, и да продават оръжие. Отклони се вниманието и на САЩ,
които имаха нова основна задача - да поддържат Зеленски. Самата Русия
също изтегли контингента си. Това позволи на Сейф Ал Ислам да обедини
част от племената около себе си, и да се възцари в Триполи. За пръв път
от много години се появи единна власт. Но тя бе доста по-слаба от тази
на баща му - част от сделката по издигането бе да остави някои вождове
не по-малко свободни от по времето на анархията.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Основната
причина да не може да се повтори златната ера на “полковника” обаче бе
изчезването на основен потребител на либийския нефт, в лицето на Европа.
В Либия започна да се въвежда някакъв ред, точно когато редът взе да
изчезва от Европа. Еврото колабира, а заедно с него и икономиката.
Потреблението на петрол се срина, защото ЕС представляваше около една
четвърт от цялата световна стопанска система. Срутването му срути и
доста предприятия извън ЕС, които разчитаха на пазара му. Така и целите
на нефта паднаха, с което и хипотетична надежда единна Либия да
възстанови най-добрите си времена.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Бензинът бе почти безплатен в тази страна, но всичко друго много бавно се възстановяваше.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">И така - докато се появиха талазите от бежанци.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Някога
те вървяха от Африка, през Либия, нагоре към Италия и Европа. Сега
същите трафиканти просто обърнаха посоката на корабите и лодките, и
вървяха от Европа, през Италия, надолу до Либия. Европейците не бяха
араби, и не можеха да преминат пустинята. Страхуваха се от нея. Така
морето от мигранти започна да се събира в Северна Африка - основно при
Кадафи.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Което
изправи на нокти крехката му икономика, и той стана изключително
зависим от помощите от САЩ. В момента като обща сума, тези пари бяха
повече от приходите от петрола.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">И
тъй като във всяко арабско общество, корупцията бе интегрална част от
съществуването му, то САЩ трябваше да приемат, че значителна част от
тези долари ще бъдат откраднати. Раздаването и приемането на рушвети бе
нещо като събирането на държавни такси в западните страни. Но таксите
отиваха не в общ бюджет, а в джоба на служителите. Те от това се
хранеха, а заплатите им бяха нищожни. Нещо от типа на келнерите в
ресторант, които почти нямаха официална надница, а разчитаха на бакшиши.
Без корупцията, арабската управленска система не би могла да
съществува, и това бе така дълго преди настоящата криза. Подкупите
следваше да се възприемат като “административен разход”. Което никак не
можеше да ги направи официално приемливи за тоя дето осигуряваше парите -
американският данъкоплатец.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Именно
той осигуряваше и статута на почти махараджа на всеки пратеник на
Вашингтон. Посрещан винаги като Господ, без да се скъпи никакъв лукс или
излишество, въпреки бедността на тия извън двореца. Най-елитните части,
строени в шпалир, и лично диктаторът те посреща на входа.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Заради
съпротивата в Конгреса, семейство Тръмп не бе долюбвано в Либия, но
сега като човекът, който държеше кранчето, младият Барън се превърна в
приятел и най-обичан човек. Може би не изцяло за народа, но със
сигурност - безкрайно обичан от елита.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Някога,
след американските бомбардировки през осемдесетте, старият Кадафи се бе
изнесъл да живее в палатка в пустинята. Но сега синът му отново се бе
нанесъл в луксозен дворец - нищо необичайно из арабския свят, където
контрастите се приемаха за нормални, и дори - за част от изграждането на
държавността.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Тъй
като ставаше дума за много пари, не бе изненада, че в приемната за се
бяха събрали и практически всички по-важни вождове. Не биха позволили
диктаторът да изпъкне повече и да обсеби връзката с Америка. Това се
насърчаваше от самата Америка, защото представляваше форма на
разделение, а системата да владееш някого по този начин, бе изпитана
през вековете.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Добре
дошъл, на нашия американски приятел. Един млад дипломат, който ще
помогне много на просперитета на двете страни. Нека Аллах само здраве и
дълъг живот да му дава… - посрещна го с тези думи на перфектен английски
диктаторът.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Тръмп се усмихна леко, поклони се, в знак на уважение, и отвърна:</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Благодаря
за гостоприемството на либийския народ. Днес той има изключителна
мисия, която ще се запомни в историята и в бъдещето на човечеството.
Европа е в сериозен упадък, но Либия прави най-важното - помага да се
съхранят хората. Всичко друго може да се построи наново - пътища,
фабрики, небостъргачи. Всичко е възможно, стига да запазим хората. А
никой не прави повече от Либия за това. Европейците ще ви бъдат
безкрайно благодарни… - отвърна Барън и връчи акредитивните си писма.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Това
бе нещо като официална церемония. После думата взеха петимата най-важни
вождове, за да изкажат лоялността от името на своите племена, както и
тази на по-малки групи, които не можеха да говорят пряко. Във
верноподаничеството на Либия към американската метрополия не можеше да
има съмнение. Тази лоялност бе искрена и неподправена - либийците
безкрайно обичаха доларите.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">След
официалната част, се проведе кратък бал с почерпка. Той трябваше да е
не повече от час, но продължи до полунощ. Балът приличаше повече на
европейски пиянски пир, отколкото на нещо, съотносимо към исляма. Но
правилата се променяха с времето, а наличието на алкохол, и то елитен,
не бе вече нещо необичайно. Барън не пи много, но други от американската
делегация се престараха. Същото направиха и доста от вождовете. Така
първите официални преговори, които трябваше да са още в същата вечер -
след бала, защото ситуацията с мигрантите ставаше критична, се отложиха
за другата сутрин. А под сутрин, след подобен запой, всъщност се
разбираше около дванайсет часа на обяд… Това време американецът прекара в
луксозен апартамент, като му бяха предложени и три проститутки, които
той отказа. Не може да се каже същото за някои от останалите
придружаващи го.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Очевидно
част от американските пари отиваха и за това - под някаква индиректна
форма. И тъй като добре разбираше, че и да не ги ползва той, вече са си
ги платили, ги помоли да идат да занесат малко от храната и пиенето и на
войниците от кортежа му. Въпреки че те също бяха нахранени, той помоли
проститутките да идат, и те добре разбраха желанието му.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Въпреки
всички отклонения, съвсем нормални из тези земи, все пак, накрая и
преговори се случиха. Впечатляващо бе, че и Кадафи изглеждаше много свеж
- очевидно и той не беше пил предната вечер. Разумно решение.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Донесли
сте ни трийсет на сто увеличение на субсидията. Благодарим за
щедростта, но молбата ни за сто процента е продиктувана от обективната
реалност. Тук е пълна катастрофа. В лагерите… - каза Ал Ислам.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Президентът
Байдън прояви огромно усилие, за да намери и тези пари… - отвърна Барън
- Конгресът още не е гласувал целия законопроект, а само временно
двайсет и пет процента увеличени. Президентът отклони средства от други
програми - социални за САЩ, за да ги даде на Либия. Дори това в момента
се обжалва във Върховния съд от някои конгресмени. Правим всичко
възможно.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Никой
не може да е друго освен благодарен. Обаче тези помощи вече се
превръщат в просия и милостиня. Парите на глава-бежанец, реално спадат.
Ние ви се молим, едва оцеляваме, а вие давате все по-малко. Бежанците
растат по-бързо от парите, които имаме за тях… - ясен бе Кадафи.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Убеден съм, че ще получите исканото удвояване…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-...Не
го наричайте така… - прекъсна го диктаторът - Това не е удвояване.
Излиза, че все едно ни давате повече пари. Реално искаме същото, но
умножено по бройката на придошлите… Идете да видите какво става в гетата
им.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Ще
ида със сигурност, имам работа и там, която може да намали
напрежението. Но сега за финансирането говорим - има признаци да се
образува двупартиен консенсус, и те ще бъдат гласувани. Просто става
по-бавно. Конгресът не е от най-бързите институции.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Очевидно е така. Аз като правя нещо, се събираме с главите на племената, и решаваме за няколко часа. Вие го правите с месеци…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Главите
на племената са трийсетина, а най-важните от тях са под десет… -
отвърна Барън - При нас имаме над петстотин сенатори и представители. И
никой от тях не е най-важен. Всички се смятат за равни. По-тромаво
работи демокрацията.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Разбирам, но трябва да се ускорите. Бежанците не се интересуват от вашата скорост, а от своята. Вълната става все по-голяма…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Ще
предам думите ви във Вашингтон. На ваша страна съм. Ще ида и сред
народа, ще го чуя, и ще предам всичко. В мое лице имате истински искрен
приятел… - каза Тръмп.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Тази
демагогия с “личния приятел” бе изпитана в десетилетията назад. Почти
всички американски посланици навсякъде по света ставаха “приятели” на
местния народ. Усмихваха се, снимаха се с елита му, раздаваха стипендии и
грамоти. Правеха всичко необходимо, за да не се вижда реалната им
функция на генерал-губернатори и реални управници на съответната страна.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Приятелството
на човек от семейство Тръмп е изключително ценна нова придобивка за
нашия народ… - каза Кадафи с изтънчен баланс на истина и ирония.
Изолационизмът на тръмпистите бе най-голямата заплаха за всички по
света, които разчитаха на американски заеми или помощи. За САЩ подобно
нещо вероятно би било изгодно, и дори - полезно. Но не и за цялата мрежа
от компрадори и слуги, чрез които прокарваха влиянието си. Една доста
скъпа мрежа.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Сигурен
съм, че народите ни ще намерят общ интереси. Баща ми не е враг на
либийците, той просто е твърде привързан към американците. Счита, че те
обедняват, докато от Америка се очаква едва ли не единствена да закриля
всички бедни по света. Никоя друга голяма сила не раздава така щедро. А
очаквания към Китай, Япония, Индия или Русия няма. Това дразни много
американци, баща ми е изразител на техния глас. Но ще направим
възможното, за да помогнем. Ако се справите с бежанците, и германците се
върнат в Германия, скоро може тя да започне да плаща също.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Кадафи се усмихна невярващо:</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Германия? Да плаща. Единственото, които идва оттам са откраднати машини от разграбените предприятия. Германия се самоизяжда.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Все пак - минавала е и през по-трудни периоди… Например след Втората световна война е плащала…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Да, на евреите. На либийците нищо няма да плати.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Ти сигурно и сега пак само на евреите ще плати… - подметна един от другите вождове, на име Абдула Салех.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Нито
Барън, нито баща му одобряваха антисемитизма, но в арабския свят той
вече бе почти генетично вроден, след няколко поколения на непримиримо
противопоставяне с Израел.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Няма защо да им плаща. Сега няма Холокост, не са ги избивали масово… - възрази американецът.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Евреите
винаги ще намерят за какво да им се плаща… - каза Салех - Те и сега се
изкарват жертви - загубили собственост в Германия, защото правителството
не могло да удържи реда.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-То
и германците изгубиха всичко, но това не пречи на евреите да броят само
своето… - още един вожд се включи. На едно малко племе от около сто
хиляди души, живеещи по-навътре в пустинята.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Вервай
ми, американецо, накрая евреите ще получат пълна компенсация, и ще са
единствените такива в Европа. И ще им я платят бедняците, дето ще се
върнат да възстановяват Германия… - добави Салех.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Разговорът не тръгваше в добра посока, и изобщо не бе това целта му.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Отклонихме
се за евреите. Не е това работата ни сега. Но да изтъкна, че в момента
Америка дава повече помощи за Либия, отколкото за Израел. Подобен случай
в историята не е имало - да даваме повече на арабите, отколкото на
евреите.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Евреите
ако приемат на своя земя всичките тия окаяни немци, дайте им на тях
парите… - демагогски каза Кадафи. Едва ли би се отказал от субсидиите,
огромна част от които крадяха, и не отиваха при немците. Но нямаше ли
немци, нямаше да има субсидии изобщо.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Израел е малка държава… - възпротиви се Барън - Няма място.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Те
държат палестинците от деветдесет години в лагери, досто по-сгъстени от
нашите с германци. Могат да намерят място. - каза Салех - Могат, но не
искат, защото знаят че всеки немец ще им струва повече, отколкото ще им
платите вие. И затова измислиха тая партия на концлагерите.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Въпросната
партия имаше в момента седем процента от депутатите в парламента и
косвено поддържаше правителството. Основната и идеология бе да започнат
да се приемат немци в Израел, и да бъдат вкарани в лагери, където да
работят безплатно за благото на еврейската държава. Дори искаха да се
постави надпис на немски на входовете на лагерите със същия текст:
“Трудът ни прави свободни”.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Появата
на подобни еврейски радикали наплаши немците, че ще пратят тях в
концлагери и газови камери, и ще ги избият като компенсация за стореното
от прадядовците на настоящото поколение по време на Третия Райх. Така
те панически бягаха от Израел, заобикаляйки го по всевъзможен начин.
Въпросната партия не изразяваше мнението на правителството, което
официално и се противопоставяше. Но бе идеално плашило, за да се отърват
от бежанци.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-С
Израел също имаме сложни отношения… - каза Барън - Но да се върнем на
темата - тук сме не заради евреите, а заради либийците. Нося ви трийсет
процента повече пари, но не е само това. Наши експерти разработиха план
за усвояването им, който ще увеличи ефективността и почти ще доближи
тази сума от нужното удвояване. А когато то дойде, Либия дори ще има
относително вдигане на полученото благо.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Думите
“нов план” и “увеличаване на ефективността” стреснаха либийците, които
го разбраха по един единствен начин - ще крадете по-малко. Всъщност,
това им допускане не бе далеч от истината.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Не
можеш да увеличиш никаква ефективност като дажбите са вече на минимум.
Хората ще измрат, ако им ги намалим още. А къпане веднъж месечно е
основа са епидемии. Ако целта ви е да уморите германците с болести и
глад, може да “оптимизирате”... - каза Кадафи.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Това
е временна мярка, докато Конгресът гласува общия пакет. Но повярвайте
ми, сами ще видите, че с по-малко пари няма да се получат по-гладни
немци… - каза ужасяващите за останалите в залата думи.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Не
вярвам на тая бодрост, на да чуем… - отвърна Кадафи. Американците
отдавна опитваха да ги разиграват с всевъзможни схеми, с които да си
приберат обратно парите. Досега винаги либийците успяваха да намерят
начин това да не стане. Щяха да измислят нещо и сега. Но целта бе парите
да дойдат, което значеше да не дразнят пратеника. Особено такъв с името
“Тръмп” - умеещ да блокира всичко в Конгреса.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Барън отвори своята папка, извади един лист и каза:</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Предлагаме,
една трета от парите, които давате на германските ръководители в
лагерите да се отклонят към нова фондация, с името на Пророка Мохамед.
Американската администрация ще демонстрира неодобрение към нарастващите
прояви на нацизъм, и ще поиска пари да не се отклоняват от хляба към
оръжията.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Намалете
парите - под каквато и да било форма, и ще имате повече нацизъм, а не
по-малко… - каза Салех - Крайностите се раждат от бедността, а тя се
разширява…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Това
бе официалната теза. Неофициалната бе, че от бизнеса с отклонени за
оръжия пари печелеха колкото немците, толкова и либийците. А Салех бе
един от най-големите контрабандисти.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Парите
за оръжия не намаляват бедността… - възрази Барън - А и в лагерите вече
има толкова муниции, че може да се вдигне бунт и да нападнат Триполи.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Армията
ни е солидна, тези нацисти нямат шанс… - каза Кадафи. Не бе съвсем
сигурно дали е така, защото и той бе наясно, че един арабин не се
равнява на един германец, още повече пък - фанатизиран нацист. Но
диктаторът не допускаше, че без тежка техника и организация, немците ще
надделеят. Затова за него по-важно бе да пази парите, а не сигурността.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Това решение е наше, ние ще поемем негативите… - каза Барън.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Вие
сте на десет хиляди километра. Негативите винаги ги обираме ние… -
включи се в разговора още един племенен водач, на име Мохамед Абдула.
Представляваше няколко немалки групи туареги - легендарните синеоки
пустинни обитатели - най-добре оцеляващите сред пясъците хора на Земята.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Самият
Барън не знаеше името на туарега, а това включване в разговора без
представяне очевидно бе практика, и затова един от помощниците му го
прошепна в ухото.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Уверявам
уважаемия шейх Абдула, че народът на туарегите е високо ценен във
Вашингтон, и нашият народ е готов да сподели всяка болка или радост с
тези горди хора…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Това
отново бе куртоазия, защото нито американците мислеха да споделят
пустинното ежедневие, нито пък Абдула бе “шейх”. Барън го ласкаеше, но
едва ли това можеше да замени напълно неудоволствието от загубата на
долари.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Уверени сме в съпричастието на Америка, просто казваме, че нашите проблеми растат по-бързо от вашите решения… - отвърна Абдула.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Значи,
ще опитаме с фондацията. За три месеца. Ако не се получи добре, връщаме
старото положение. До тогава може и Конгресът да е гласувал пълния
пакет…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Ти изпусни стабилността, доведи хаоса, пък после връщай стария ред… - вметна Салех.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Германците
няма никак да са щастливи, че вместо техните фюрерчета, ваши бюрократи
ще бъдат в борда на фондацията. - каза Кадафи.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Предполатам, че няма да са щастливи “фюрерчетата”, но хората ще ни подкрепят…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-В
тази мизерия фюрерчетата са всичко, в което хората вярват. Прехвърлят
им живота си, няма да броят доларите в сметките и кой ги харчи. Те
вярват на своите, а не на непознаните чужди… - допълни Кадафи.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Възможно е да сте прав, но ако не експериментираме в нищо, все старото ще бъде. Трябва търсим нови решения. Нови и модерни…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Въпреки
съпротивата, Барън бе доволен, че тя не е отчайваща, и като цяло -
решението мина. Бе започнал с него, защото втората част щеше да е
по-трудна.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Освен
фондация “Мохамед”, администрацията мисли да стартира и още една
програма, която да намали рисковете. Десет процента от увеличението на
парите ще ги дадем да изкупуване на нелегално влязлото в лагерите
оръжие. Довел съм екип от двайсет офицери от Пентагона, които ще
проведат процеса. Така в лагерите ще има по-малко оръжие и повече пари
за храна.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Искате
да им вземете пушките? - изненада се Салех - Немците ще останат без
хляб, но пушките си няма да дадат. Те са сродени с тях. Толкова световни
войни не се ли научихте? Немец без пушка е само мъртвият немец…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Но в Първата световна война гладът изиграва роля за капитулацията на Германия. Проблемите сега не са малки. - каза Барън.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Не вярвам, че ще изкупите нищо друго, освен бракувано оръжие, което вече не стреля… - каза Салех.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Може да отворите после музей с него… - допълни иронията му Кадафи.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Историята
познаваше не един подобен случай. Доста доброволни изземвания на оръжия
приключваха с планини от стари пушки. Преди години, след разпри с
албанците, бе направено подобно изземване в Македония. Тогава директорът
на историческия музей поиска предадените експонати, защото само за при
него ставали.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Мерките ни са трудно, но искрени… - каза Барън - Ще опитаме много различни мерки, все някоя от тях ще сработи.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Основната мярка е Конгресът да се разбърза, всичко друго е губене на време… - каза Кадафи.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Всъщност,
това с оръжията очевидно бе мярка с обратно действие, която никак не се
харесваше на диктатора. Ако хипотетично някой немец продадеше
незаконното си оръжие, той нямаше да го направи по-евтино, отколкото го
бе купил. Всички ресурси в лагерите бяха оскъдни, и да губи пари бе
немислимо за никого. Това означаваше, че фактически САЩ ще насърчат
обновяването на оръжейния арсенал, защото с повечето получени пари,
немците щяха да купят нови бройки. И въпреки че основните търговци пак
щяха да бъдат либийците, на тях не им изглеждаше изгодно американците да
превъртат “едни пари” за оръжия през немците, вместо да ги дадат пряко
на тях.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Каква
гаранция имаме, че после вашите офицери няма да продадат отново
конфискуваните оръжия? В Египет или в Тунис… - попита Салех.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Вероятно
точно това щеше да се случи, но Барън нямаше как да го признае.
Американците не обичаха да губят пари. Те гледаха всеки разход да е
по-скоро разместване на пари, а не харчене.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Уверявам ви, че нашите бойци са абсолютно неподкупни, подбирали сме ги внимателно.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Това
откровена лъжа. Шансът именно най-неподкупните да дойдат в дупка като
Либия бе нищожен. Тук идваха предимно кучета на войната, алчни хора и
авантюристи. Сиреч - пушкалата, или поне стрелящите от тях, щяха да се
появят на черния пазар. Може би - дори не в Тунис, а в самата Либия.
Всъщност, Барън дори нямаше бюджет за връщането на изкупеното в Америка.
Излизаше, че то трябва да остане тук - може би заровено някъде в
пясъците.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Прахосвате пари. По-добре ги дайте в основната програма. Ще е десет процента нагоре - малко, но по-добре от нищо.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Изкупуването на оръжие не е нищо. Отново средствата отиват в лагерите, но намаляват въоръжеността. С един удар, два заека…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-И двата доста хилави… - обиди го Салех.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Но
Барън бе подготвен за това - да преглъща. За американеца, единственото
причиняващо истинска болка бяха не думите, а финансовите загуби. Така
стигнаха и до третия, и най-важен въпрос:</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Администрацията
предлага всички финансови транзакции по помощите оттук нататък да се
прехвърлят от Либийската комерсиална банка, в нова банка, създадена само
за това. Мислим, че там не се работи ефективно и доста големи са
комисионите…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Либийската
комерсиална банка нямаше нищо “либийско” в себе си, освен името. Тя се
управляваше от евреи, които се бяха сдушили в вождовете около Кадафи,
въпреки огромната омраза между този етнос и арабите. Но за вождовете
всичко бе идеално, защото евреите владееха тънкостите на банкерския
занаят и знаеха как да отклоняват средства съвсем законно и като
привидно добронамерени операции. Истината е, че Либийската комерсиална
банка бе сърцето на кражбите от американските помощи.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Освен
това, с този ход ще отговорим на раздразнението на либийския народ от
наличието на твърде много евреи в банката. Вие я основахте като
либийска, а после израелски посредници постепенно я изкупиха. Мисля, че и
германците ще са щастливи, ако извадим евреите от това да посредничат
между едни бедни хора и други - също бедни, хора…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Каквата
и банка да се направеше да обслужва американските пари, тя все щеше да
мине в ръцете на евреите. Знаеха го прекрасно либийците. В цяла Америка,
почти всички банки бяха еврейски. Нямаше причина нещо различно да е и
тук. Но имаше сериозен риск да изгубят вече утвърдените добри връзки с
досегашните директори, което значеше поне няколко месеца каша в
комисионите и подкупите.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Никой
не обича евреите, освен вашето семейство, г-н Тръмп. Вие признахте
Ерусалим на столица на Израел. Вие и сега сте им първи приятели. Трудно
ни е да повярваме, че евреите ще изгубят нещо. - каза Кадафи.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Ще ви позволим да участвате в избора на новите директори. Можем да ги сложим да са само мюсюлмани. - каза Барън.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Всъщност,
чисто формално и в Либийската комерсиална банка, абсолютно всички
ръководители бяха либийци. Което не пречеше на евреите, внедрили се сред
служителите, да “дърпат конците”.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Хората
на Кадафи бяха подозрителни. Допускаха, че може американците да искат
да използват разпределянето на парите, за да влияят на либийската
политика. Да насърчат едни кланове в ущърб на други. Да нарушат крехкото
равновесие и вероятно - да доведат до нови сблъсъци.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Уверен
съм, че ще разберете това предложение. Можем да не го правим веднага, а
сега да прехвърлим само допълнителните средства. Няколко месеца двете
банки ще се конкурират и ще видите резултата…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Допълнителни
средства няма. Вече уточнихме, че парите “на глава” са намалели. Сега
още повече ще намалеят - като приберете цялата добавка в нова банка. И
вие ще си я харчите… - каза Кадафи.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Вече казах, че ще ви позволим да назначите директорите…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-А
докато стане това, и докато назначим всички чиновници, и докато
службите ни се занимават да не нахлуят еврейски агенти, през това време
банката няма да работи… - каза Ал Ислам.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Давате помощи, които ще замразите… - допълни го Салех.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Няма
да ги замразим - нали трябва да плащаме за оръжията и за фондация
“Мохамед”... - каза Тръмп - Имаме готови екипи да поемат операциите.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Значи банката ще работи, и преди да сме и назначили директорите… - каза туарегът.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Само за да не губим време… - убедено каза американецът.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">В
залата, и в умовете на хората имаше едно огромно мърморене. Но истината
бе, че абсолютно всички пари идваха от САЩ, и това бе едно обречено
пазарене. Правеха всичко възможно арабите, но онзи който държеше
“кранчето” държеше всичко. Америка би могла по всяко време дори напълно
да спре субсидиите. Знаеше го, и ползваше тази си власт безмилостно.
Затова ропотът си остана само наум.</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Но Кадафи имаше малко повече смелост:</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Не
мислим, че новите американски идеи ще сработят, и правим всичко, за да
се погрижим най-добре за нашия народ, и за немците - които братски
приютихме. Но ако искате да правите своите опити върху хора, върху “живо
месо”, не можем да ви спрем. Ние сме малка Либия, вие сте голяма
Америка. Само се надявам по-бързо да разберете, че грешите. И да
осъзнаете е най-голямата си грешка - бавенето. Докато гласувате в
Конгреса, вече ще трябва ново гласуване. Сега немците са двойно повече,
дотогава ще са тройно. Вие вземате решения за миналото, а бъдещето идва
само и ви изпреварва с много…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Барън отвърна:</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Ни
най-малко не мислете, че не ви разбираме. По-далеч сме, но имаме хора
тук постоянно. Всичко предложено е за да стане по-добре. Стремежът ни е
именно към това. Но за да не останете засегнати и да мислите, че ви
налагаме нещо, ще говоря с Вашингтон. Може да позволят да се променят
някои проценти, както и сроковете за новата банка. Ще го направя за вас,
аз - американския дипломат, ще бъда либийски дипломат пред Вашингтон.
Сега трябва да отида и в лагерите, защото имам мисия и там, която също
ще ви помогне. Като се върна, надявам се да имам отговор от Президента…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Тия
приказки - че американец им става пръв приятел, и ще е техен
представител пред своите, либийците, а и всеки друг народ, ги знаеха
много добре. Не се впечатлиха, но и не възроптаха. По-скоро всеки
мислеше как да се приспособи към новото положение и какви схеми да
измисли, за да запази стария си статут. И също - как да присвои нещо от
новите трийсетина процента. Истината е, че реално “на глава” имаха
по-малко пари, но това се отнасяше само до германските “глави”, които се
увеличаваха. Делът за либийците ставаше по-голям, а самите либийски
глави си бяха същите. Знаеха, че ще има напрежение, но за тях самите -
за вождовете, нямаше да стане по-зле. Затова - по-добре така, отколкото
да ядосват американците…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Колкото
до новите отстъпки - никой изобщо нямаше да звъни във Вашингтон.
Посланикът щеше сам да им ги даде. Бе вдигнал летвата, за да я свали
после, и да подари някаква “победа” на другата страна… Типичен търговски
трик…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">А
младият Тръмп наистина имаше важна задача и в лагерите. Бяха намислили
как да понамалят нацистката пропаганда, макар и временно. В
радикализираща постоянно бедност, не бе вероятно да успеят напълно.
Германците бяха точно като след Първата световна война - народ, който
допреди нея бе видял голямо благоденствие, бе доведен до бедност и
упадък. Идеалната почва за раждането на фюрер…</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;"></span></span><br /><i><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">(Продължава скоро)</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;"></span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">Добри Божилов, Хир Дуло</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">20.11.2022</span></span></i><br /></p>Unknownnoreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-2580862210506976794.post-34822319178345704672019-08-01T00:19:00.003+03:002022-11-13T09:18:22.971+02:00Белградските жрици... "Еврокалипсис" - глава 5...<div style="text-align: justify;"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;"><span><a name='more'></a></span>-Знаеш
ли, че и до ден днешен, Белград е бил повече време Български, отколкото
сръбски град… - каза Иван, докато джипът се клатушкаше по третокласните
пътища на някогашна Сърбия. Имаха свободен канал от местния феодал, за
което бяха платили щедро. Но и феодалите не бяха това което трябваше и
по пътищата бе опасно. Джипът бе брониран, но срещу РПГ не те спасява,
освен ако не си в танк. Затова не само разчитаха на разрешението на
Степанович - както се казваше велможата, но и избраха маршрут вече
проучен от службите. Проучен означаваше, че в последните осем минавания
не бе имало проблеми. Минаването преди първото от тия осем, струва цял
БТР, плюс двама тежко ранени. Късметът бе, че не бяха от българите, а от
сръбския ескорт. Но сега ескорт нямаше.</span></span><br /></div><div><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;"></span></span><p style="text-align: justify;"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Това
е иронична подигравка със сърбите, но е факт. - отвърна Янаки -
Българите сме били твърде дълго по тези земи, за да са възможни всякакви
шеги.<br />Белград бе столицата на сръбското правителство, или каквото бе
останало от него. Всъщност, президентът на Сърбия бе просто кмет на
Белград. Затова бяха слели двата поста. Градът бе относително мирен,
като дори имаше ток по 2-3 часа на ден. Основният му икономически ресурс
бе паразитирането върху река Дунав, по която ежедневно минаваха стотици
бежанци - към България, и после надолу - към Турция, Израел и Египет.
Сърбите прибираха солидни рушвети, но все пак това бе най-евтиният
маршрут. Основно защото добрали се до България, оттам през цялата и
територия минаваха безплатно, и дори ги охраняваха.<br />Живков бе
измислил начин да се справи с мигрантите. Не им вземаше и стотинка, но
само на онези, които официално се регистрират и обещаят да напуснат
страната. Останалите попадаха в ръцете на мафията, която ги дереше като
сърбите. Така стана по-изгодно да се регистрираш, и спокойно да минеш,
отколкото да се криеш. Криенето беше за тия дето искаха да останат в
България. Не че нямаше такива, но цената на мутренския откуп бе станала
твърде висока - още една схема, с която диктаторът поддържаше държавата
чиста, въпреки че бе на кръстопът. А някакви малки пари оставаха все пак
- из магазините и хостелите, където преспиваха бягащите.<br />Понякога,
рядко разбира се, имаше и пътници в обратна посока - към разпаднала се и
анархистична Европа. Но със сигурност не бяха анархисти. Анархистите
мечтаят за анархия, но за да избягат от нея… Белград бе просто пътят към
Виена. Където ток изобщо нямаше вече, но властите още говореха немски, и
там бе нещо като разпределителен център за бягащите от Федералната
някога република.<br />-Белград е в най-изпадналото състояние в цялата си
история. Не е български, но и сръбски не е бил никога такава клоака като
сега… - каза Янаки.<br />-Май си бил скоро там, мислех че аз водя…<br />-Налага се да ходя навсякъде. Особено на Балканите - без граници, постоянно…<br />-Балканите без граници - една мечта от векове, накрая се осъществи…<br />-Иронично, нали. Изпълни се и друга българска мечта - отново да сме най-великата сила на полуострова.<br />-Да, не очакваше никой, че и Третата държава ще има такъв момент. Случи се, макар и с лошо… - каза Иван.<br />-То
не знаем дали и преди не и било така. От времето на Крум и Симеон има
малко записана история. А втората империя на Асеневци - тя е във време
на хаос - разруха на Източния Рим, Латинска империя, рицари, и всякакви
местни велможи като независими. За народа едва ли е било щастливо…<br />-Но България е внасяла стабилност…<br />-Като сега… - подсмихна се Янаки…<br />-Да, като сега…<br />Колата влезе в една по-дълбока дупка. За малко да си ударят главите в тавана. Коланите ги опазиха.<br />-Та
за Белград бях започнал… - продължи след това Янаки - това е дъното на
Вселената. Ще намериш всяка измет там. А някогашните фолк-икони са вече
проститутки…<br />-Чак толкова информиран не съм, но е озадачаващо. Проститутки?<br />-Да, деветдесет процента. Дори ги рекламират като такива - продават ги по-скъпо сводниците. Които пък до един са албанци.<br />-Албанци? В Белград?<br />-Ами
те си бяха мафия и преди кризата. Сега без държавност, тия хора
най-добре виреят. Всъщност в албанските гета бягат и доста сърби -
по-сигурно е, не посягат на всичко на хората.<br />-Сърбите бяха такива
шовинисти. Запалиха свирепа война заради земи, та и заради Косово. А
сега - албанци в Белград… И продават сръбските певици…<br />-Бизнес, реалност при анархия. И никоя от тия не е заставена. Сами ходят при албанците. Дори водят и по-млади нови певици…<br />-Те “певици” ли ги наричат вече…?<br />-Ами така се получи - така ги наричат. По-престижно е.<br />-А пеят ли?<br />-Някои могат и да пеят…<br />Иван се засмя:<br />-Значи певица вече значи жрица на ласките, а някои могат и да пеят…<br />-Горе-долу…<br />-Абе като те слушам, това новият Бай Тошо дето направи при нас, май бая добре сме си…<br />-Мисля,
че ако продължава като сега, хаосът ще обхване целия свят. И тогава ще
станем по-добре и от САЩ и Русия, дето още са държави. Тая европейската
зараза на разпада се разпространява…<br />-А ние се готвим да произвеждаме “Мерцедес”...<br />Този път Янаки се ухили.<br />Пътят
бе сравнително здрав. Още отпреди войната, сръбските пътища бяха
по-добре от българските, макар и построени с по-малко пари - ефектът на
корупцията. Сега нещата бяха започнали да се обръщат, благодарение на
намалението на корупцията в България - поради диктатурата, и поради
изобщо липсата на еврофондове. Но и поради липсата изобщо на държава в
Сърбия. Вече българските пътища бяха по-добри.<br />Но този, по който
вървяха, бе сравнително запазен. Вероятно защото не го ползваха за
танкове, БТР-и и самоходни гаубици, които разриваха всичко. Някои
сръбски пътища - някога магистрали, вече бяха без асфалт - изринат до
пръстта отдолу. През зимата ставаха на непроходима кал.<br />С упадъка на автомобилните артерии, бяха започнали да се връщат конете. По-гъвкави бяха и не изискваха равно.<br />Стигнаха
в Белград привечер. Това бе успех, защото всяка допълнителна нощ, която
останеш на открито, си бе драстично увеличен риск. Влязоха сравнително
евтино - само на трима полицаи дадоха подкуп. Доенето на всеки чужденец
бе основен приход в разпадналите се европейски градове, а сърбите бяха
сред най-усърдните. Но преди да влязат, се предрешиха на гърци - че ако
научеха да са българи, щяха да ги доят повече. Българите - с единствена
запазена полу-държава, между Русия и Атлантика, ги брояха за
“богаташите” на континента. И като всеки богаташ, във всеки един
исторически момент, подлежаха да на изтръскване максимално.<br />Гърците - наобратно - като едни от най-окаяните, дори ги жалеха.<br />Въпреки,
че влязоха като клети елини, отседнаха в един от най-скъпите белградски
хотели. То скъпите хотели бяха единственото място, на което изобщо
можеше да отседнеш сравнително нормално. Те бяха еквивалент на
някогашните еднозвездни - не много чисто, рядко перяха чаршафите, поради
честа липса на вода, и ток имаше от време на време. Но поне вратите се
заключваха добре и кражбите вътре в самите стаи бяха минимални. Отвън
пред портите стояха едни яки момчета и се грижеха за сигурността на
гостите.<br />Както и си беше традиция в скъпите хотели, които бяха и
най-големите вертепи, стаите не бяха празни. Вътре ги чакаше направо на
леглото по една изрисувана с гримове като в комикс сръбкиня. Приемаше
се, че богатият клиент има право на пълно обслужване. И в интерес на
истината, почти никой не отказваше тази екстра. Напротив - след дълго
пътуване, някои се нахвърляха на проститутките още с влизането. Във
време на мизерия и упадък, хотелите не можеха да осигурят традиционните
услуги, необходими за отдих, защото те бяха скъпи. Но осигуряваха
нетрадиционни, които бяха евтини - в тия времена човешката плът бе едно
от най-евтините неща. И то не само с цел сладострастие, а и за всичко -
за работно месо, побоища, дори за локалните войни. Оръжията бяха все
по-кът, също автомобилите, а особено - горивото. Затова бе по-евтино да
воюваш като пратиш 100 души с ножове и колове, отколкото десет - с
автомати.<br />И Иван, и Янаки изгониха проститутките. Не им бе до това
сега. Което не значи, че не си бяха платили за тях. Отстъпка от цената
не получиха.<br />Имаха по-важната работа - среща с местен трафикант, за който се знаеше че работи с немци.<br />Казваше
се Драгович. Бе един малък, хилав, с мустачки - точно обратното на
идеала за голям, снажен и смел сърбин. Но във война не винаги привидно
най-доброто се оказваше на върха. Понякога други качества изплуваха.
Така сега Драгович - комуто всеки би се подигравал в други времена, бе
начело на организация от над сто души, поне половината от които големи,
снажни и смели горили.<br />Усетил парите в тях, което се доказа от
подкупите, дадени за да стигнат до него, той прояви щедрост - почерпи ги
с истинско, чисто и добре сготвено месо, както и с петнайсетгодишно
вино.<br />Като оглеждаше бутилката, Янаки каза на сръбски - знаеше и този език:<br />-Това
вино е отпреди Падането…- използва думата, с която в Европа се описваше
краят на цивилизования характер на тази част от планетата.<br />-Да, имам
малко запаси. В България правеха добро вино тогава. И беше евтино. -
каза сърбинът - Един наш мафиот беше купил двайсет тона, за да го
бутилира и изнася в Германия. Хаосът остави бъчвите цели. Сега са мои.<br />-Значи от бъчва ни сипваш, бутилката не е истинска… - попита Иван.<br />-Истинска е - и виното, и етикетът са петнайсетгодишни…<br />-Догодина ще станат шестнайсетгодишни…<br />-Да, етикетът остарява с виното…<br />-Можеш да направиш доста пари от тия бъчви. Да избягаш после - в Русия, САЩ, или дори в България…<br />-Млад
съм още, защо се пенсионирам? А и тук ми е бизнесът. Ще спечеля ли и
цент ако контрабандирам негри от Тексас в Аризона? - зададе въпрос с
ясен отговор сърбинът.<br />-Съмнява ме… - отвърна Янаки.<br />-Виждаш ли,
човек си има умения в някакъв занаят, и го работи там, където е. Аз съм
добър в трафика. Трафик има само в дупки като Европа. Не ми се ще да
карам такси или да съм портиер на хотел в Москва.<br />-Ти това ли работи, преди войната? - попита Иван.<br />-И по-зле - бях боклукчия…<br />-Боклукчия в мир, цар във война… - усмихна се Янаки.<br />-Да живее войната и всички кръвопролития. Важното е цар Драгович да е добре… - допълни Иван.<br />-Каквото си е право, право си е… - усмихна се и сърбинът - Но по работа сте дошли. Гледам ви, не сте бедни, какво търсите…<br />Янаки се замисли за малко. Бяха се разбрали с Иван, той да се пазари.<br />-Трябват ни двайсет - двайсет и пет механици за коли. Ако може германци - че са по-добри.<br />Тези последните думи означаваха, че може да са и други, но ще платят повече, ако им намери немци.<br />-Автомеханици? Тази професия упада. Никой не ги търси. За какво са ви? - попита сърбинът.<br />-Ние всъщност сме от плантацията за маслини на кир Константин… - излъга Иван.<br />-Добър бизнес - как опази тия дръвчета, не знам. Но са златна мина… - коментира Драгович.<br />-Той си знае, нямаше да е “кир”, ако не знаеше що върши. Както ти нямаше да си “цар”... - поласка го Янаки.<br />-Маслините
са голяма работа. Доста роби съм продал на тия плантации. Но искат
здрави ръце, издръжливост на слънце и ниско образование. Предимно негри
търсят. Германски авто-инженери не стават за берачи.<br />-Константинос има друга мисъл. Събрал е бая пара и ще отваря нов бизнес - в Гърция е пълно с изоставени счупени коли…<br />-Като навсякъде из Европа…<br />-Шефът
ще отвори работилница. Ще събере трошките и от няколко от тях ще
сглобява една. После ще ги ползва за плантацията, и ще ги продава на
другите плантатори.<br />-Манифактура за коли?<br />-Нещо подобно…<br />-Значи
възражда се все пак Европа… - възкликна сърбинът - Паднахме до дъното,
вече нямаме заводи и роботи за производство. Но се появяват манифактури -
като първпроходците някога.<br />-Май повтаряме историята… - каза Иван.<br />-Тя
историята винаги се повтаря… - каза Драгович. Помисли малко и рече - Ще
е трудна работа това, дето искате. Германците най-добре плащат и първи
ги отпращаме на юг. Почти нямаме запаси из лагерите. Пълно е с поляци,
италианци, чехи, дори шведи. Ама немците плащат добре - разглобяват
каквото е останало от Германия, и го носят. А в Германия все още има
доста работи. Цялата индустрия, дето бяха изградили след войната…<br />-Може
и други да вземем, като няма германци… - изблъфира Янаки. Знаеше, че
няма да вземат нищо друго, това бе просто предварителен разговор.<br />Но сърбинът не можеше да изпусне сделката. Трябваше само да си вдигне цената:<br />-Тук-там има някой немец. Ама чак авто-инженери - знам ли? Не ги записваме по професии. Ще падне търсене…<br />-Е, ако ти е много зор, брато, не се мори… Да не ти губим времето… - продължи блъфа Янаки.<br />-Абе
губите ми времето, вярно е това. Ама ако не ви уредя, ще трябва да
блъскате до Виена. Вашето време ще иде. И кир Константин ще е ядосан…<br />-И ще трябва да плати повече… - допълни Иван.<br />-Затова трябва да му намерим механици…<br />-Можем да изчакаме малко. Ако ще спестим пътя до Виена и тройни цени, ще почакаме… - каза Янаки.<br />-Не
тройни! - каза сърбинът със свой блъф - Поне петорно ще платите там. Та
и нагоре… Европейците се имат за повече стока от нас - балканците.
Надменни са, въпреки че светът им свърши. Надменни и вдигат цената. Пет
пъти повече, плюс разходите по транспорта и охраната…<br />-Виждам, че си честен търговец… - каза Янаки.<br />-В търговията - дори незаконната, ако не си честен, бързо свършваш… - философски каза Драгомир.<br />-То днес има ли законна търговия? - попита Иван - Кой пише законите…<br />Всички се изсмяха шумно. Сърбинът напълни отново чашите и отвори втора бутилка. Дали не искаше да ги опие.<br />-Ще намерим тия механици, обещавам ви. Цената ще е по-висока от за обикновен роб, но ще е по-ниска от Виена.<br />-Кир Константин е стиснат, но за добра стока ще плати. - каза Янаки.<br />-При
Драгович лоша стока няма. Особено робите. Мигрантите - иди-дойди,
всякакъв боклук минава. Минава и заминава. Ама робите остават и после
клиентите ще се сърдят. А съседи сме с тях все пак…<br />Както и много
други примитивни икономически правила, и робството бе започнало да се
завръща. Роб бе някой, дето не можеше да стигне достатъчно на юг, и се
озоваваше в ръцете на някой от феодалите. При липса на закон, законът бе
думата на феодала, което позволяваше и хората отново да се превърнат в
собственост.<br />Всъщност, в някои случаи, робите ставаха такива дори
доброволно - някои господари осигуряваха добри условия и сигурност, и не
товареха с много работа. Така бе по-изгодно да си роб, отколкото клет
бежанец някъде из Северна Африка. Доброволно ставаха, надяваха се като
се върнат държавите в Европа, те да отменят отново робството и да ги
освободят.<br />Не всичко обаче бе така. Имаше и принудително поробени. За
такива най-подходящи бяха хора със семейства, на които като им отделиш
децата, не можеха да избягат. Евтина охрана.<br />Търговията с роби бе
малка като цяло - не повече от един процент от бизнеса с мигранти. Но
всеки роб носеше десет пъти повече пари. Затова и търговците с радост
конвертираха наличните в лагерите им бежанци в роби, ако се появеше
купувач.<br />-Ще е трудно… - повтори сърбинът - Ще е трудно, но мисля, че за сто и петдесет елънкойна на глава, ще ви намеря тия механици.<br />-Сто и петдесет? - възкликна Янаки - Кир Константин ще прати нас в плантациите, ако напазаруваме за тия пари…<br />-Е, те нали няма да са в плантациите? Манифактура ще правите. Значи там ще прати и вас… - лукаво каза сърбинът.<br />-Където и да ни прати, ако станем ние роби, не е сделка… - опонира Иван.<br />-Пазарите се добре, ама разберете ме - аз тия немци трудно ще ги намеря. Къде ти из белград двайсет механици?<br />-Двайсет и пет ако може…<br />-Още по-зле. Трудно ще е. А във Виена ще са по хиляда елънкойна и нагоре…<br />-Въпреки това, тази скръндза Константинос няма да го преглътне… - каза Янаки.<br />-Мога да сваля на сто и четиридесет. Но по-ниско - абсурд…<br />-Кирът няма да даде повече от осемдесет на глава. Ще трябва да храни и семействата им… - каза Янаки.<br />-Знам
че не сте виновни, и не говоря с вас, а с гърка. Ама явно сделка не
може да стане. Шефът ви е дал много ниска граница. Ако искате обиколете и
другите търговци, ще видите…<br />-Абе, лошо нещо са шефовете, право си е
това… - каза Иван, с което непряко обиди и Драговича, защото и той беше
шеф някакъв - Имаме лимит на разходите. Не ни е дал толкова пари. Имаме
две хиляди елънкойна само. И вътре влизат и другите разходи и
транспортът. И да искаме, как да платим…<br />-Ще пропадне сделката… - съгласи се Янаки.<br />Сърбинът се замисли отново, после непреклонно каза:<br />-Не
мога слезе под сто и четиридесет. Явно няма да има сделка. Но сте ми
добри приятели, затова ще направя другото - ще намеря немците, и ще ви
ги покажа. Ако ги харесате, ще доложите на Константинос. Може да
премисли.<br />-Ще хвърлиш време и пари за ги дириш, а ние може да не ги купим? - попита Янаки.<br />-Ще хвърля… - потвърди сърбинът. Те не му бяха никакви приятели, но той бе изкусен ласкател и знаеше да търгува.<br />-Ей това се вика добър човек! - каза Иван - Да не повярваш, че е търговец на роби и трафикант…<br />-Не
си мислете, че като се набутам, после ще съм принуден да ви ги продам,
за да избия поне парите. Сто и четиридесет си остава. А ако кир
Константинос се откаже, ще ги продам на друг. Заедно с идеята му за
манифактура за коли. Ще се намери и друг маслинен плантатор.<br />Това бе
сериозна заплаха. Плантаторите се дебнеха едни други, със сигурност
идеята би била продаваема. Силен аргумент в пазарлъка. Стига това реално
да бе планът. Никой в разпаднала се Гърция нямаше подобни замисли.<br />Но договарянето си е договаряне, и трябва да покажеш на насрещната страна, че струва нещо. Да я похвалиш и приемеш заплахата:<br />-Кир Константин може да преглътне всеки загубен роб, но няма да преглътне да му откраднат идеята… - каза Янаки.<br />-Ако го направиш, пари няма да се жалят за убийците ти… - каза Иван.<br />-Убийци? Аз съм в Белград? Всички убийци ги знам. А те пазят чужденци да не влязат, че им взимат хляба. - каза сърбинът.<br />-Аз
само казвам, че Константинос е отмъстителен. Може да не направим сделка
с робите, да не се разберем за цената. Но ако идеята изтече заедно с
механиците, ще си създадеш силен враг… - каза Иван.<br />-Такава заплаха чувам по една всяка седмица. Такъв е животът в тия дни. Не е като да си безметежен боклукчия…<br />Янаки се включи миролюбиво:<br />-Приятели,
тук сме за бизнес, а не за заплахи. Нека видим първо робите. Може да са
добри и кирът да направи отстъпка. Може да вдигне на сто елънкойна на
глава.<br />-И при сто няма да има сделка… - каза сърбинът.<br />-Дай да видим първо стоката… - потвърди думите си Янаки.<br />Драгович
се съгласи. Всички бяха наясно, че всичко това бе едно типично
балканско наддаване и пазарене. Заплахите бяха част от него, макар рядко
някоя да се осъществяваше. В повечето случаи се стигаше до сделка.<br />А
Янаки и Иван си готвеха почвата не за отстъпки в цената, а за нещо
по-различно - да откажат част от стоката. На тях не им трябваха
всевъзможни механици, а само такива, работили в “Мерцедес”. Щяха да
изберат само тях, и после под предлог високата цена, да откажат
останалите. Сърбинът добре играеше с елънкойните, но те добре играеха с
бройката, без дори да я споменават.<br />Две седмици отне издирването.
През това време Драгович измисли поне четири различни усложнения, за да
докаже трудността на задачата и обосноваността на разходите. Иван и
Янаки имаха повече свободно време, но в едно пропаднало общество, то не е
особена ценност - просто няма какво да правиш. Единствените смислени
занимания са проститутките и дрогата. Но последната в последно време бе
със сринато качество - основно защото вече го нямаше платежоспособното
потребление на оядената средна класа. И бе игра на руска рулетка да се
друсаш. Можеш да се отровиш за едното нищо. Така останаха само жените за
купуване, но и те омръзват бързо, ако и да са сръбски красавици, които
при други условия биха станали музикални икони.<br />Можеха да се обърнат
към други търговци, но знаеха че няма смисъл. Само щяха да си загубят
времето, а конкуренцията никак нямаше да намали цените. Напротив - бе
възможно Драгович дори да ги вдигне, като санкция за заиграването със
съперниците му. Бяха го проучили, и знаеха че го е правил. Вероятно не
би се осмелил срещу пратеници на Живков - когото всички на Балканите
уважаваха, и завиждаха на българите, но той не знаеше, че са хора на
диктатора. Нито имаше как да научи.<br />Твърдо заложиха на него, от което
последва дълго безвремие. По едно време Иван измисли интересно
забавление - да отблъснеш налитащите като мухи жрици на ласките.<br />Оказа
се, че огромно удоволствие носи да подмамиш някоя проститутка, да и
изгубиш времето, и накрая да я отблъснеш. Тя остава без пари, и е една
злобна жена, която е готова да впие дългите си нокти в шията ти. Как
може готовата плячка да се отдръпне и да ме обиди - хем като жена, хем
няма пари. Нормалните мъже не го правят.<br />Но Янаки и Иван не бяха
нормални. Знаеха, че им предстоят много по-сериозни дни и това
забавление с жриците им дойде съвсем добре.<br />Накрая и Драгович ги нахока. Стана, след като най-сетне бе изпълнил задачата и ги повика при него:<br />-Курвите в цял Белград ви разнасят. Разгонените гавази на Константин, дето не могли ни една до оправят. Не можели да вдигат…<br />-Това
ли разнасят? - ухили се Иван - Женска злоба. Омръзнаха ни тия кучки и
се забавлявахме с тях. Сега им остава да мъстят само със слухове.<br />-Каквито и да сте ги вършили, лоша слава натрупахте. Никоя няма да дойде при вас вече - когато и да се появите.<br />-Няма да погинем без Белградските проститутки… - каза Янаки.<br />-Абе не е живот без тях. Няма да има смисъл… - философски каза сърбинът.<br />-Да
му мисли кир Константин… - каза Иван. И бе съвсем прав. Никой нямаше да
ги запомни по имена, ако като неговите хора. И тъй като той нямаше нищо
общо, то щеше да обере негативите, постигнати от съвсем други. Не бе
изключено вестта да стигне до плантацията му, макар че в тия несигурни
времена и информацията рисково пътуваше.<br />-Намерих ви двайсет и двама.
Озорих се, но ги намерих. - каза Драгович и ги поведе пред редица
строени като в арийска рота мъже. Бяха на различна възраст - имаше и
съвсем млади, имаше и един шейсет годишен.<br />-Поне една жена-инженерка не намери ли? - пошегува се Иван.<br />-Жените
са рядка стока - най-бързо тях отпращаме. За тях и за децата първо се
плаща, гледат да ги спасят. Жена задържи ли се в Белград, само за една
професия става…<br />-И сигурно певиците ще я гледат на кръв…<br />-Може и да и пуснат кръв… - каза Драгович.<br />-Жесток свят… - констатира Янаки.<br />-Жесток, неизбежен… - съгласи се трафикантът и продължи - Дванайсет са със семейства. Ето ви жени…<br />-Ние искаме жени-механици, а не жени на механици…<br />-Ще накарате мъжете им да ги научат. Робите са длъжни да изпълняват.<br />-Абе ще чака кир Константин някой да се учи…<br />-Е,
не щете жени вие - само приказвате. Ама тия роби са със семейства. Ще
храните повече гърла, но ще имате гаранция. Другите са сами - ще трябва
по-строга охрана, електронни гривни и бой. За да не бягат…<br />-И всички са автомобилни инженери? - попита Янаки.<br />-До един. Най-младият има пет години опит. Първо качество във всичко - гарантирано от Драгович.<br />-Добра работа… - каза Янаки.<br />Оглеждаха
ги внимателно. Правеха се на загрижени купувачи. За всеки имаше
написана папка - с пълно досие. Четяха внимателно, или поне се правеха,
че четат.<br />По едно време, един от подредените се размърда. Гавазите го
хванаха. Но той се разкрещя на смесица от немски, английски и сръбски -
бе понаучил нещо, явно отдавно се бе задържал тук:<br />-Фюрерът рано или
късно ще се върне, германците ще бъдем начело. И тогава боклуци като
вас сърби и гърци, ще идете в концлагери. Да ви направи трудът свободни…<br />-Ти
нещо голям нацист се извъди… - подигра му се Драгович, а гавазите му
теглиха няколко шута - болезнени, но без да му нанасят телесни повреди -
все пак стока бе.<br />-Нацизмът не е измислица, а лечение. Той се ражда
винаги като германският народ е смазан. Тръпнете - неизбежно е, Хитлер е
мъртъв, но нацизмът - не…<br />-Додето дойде новият фюрер, ти се поработиш здраво в плантацицията на кир Константинос… - каза Драгович.<br />-Аааа,
той не ги обича нацистите Константинос. По-добре да не му го водим… -
каза Иван -И без това не ни стигат парите, а ти отстъпки не правиш.<br />-Е, какви остъпки, видя колко зор беше всичко. Тия роби и сега са ми на загуба…<br />-Аз не съм роб, а ти си сръбско лайно, дето ще иде в ямата. Скоро… - провикна се германецът.<br />-Много
устат тоя… - ядоса се Драгович - Я да му хвърлим един бой, докато е моя
собственост още. Може и да му теглим ножа - какво толкова - още един
роб. Ще го преживея.<br />-Абе остави човека… - каза Янаки - Ние сме виновни, няма да го колиш заради нас…<br />-Добре де, после ще го заколя. Ще го нанижа на сръбски кол…<br />-Стига глупости, Драго… - каза Иван - Давай работа да вършим.<br />-Вършете я де, избирайте…<br />Те
всъщност отдавна бяха избрали. Имаше само трима, работили в “Мерцедес”.
Те им трябваха, никой друг. Но как да изберат само тях.<br />-Скъпи са ти механиците. Чудим се. А и много устати. - каза Иван.<br />-Няма да са устати, ако им избием зъбите. Този проблем го забравете… - поддъжаше цената си сърбинът.<br />-Устати не устати, скъпи са. Не можем купи всички. - продължи Иван.<br />-Ясно де, избирайте. Търсите на осемдесет, тия са на сто и четиридесет. Можете половината да вземете.<br />-Отстъпка ли ще ни дадеш за половината? - попита Янаки.<br />-Не, вие ще бръкнете в резервите си, дето криете от мен… - отвърна Драгович.<br />-Абе, какви резерви… - промърмори Янаки.<br />-Винаги има резерви, гърците сте добри лъжци, ама ме не можете преметна… - убеден бе продавачът.<br />Двамата българи още известно време оглеждаха, после Янаки каза:<br />-Тая работа няма да стане. Добра е стоката, но много скъпа. Ще пиша на кира.<br />-Пиши, пиши. Напиши му, и че в Австрия са по хилядарка.<br />Българинът
се отдалечи и включи “старлинка” си. Поне привидно. Реално не включи
нищо. Направи се, че говори. След четвърт час се върна:<br />-Пропада
работата. Кир Константинос не иска тия хора. Каза да заминем, ама не е
за Виена, а за Сараево. Там имало няколко нови лагера.<br />-Сараево? Там
са измамник до измамника. - каза Драгович - Лагерите са нови, няма
единно ръководство, няма утвърдени бизнесмени, дето да държат на името
си…<br />-Ама предлагат евтино… - каза Иван.<br />-Евтино? Няма евтини работи. Евтиното винаги е скъпо - поне това научихме от западняците.<br />-Те
западняците нали видя докъде се докараха… - каза Янаки, и добави -
Кирът беше много ядосан, но не напълно. Каза да му заведем трима, на
каквато и да е цена. Ако свършат работа, и бизнесът продаде повече коли,
може да се върнем за още.<br />-Да се върнете? Пътят до Гърция е опасен. Ще ви струва повече да обикаляте като препили с узо елини…<br />-Каквото
каже кирът, това става. Имаме бюджет от четиристотин и петдесет
елънкойна. Взимаме трима. И ще ни останат трийсет койна.<br />-Само за
трима няма да ви дам остъпката. Плащате по сто и петдесет… - гневно каза
Драгович. С такава сделка изобщо нямаше да му се вържат разходите от
последните две седмици.<br />-Е, остави и нещо за нас де. И ти, и кирът ще ни уморите. Нека останат трийсетина и ние да видим живот… - каза Иван.<br />-Трийсетина? От моите пари? И то защото не уредихте нищо? За какво е тоя бакшиш…<br />-Ние не сме тук, за да ти уреждаме на теб нещо. Слуги на кира сме… - отвърна Янаки.<br />-Ами
кирът да ви дава бакшиши тогава… - скастри ги сърбинът, с чувство на
върховно превъзходство. Те всъщност това и целяха - да го задоволят с
някаква суета.<br />-Добре де, ще ни оставиш гладни - това сте вие
господарите. Нечестен е животът… - каза Иван. Подир което небрежно
посочи трима от редицата - Ти, ти и ти… Тръгвайте.<br />“Небрежното”
всъщност беше много внимателно подготвено. Взеха само “мерцедесарите”.
Драгович изобщо не забеляза тази подробност. Едва ли дори я търсеше. За
него всички бяха еднакви “глави добитък”.<br />Янаки се разплати през
терминала си. Уговориха и транспорт - до Скопие. За него платиха още
петдесет елънкойна. Там щели да ги посрещнат други хора на кир
Константинос. А те трябваше да потеглят към Сараево.<br />-Ще запазя останалите още шест месеца. Сигурен съм, че ще се върнете. В Сараево е само боклук… - каза уверено Драгович.<br />-Абе като гледам какъв е стиснат Константинос, по-добре не чакай на него. Продай ако ти падне… - отвърна му Янаки.<br />Вечерта
бяха отново в джипа, с пълен резервоар и пет допълнителни туби. Но
пътят им само привидно хвана на юг. Скоро пое в истинската си посока -
към Виена…<br /><br /><span style="font-size: medium;"><i>(Продължава скоро…)<br /><br />Добри Божилов, Хир Дуло<br />12.11.2022</i></span></span></span><br /></p></div>Unknownnoreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-2580862210506976794.post-34274487928198265972019-08-01T00:15:00.014+03:002022-11-06T01:20:39.717+02:00Снишаване... - глава 4 от "Еврокалипсис"...<div style="text-align: justify;"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;"></span></span></div><p style="text-align: left;"><span style="font-size: x-large;"><span></span></span></p><a name='more'></a><p></p><p style="text-align: justify;"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;">-Аз, Тодор Живков, Председател на Държавния съвет на Българската Автономна Република, заедно с целия наш народ, се заклевам във вярност на Кюрдската империя. Нашите два народа заедно са живели векове под чужда тирания - една и съща, сега обединяваме сили, в името на оцеляването и просперитета в това трудно време. Заклех се!<br />Подир което се поклони леко и целуна протегнатия към него стар сирийски меч. Казват, че го били изнамерили от някакъв музей и бил на кюрдски владетел отпреди появата на Османската империя.<br />Императорът на Кюрдите, който бе дошъл лично в София - в знак на уважение към единствената държава в Европа, оцеляла като такава - макар и формално, и доста рехава.<br />-Аз, Мустафа Йоджалан, приемам теб като брат, а не като васал. Една империя има правила и закони и изисква спазване на протокол. Но българите не са нещо по-малко от кюрдите, ние сме наравно, и заедно ще вървим напред. В доказателство за това ти подаряват този меч - пред който самият ти се закле. Нека клетвата ти бъде у самия теб. - и му подаде оръжието. Живков го прие.<br />Подир което отидоха в храма “Св.Александър Невски”, където Патриархът и Върховният мюфтия проведоха съвместна служба.<br />Тодор Живков бе новият ръководител на Република България някъде от началото на разпада на Европа. Оказа се, че в хаоса никой не само не иска, но и не може да поеме ръководството. Това, прочее, не се случи само в България - из цяла Европа беше същото - неуправляеми процеси, незрял елит, и осъзнаване, че който и да дойде, просто няма да знае какво да прави.<br />Европейските държави се разпаднаха, но една оцеля. Всъщност и тя се разпадна, но външно се запази като цяла. Това стана, благодарение на Живков. Истинското му име не бе това, но след като стана диктатор, той сам го смени. Защото бе приложил единствената възможна стратегия на оцеляването. Стратегия, която не осъзна никой друг в Европа, и затова България бе единствената запазена държава. Снишаването.<br />Гениалното прозрение на оригиналния Живков - привеждаме се, снишаваме се, докато отминат ветровете. <br />Така когато Украйнската армия, подгонена от руснаците, нахлу в Румъния, нямаше какво да я спре. Оказа се, че воювали свирепо няколко години, хората на Зеленски са станали по-силни от всеки друг в Европа. И когато Зеленски поизгуби контрола, тези орди - водени от собствени генерали, решиха да вършеят на Запад. Румъния не удържа повече от три дни, подир което украинците бяха на Дунава.<br />В София всички се разбягаха. България щеше да се окаже втората изчезнала държава в Европа, след Румъния. Но тогава пред отворените порти на Президентството се озова един луд човек. Разхождаше се просто.<br />И като видя, че няма никой, се качи по стълбите. Озова се в президентската канцелария. Всички пултове и телефони бяха включени и от тях се чуваше хаос от крясъци и въпроси.<br />“Тук е Русе, украинците искат капитулация или ще ни смажат. Те са десет хиляди, ние сме петстотин, какво да правим…”<br />“Тук е Силистра. Триста украински бойци са обкръжили кметството. Имам трима полицаи. Трябва да се предадем…”<br />“Тук е Карлово. Пет хиляди души са в пълна бойна готовност. Да поемаме ли на Север…”<br />Странникът стоеше, гледаше, слушаше. Накрая натисна един бутон, който включи канал към всички:<br />-Тук е Президентът на Републиката. Всички войски да се приберат в казармите. Украинските ни приятели да бъдат оставени спокойно да влязат, и да бъдат посрещнати с хляб и сол.<br />След което последва серия от облекчителни възгласи.<br />Новопоявилият се “Президент”, който подписа сам един указ от стария президент, с който му прехвърля цялата власт, повика хеликоптер и направи изключително дързък ход - отлетя към Букурещ. Изуми и своите и чуждите, а няколко пъти за малко да го свалят. Но самотен хеликоптер не бе заплаха и го оставиха.<br />Така се случи първата клетва. Тя бе към украинците.<br />България се съгласи да се предаде, без война и да предостави територията и инфраструктурата си на “братските украински бойци”. В замяна, страната не бе окупирана, а украинците прехвърлиха тук около петстотин румънски танка - за да са на по-сигурно, а не в рисковата и окупирана Румъния, където можеше да избухне въстание. По-късно четиристотин от тях отидоха за опит за настъпление в Украйна. След като бяха разбити от руснаците, се разпадна и ефимерната Западноукраинска република, която вече бе включила също - Сърбия, Македония и части от Гърция.<br />От всичко това обаче, само България и Гърция съществуваха като нещо като държави. Румъния не успя да се изправи и се разпокъса между няколко местни вожда. Същото стана в Сърбия. Там процесът бе подпомогнат от Хърватия, която видя шанс да си разчисти сметките за терора от времето на Милошевич. От Гърция цяла бе само южната и част, която никога не попадна под украинска власт. Северната бе придадена към България, заедно с Македония. С оглед на отслабването на гърците, те не поискаха незабавно връщане на териториите. Имаше и риск новата малка гръцка държава да бъде нападната от Турция.<br />Така украинците изчезнаха, и дойде ред на руснаците.<br />Зовящ вече себе си “Тодор Живков”, първият ръководител отново се “сниши” и отлетя към Москва. Положи втората си клетва.<br />Тя бе добре дошла за Путин, който всъщност трябваше да мине първо през Румъния, за да окупира България. И да се бие с местните феодали. А така - получи България, без нито един изстрел. Солиден плацдарм в центъра на Балканите. А за да демонстрира верноподаничество, Живков покани една руска танкова армия на своя територия. Това бяха към триста танка и две хиляди души. Дори пое издръжката им.<br />България отново стана колония, но поне опази мира. Съюзник с Русия. Междувременно европейската част от НАТО вече се разпадаше, в едно със съставящите я държави.<br />Стреснати от изненадващото стъпване на Русия на Балканите, САЩ организираха преврат в Турция - този път успешен. Приравняваният на султан Ердоган избяга в Русия, а верните на Америка секуларисти мигновено обявиха война на България. Тя бе основно по документи, подобно на Втората световна, когато британци и французи обявиха такава на Хитлер, докато настъпваше в Полша. Но не гръмна и една пушка. Нито турци, нито руснаци искаха да се бият.<br />Тодор Живков използва случая, за да посредничи. Той се “сниши” пред турците и призна България за техен вилает, а него го направиха “бейлербей”. Руските войски бяха оставени безпрепятствено да напуснат.<br />Междувременно Ердоган мобилизира силите си и те оспориха преврата. В Мала Азия се отцепи Османска република и обяви, че признава единствено стария ръководител за президент. В техни ръце попадна дори Анкара. Кемалистите, както наричаха сами себе си светските сили, прехвърлиха столицата си в Истанбул. <br />От разкола се възползва малка Гърция, която им обяви война. Парадоксално, но целта и не бяха ислямистите на Ердоган, а противниците им, просто защото тя искаше да завземе Проливите и да възстанови Източната Римска империя, наричана също “Византия”.<br />Като при всяка друга гръцка война, и тази се оказа провал. Гърците не умеят да воюват, те са търговци, шмекери и велики оратори. Кемалистите ги разбиха, с което се сложи край на съществуването на гръцката държава. В земите и възникнаха няколко местни велможи, които спореха кой е по-грък и кой да води великата им нация към възход.<br />Войната обаче отвори шанс на Ердоган да настъпи. Тъй като кемалистите отстъпиха, ислямистките войски се отдалечиха от Анкара. Това отвори шанс на кюрдите да вдигнат ново въстание. То спаси светските сили и изтегли ислямистите обратно. После докато Ердоган мачкаше кюрдите, кемалистите настъпиха в гръб и превзеха отново Анкара.<br />Всички тези войни обаче изтощиха Турция и накрая тя се оказа почти без тежко въоръжение, а основно с леки пехотинци, въоръжени с автомати и картечници. Същото имаха и кюрдите. Но те имаха едно предимство - от четиридесет години бяха воювали само с това, докато турците ги бяха мачкали с превъзходство в танкове, самолети и мощна инфраструктура. При равни условия, кюрдските милиции получиха преимущество и пометоха разцепените кемалисти и ислямисти.<br />Когато превзеха Истанбул и провъзгласиха новата си Кюрдска империя, Живков усети, че е време за нова клетва за вярност. Така стигнахме до днешния ден…<br />Подир службата имаше прием, който проведоха в близкия картинен музей. България все още имаше музеи. Из Европа бяха изчезнали, защото почти всичко бе разграбено и продадено на безценица зад океана. Имаше вече шеги, че САЩ са организирали всичко, именно за да изкупят за центове Леонардо, Микеланджело и Ван Гог. То само това да беше така изнесено…<br />Кюрдските гости бяха впечатлени от експонатите, защото не бяха запознати с българската култура и се учудиха, че може да съществува нещо, равностойно на най-доброто по света, за което никой не е чувал.<br />“Така е - тук винаги сме живели сред съкровища, и винаги сме мърморели, че сме най-зле на света” - обясни му дълбокомислено Живков, а императорът прие това с добронамерена усмивка.<br />Официалната част продължи няколко часа, понякога бе досадна, но бе задължителна за опазването на народа и държавата. Бе постигната вече малката цел - България да е последната изчезнала държава в Европа. Ако изчезнеше, то щеше да е последна. Но сега се надяваха на по-голяма цел - защо пък да не оцелее до следващата вълна на държавност на континента и възстановяването на реда?<br />За тази и цел имаше един по-важен разговор днес. Наложи се да го проведе след полунощ.<br />Янаки Борлов бе авантюрист, комарджия и дребен, но успешен мошеник. Някога бе бил софтуерен инженер, който като хоби се занимаваше с бойни изкуства и стрелба. Еврохаосът уби професията му, но направи безценно хобито. Така Янаки продължи да има нелоши доходи - вече от всичко онова порочно, което носеше пари по време на война.<br />Бе им отнело няколко месеца да го намерят. Когато му казаха, че трябва да се види с Първия държавен ръководител, той отговори: “Държавите свършиха, защо да се срещам с един мъртвец, дето още се мисли за жив”.<br />И сигурно нямаше да дойде, и щеше да се наложи да го доставят насила, защото заповедта на Първия бе недвусмислена. Но после един от агентите му прошепна:<br />“Може да става дума за много пари. Първият е замислил нещо”.<br />На което Янаки запита:<br />“Пари. Истински пари?”<br />А онзи, като знаеше, че за Янаки истински пари винаги бе било само едно - златото, отвърна:<br />“Съвсем истински. Двайсет и четири каратови…”<br />Така мошеникът се озова в кабинета на “Дондуков”. Все още така се казваше тази улица. Любовта на народа към Русия никога не можеше да угасне, каквито и перипетии да се случваха и каквато и пропаганда да се лееше срещу нея.<br />И ето ги накрая - един срещу друг, очи в очи. Най-големият измамник в държавата - този който се самоназначи за диктатор, и най-успешният боец на “терен” - който не само бе станал легенда, но дори се превръщаше в учител за себеподобните.<br />-Тук бизнесът трябва да е много по-голям от моя… - каза Янаки, и бе съвсем прав - политиката винаги бе била най-големият бизнес - не напразно толкова хора се занимаваха с нея.<br />-Днес бизнесът няма значение, знаеш го сам… - отвърна Живков - Колкото и да изкараш, светът наоколо е толкова враждебен, че незабавно трябва да го вложиш в нещо. Иначе може всичко да се разпадне за миг, и да се окажеш един богат труп. За беда - може да увлечеш и много други със себе си…<br />-Ако онзи най-горе се провали, ще платят повече хора, отколкото ако аз се проваля…<br />-Определено…<br />-Но истината е същата - днес няма време за печалби. Каквото получиш, длъжен си да го вложиш. Купуваме време, ако не вложиш всичко, можеш да изгубиш времето.<br />-Тъжни времена за добрите бизнесмени… - философски каза Живков - Но такава ни е била орисията.<br />-Твоята орисия май е по-тежка от моята… - пошегува се комарджията - Но каквато и да е, нямам жал към теб. Тук съм не заради нашата страна, и не заради Първия. Тук съм за пари. Това е моят свят…<br />-Знам. Ще правим пари.<br />-Пробуди интереса ми…<br />-Всъщност пробуди го онзи талантлив млад агент Иван, дето знаеше какво да ти прошепне в уходо.. Той ще те придружава. И ще държи бюджета. Ти ще го харчиш, но той ще следи - все пак народна пара е…<br />-Ще ме придружава?<br />-Разбира се. Имам една безкрайно важна задача за интелигентен човек, вманиачен по оръжията, още отпреди да започне войната. А всяка важна задача иска финансиране - тръгвате с един милион елънкойна.<br />-Доста сериозна ще да е работата, ако това е началната инвестиция…<br />-Очевидно. Далеч по-сериозна отколкото мислиш…<br />-Но каквато и да е тя, не очаквам моя дял в елънкойни. Не вярвам на цифрите, записани не знам си къде…<br />-Нима? Ти си програмист, нима именно ти не вярваш в крипто-валутата…<br />-Именно защото съм програмист. Ако хората знаеха как работят компютрите, нямаше да си ги купуват…<br />Диктаторът се засмя с глас.<br />-Не е моя тази мисъл, на Бил Гейтс е. От времето, когато всичко бе идилия и си мислехме, че технологиите ще променят света…<br />-Мислехме, но явно не стана така…<br />-Точно по същата причина няма да стане нищо и от крипто-парите. Технологиите са илюзия. Отзад стоят все същите хора. Човекът е основата.<br />-Безспорно. Дори войната го доказа. Никой рационален робот не би измислил толкова глупава и хаотична битка.<br />Този път Янаки се разсмя. С глас.<br />-Но вярваш ли или не, светът приема елънкойните. Те ще са ти достатъчни за работата. А твоят дял ще е в злато.<br />-Това е приказка вече…<br />-Ще е в злато, и то доста щедро. По килограм двайсет и четири карата, на глава…<br />-На глава?<br />-На глава… - потвърди Живков.<br />-Аз не съм наемен убиец. Предупреждавам.<br />-Намираш нещо лошо в наемните убийци ли?<br />-Всъщност намирам лошо в убийците по принцип…<br />-Говори се, че ти си убивал…<br />-Само аз знам истината. А тя не е това, което се говори…<br />-Най-известният авантюрист не е убивал? И то по време на война?<br />-Свободен си да мислиш каквото искаш. Аз знам истината, не ме интересува други какво мислят…<br />Няколко секунди диктаторът забави отговора си. Очевидно осъзнаваше новата ситуация. Но после очите му още по-силно блеснаха:<br />-Това е още по-добре. Ако не си убивал, и въпреки това си толкова известен, значи си още по-голям гений. Още по-добре за работата…<br />Янаки само кимна в знак на съгласие.<br />-Но преди да ти кажа какво ще правиш, да ти река за наемните убийци. И аз ненавиждам убийствата. Но наемните убийци са друго. Те не са лоши хора…<br />-Нима? Ако убийството е лошо, защото масовите убийци, дето правят пари от това, да са добри…<br />-Защото, приятелю, защото е важно кого убиват. Ако ти блъснеш човек с колата си на улицата, това е грях. Може би - непредумишлен, но си убил невинен. А наемен убиец да убие невинен - такъв няма. Никой не праща наемници, дето струват доста пари, за някой обикновен човек. Всичките жертви са обикновено бандити или политици.<br />-Такива като теб?<br />-И като мен…<br />-И това ги оправдава…<br />-Знам ли? Вероятно. Те почистват боклука. Получават добри пари, но невинен не са убили…<br />-Интересна логика…<br />-Но логика, нали… - каза реторично Първият, и извади една папка - Няма да те карам да убиваш никого. Макар да имаш разрешително за това, ако се наложи. Ще си на опасна мисия. Но очаквам тази работа да е повече за Иван. Ти трябва да ми издириш хората, и да ги доставиш. Живи.<br />Янаки прелисти хартията. След малко вдигна поглед:<br />-Защо ще издирваме из цяла Европа и Северна Африка, близо сто бивши служители на “Мерцедес”?<br />-Защото автомобилната индустрия на Европа вече не съществува.<br />-Очевидно.<br />-Ако я възстановим, могат да се изкарат доста пари, а и ще е полезно за обществото. И най-полезно за България, ако стане тук.<br />-”Мерцедес” в България. Ще организираме производство?<br />-Защо не?<br />-Вижда ми се налудничаво…<br />-А къде другаде може да се възстанови? Някъде без държава и закони ли? Може би в Алпите - при маоистите? Или сред бандите в Щутгарт - някогашната люлка на “Мерцедес”...<br />-Значи аз трябва да намеря тези инженери, за да строите завод за коли тук?<br />-Приблизително…<br />-Но защо само от “Мерцедес”? Има толкова други автомобилни техници и специалисти…<br />Диктаторът се изправи, погледна през прозореца и каза:<br />-Няма как да възстановим всички марки…<br />-Разбираемо…<br />-Имаше една поговорка навремето - колите са два вида - “Мерцедес” и всички останали…<br />-Имаше…<br />-Е, в бъдеще няма да има “всички останали”. Единствените нови коли в Европа ще са само “Мерцедес”...<br />-Всички ще сме на “Мерцедеси”... - каза къде въпросително, къде констатиращо Янаки.<br />-Представи си, ако и организацията на Европа, ако другите производства, ако всичко е на ниво “Мерцедес”... Ако дори политиците са от този клас…<br />-Може би тогава няма да стигнем до тук отново. Особено ако политиците са от друга класа…<br />-Значи започваме отнякъде. Времето е подходящо България да стане автомобилна сила. Не може да има по-подходящ момент от този, да няма други държави в Европа. Превземаме “Мерцедес”. А ти получаваш по килограм злато на глава…<br />Янаки отново погледна папката, и рече:<br />-И вторият произведен “Мерцедес” е за мен…<br />-Очевидно няма как да те оставя да вземеш първия… Привилегиите на властта…<br />-Кога заминаваме…<br />-Иван е вече готов…<br /></span></span></p><p style="text-align: left;"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;"><br /><span style="font-size: medium;"><i>(Продължава скоро…)<br /><br />Добри Божилов, Хир Дуло<br />06.11.2022</i></span><br /><br /></span></span></p>Unknownnoreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-2580862210506976794.post-80307502719589633092019-08-01T00:12:00.017+03:002022-11-01T15:28:20.976+02:00Един Призрак броди из Европа - глава 3 от он-лайн романа "Еврокалипсис"<div style="text-align: justify;"></div><p style="text-align: justify;"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: arial;"><span></span></span></span></p><a name='more'></a><div style="text-align: justify;"><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">Ли Къ Сан - специален представител на Председателя Си трябваше да измине последните двайсетина километра на магаре. Но това бе цената да стигне до другаря Верн. Най-сетне - след дванайсет месеца опити. Невъобразимо бе това - най-голямата сила на света да не може да се добере до един терорист, и дори когато иска да го полее със златен дъжд. Трябва да се признае, че това забавяне изнерви Председателя, който носеше тази си единствена титла от поне пет години, успял най-сетне да се изравни със самия Мао. Така бе бил известен някога “Великият кормчия”. С нищо друго - никакъв друг пост или титла. Успееше ли един китайски ръководител да стигне до това ниво, значи бе постигнал върха. Да бъде просто “Председателят”.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">Но ако имаше нещо, което да уплаши дори един всесилен властелин, това бе… друг всесилен властелин, имащ едно единствено допълнително предимство - да бъде мъртъв. Да бъде легенда. Да бъде Призрак.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">Призракът на Мао бродеше из Европа и застрашаваше единствеността и неповторимостта на Председателя Си Цзин Пин.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">Но ето че накрая неговият най-доверен посланик за специални поръчения щеше да се добере до Верн.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">Ако Председателят Мао бе нещо като Господ, то Верн бе неговият “Исус Христос”.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">Магарето бе символ на гаранцията за сигурност. Никой не би могъл да стигне до Другаря Верн чрез технология или устройство. Европа бе разпадната и ставаше все по-примитивна. Но това не се отнасяше до всевъзможните локални военни вождове, които като цяло имаха все по-модерни частни армии. Не бе ли било така в късното Средновековие и феодалната разпокъсаност? Не се ли повтаряше историята?</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">На двайсет километра от Другаря Верн обаче не се допускаше никаква технология. Няма значение наша или ваша, наземна или летяща. Всичко се унищожаваше, без да се задават въпроси. Единственият път до Верн бе по земя, и дори не с кон, а с магаре. Из планината бе пълно и с автоматични роботи, които стреляха по всичко твърде бързо движещо се. Дори да бяха твои собствени войници. Говореше се, че единственият защитен от тях бе самият Верн, който имаше код за деактивация. Така в тази обширна планина той можеше да прави каквото си иска, но никой друг - дори най-близките му.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">И тази стратегия работеше. Само документираните опити за убийството му бяха над хиляда. Вероятно реално бяха много повече. Верн бе задминал по покушения дори Фидел Кастро. Но бе още жив. Което ще рече - имаше мозък…</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">Имаше и конспиративни теории, че Другарят не е един единствен човек, за да не може да го убият никога. Сменяха го като само запазваха името. Вероятно затова и почти никой нямаше право да го види. Но това бяха само конспирации. Първата версия изглеждаше по-достоверна.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Времето е добро, нали лорде… - каза придружаващият го германец на име Енгелсон. Говореше се, че е един от най-близките до Верн - тесния му кръг. А “лорд” бе нещо средно между официално обръщение и обида. Отнасяше се до всички, които не споделят идеите на чистия комунизъм и абсолютното равенство на хората, без привилегии. Доколкото цялото китайско Политбюро се състоеше от милиардери, то по смисъла на нео-маоизма, това бяха врагове на народа, потисници и изедници.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Нашият ръководител направи една комунистическа страна първа сила в света. Той допринася много повече за победата на комунизма, дори от Другаря Верн…</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">А Енгелсон, с първо име Герхард само се надсмя:</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Китай не е комунизъм. Затова не искаме и парите ви. Все едно да ни финансират американците или корпорациите им. Светът стигна до тук, защото всички станахте капиталисти и империалисти. Другарят Си не заслужава званието “другар”. Трябва да го наричаме “крал Си” - пожизнен владетел на Китай.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Не е добре да се конфронтирате с такава сила… - Сан бе опитен дипломат - от най-добрите в света, каквито бяха китайските. Никога нямаше да обиди събеседника си, дори да му пускаше атомна бомба в същия миг. Учтивостта бе висше изкуство на китайската култура от много векове. Понякога я наричаха лицемерна и притворна, но истината е, че бе много по-искрена от западната. По лицемерие, западната дипломация бе написала рекордите отново за векове - но напред.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Няма по-голяма сила от вярата на хората. Ако се уплашим от вас, защо да не се уплашим и от американците? Или от руснаците? Няма страх у нас. Всички капиталисти, които съсипахте света, сте ни врагове. И от никой не се плашим повече или по-малко.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Ако сте безстрашни, защо двайсет километра ходя на магаре? Не допускате дори свои самолети отгоре?</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">Отговорът на тази провокация бе дързък:</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Безстрашни не значи луди. Другарят Верн може да загине във всеки един момент. И той го знае. Но трябва ли да се стреми да загине? Да помага на враговете ни? Около вашите лордове - Байдън, Путин, Си, около тях защо е пълно с охрана? Нима корпорациите не могат да си назначат нови кукли, ако някой загине? Но ги пазите, нали…</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">Трудно бе да се отговори на тази логика. Затова Сан реши дипломатично да се измъкне като отклони темата.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Болката е заслепила очите ви. Разбираемо е. Някога Европа създаде модерния свят, а сега е едно поле за безкрайна война. Другарят Си разбира всичко това, и прощава дори обидите по свой адрес. Той е великодушен. И ще разберете, че е различен като ви даде всичко, без да иска нищо.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Без нищо?</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Абсолютно без нищо. Един трилион юана за правото дело и за да възстановите земите, които освободите. Да поставите начало на държавност. Нищо не искаме в замяна…</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Един трилион юана? Това са петстотин милиарда долара…</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Ваши са. В името на световната революция и Комунистическия Европейски Съюз. Новото начало…</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">При тези думи Енгелсон само се подсмихна многозначително. Сан го гледаше с любопитство и очакване. Предложението не бе тайна, всъщност бе само леко изменено. Предния път ставаше дума за осемстотин милиарда юана. Плюс условие нищо да не се купува от американците, а само от китайски компании. Сега изглежда дори това последното бе отпаднало. Което издаваше важността на сделката за Си.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Знаеш ли какво каза Верн последния път като мислихме по този въпрос?</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Никой няма шпиони при вас. Вие сте най-непробиваемата терористична организация в историята…</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Е, няма да ти издам кой знае каква тайна. Верн каза само две думи: “Лорд Верн”... И после обсъждането приключи.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Лорд Верн? Само това?</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Ние сме умни и мислим бързо. Не можем да сме толкова ефективни, ако нямаме мозък. Бързо разбираме. “Лорд Верн” казва всичко. Но ако не схващаш, мога да ти преведа…</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Опитвам се да мисля бързо като вас. Другарят Верн мисли, че искаме да го подкупим?</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">Немецът се изсмя с глас.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Нищо не сте разбрали. Не да го подкупите. Много по-лошо. Подкупният чиновник е просто подкупен и си остава чиновник. Той е слуга. Вие искате да направите Верн един от вас. Господар. Искате да го направите нов Байдън или Си. Още един експлоататор на труда и мисълта на хората.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Но как?</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Ето така…</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Това е пълен абсурд, празно подозрение. Никой не задължава Другаря Верн да присвои нещо за себе си, или да стане капиталист. Парите са безкористна подкрепа - раздайте ги всички на народа, постройте градове и пристанища! Ако искате - дори оръжия купете и се въоръжете, макар Другарят Си да не обича войната…</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-В историята няма нито един случай пари да не са довели до поквара… - каза Енгелсон - Ако нашата революция опре до пари, то нищо не сме направили. Или ще победим капитализма без пари, има светът ще иде по дяволите. Доказахте, че можете да го разрушите. Спасението не може да мине през вашия път… Точно затова не е нужен Лорд Верн…</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Но той все пак ще ме приеме. Отказа на по-ниските суми, но на 1 трилион склони. Значи парите все пак имат значение. Могат да са от полза… - доволно каза Сан, искрено вярващ, че привидните откази от финансиране са всъщност начин за пазарене и вдигане на цената. Накрая и Верн се бе продал, очевидно. Скъпичко, много скъпо, но ето че магаретата вървяха нагоре по пътеката. А времето наистина бе хубаво. Ако нямаше толкова много задачи, Сан би приел това като приятен излет. Из едно от най-сигурните места на света. На този свят, изтъкан от сблъсъци и противоречия.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Защо мислиш, че те приема заради парите? Верн е много повече, отколкото си мислиш. Ще бъдеш изненадан…</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">“Каквото и да ти говорят, да знаеш че става дума за пари” - това е единственото, което мина през главата на китаеца, но никога не би могло да излезе през устата му…</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">Пътешествието, макар и някакви двайсет километра, и на магаре, продължи повече от два дни. Партизаните бяха много учтиви и възпитани, сякаш бяха минали висше аристократично образование. Те самите придаваха всичко на Учителя Верн, но Сан намираше това просто за изграждане на култ към личността. Един гуру трябва да е всичко - военен и политически водач, учен, монах, войник, жътвар, промишлен работник и кибер-гений. Но бе безспорно, че се държаха възпитано, очевидно имаха висока култура, готвеха добре - дори при полеви условия, и поддържаха висока лична чистота. За поддръжката на оръжията - светещи сякаш са нови и лъскани всяка вечер, бе излишно да се говори. Човек не може да не се впечатли от тези хора, които приемаха като бандити и атентатори. Но дали пък това не бе малка извадка от тях - нещо като Потьомкинските села. Направени няколко с няколко хиляди щастливци вътре, които да показват на западните пътешественици. А останалата част от страната - глад и мизерия… Не бе глупав Верн, знаеше как да гради образ. Трябва да му бе изпратил най-интелигентните си хора. Което малко поласка Сан. Най-добрите на Верн - при него. Явно ролята на Другаря Си само привидно бе подценена, а реално и тези, както и всички други по света, се опитваха да му се подмазват.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">Стигнаха едва на третия ден. Преди това минаха през точно пет различни лагера, и във всеки от тях бе представен на “Другаря Верн”. Пет различни “Верновци”. С всеки от тях проведе впечатляваща среща и разговор, който може да мине за високо-интелектуален. След час-два го осветляваха - чакали да видят ще дойде ли ракетата. </span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Нима мислите, че аз съм примамка? - ядоса се първия път той.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Нима мислиш, че не си? - отвърна му спокойно първият двойник. Всъщност, не бе двойник. Никои двама “Верновци” не си приличаха външно. И не бе необходимо.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Но дори да съм предател и шпионин, как ще ви довлека ракета тук? Нямам никакви електронни устройства? А и ще искам ли да се самоубия?</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Може да не си питан. А при днешните технологии, може да насочат ракета и през ноктите на краката ти. Никой не знае какво са измислили военните…</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Аз би трябвало да знам. Няма такова нещо… - твърд бе Сан.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Съмнява ме някой да ти вярва…</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">И така - добрите стари конспиративни технологии - проверявай всичко няколко пъти, проверката е висша форма на доверие. Създавай илюзии и фалшиви мишени. Дай шанс на врага да сбърка. Дай му няколко пъти такъв шанс…</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">Накрая все пак стигнаха. До шестия поред лагер. По нищо не се различаваше от предните. Китаецът не очакваше това да е последният преход.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">Поканиха го в колибата на “Верн”. Той стоеше насреща му - около метър и осемдесет и пет - метър и деветдесет, с по-скоро мускулесто телосложение. Облечен целият в кожа. Бе с маска. Вързаха Сан с белезници за стола. И излязоха. Това бе първата разлика с предните пъти. Може би пък сега…</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">Онзи се приближи и проговори. Но това не бе човешки глас. Ползваше синтезатор. В бъдеще не би могъл да го познае по интонацията. Запомни обаче кристално сините му очи. Дали бяха истински? Би могъл да постави каквито си поиска лещи…</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Тук ли са парите? - попита Верн.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">Сан бе изненадан, че толкова митична фигура веднага пита за парите. Очакваше лицемерие и куртоазия, и накрая - от немай-къде, в името на Народа, да се вземе подаръкът. Бе видял вече десетки такива “неподкупни” лидери, които накрая се оказаха просто по-добри в пазарлъка.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Тук са… - отвърна - Пултът е в джоба ми.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-В Елънкойни? - попита онзи.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Всичко е както се разбрахме. В Елънкойни.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">Елънкойн бе новата глобална валута на Елън Мъск. Опираше се на разпределена мрежа, а данните се съхраняваха едновременно не само на Земята, но и в хилядите му спътници. Тоест в Космоса. Макар всички правителства да водеха свирепа битка с тази парична единица, и тя да бе формално незаконна, реално бе най-търсената по целия свят. Всъщност, ако имаше едно нещо, в което правителствата и Другаря Верн да бяха съюзници, това бе битката с Елънкойна. За маоистите тази валута бе абсолютният символ на капитализма и експлоатацията. Те не по-малко от останалите искаха да я заличат. Но истината е, че подобно нещо, веднъж пуснато, се развиваше само по себе си. Дори Елън Мъск не би могъл да го спре.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">Верн взе пулта. Сумата наистина бе там. Намираше се сметка на Китайската комунистическа партия. Отдолу бе въведена собствената му сметка.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Другарят Си е готов да упълномощи превода незабавно. Трябва само да въведа на глас кода и паролата, за да знае, че съм аз.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-И в замяна не иска нищо. Освен онази глупост - да се откажем от Мао и да говорим същите неща от името на Си.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Дори това не иска вече. Безкористен е…</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">Не можеше да се види лицето му, но Верн сякаш се засмя. Си действително искаше точно това и бе хвърлил огромни усилия да убеди Политбюро, че разходът си струва. Дори супер-диктатор като него, не можеше да похарчи един трилион юана толкова лесно. А Политбюро се страхуваше, че ще изгуби още влияние, в полза на Си, ако и маоистите в Европа го признаят за върховен авторитет. Но все пак гласува. Това, разбира се, бе основното искане. Само че възнамеряваше отново да го постави като условие, едва след като Верн и хората му станеха зависими - от парите и доставките от Китай. Сега бе отстъпил и от него.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Нас ни наричат “маоисти”, но това е ваше определение. - каза Верн - Ние самите не се наричаме така. Уважаваме Другаря Мао - най-великия китайски ръководител в историята. Но нищо повече. Ние сме просветени комунисти. Всеки вярва в това, което умът му каже - в резултат на налична информация и дълбока мисъл. Нямаме нужда от авторитети. Мао е нищо, същият ще бъди и Си. Защо тогава да имаме против да ни наричат “сицзинисти”?</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Но нали толкова пъти ви предлагахме? И все отказвахте? - отвърна Сан. Преглътна очевидната обида, че Мао е бил по-велик ръководител от Си. Работа на дипломата бе да преглъща.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Трудно ви е да ни разберете, защото не мислите като нас. Вие сте капиталисти, буржоа, хора поробени от алчността. Затова мислите различно. Ние сме свободни хора. Всеки е тук по убеждение. Но губим време, а аз нямам много. Имам по-важна задача от тази да си говоря с Лорд Си. Чакат ме дървосекачите. Брадвата ми е свободна… - тук обидата бе повторена. Това, че наричаше Си “лорд” бе известно. Но преди миг бе нарекъл Мао “другар”. Очевидно послание.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Брадва? Нима ти сечеш дърва?</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Нима има нещо по-важно от истинската работа?</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Но ти ръководиш цяла империя?</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Ще има ли империя, ако няма кой да я храни…</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Не, но… Разделението на труда… - промълви Сан.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Въведи паролата. Взимаме парите и скоро ще започнете да чувате за “сицзинистите”. Няма да стане бързо, нито ще се отречем някога напълно от Мао…</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Разбираме, не може да се случи веднага… - съгласи се Сан и в сърцето му бушуваше огромно задоволство.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Паролата… - каза онзи и поднесе пулта.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">Сан произнесе:</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Човекът, който има всичко, няма нищо. Човекът, който няма нищо, има всичко, защото притежава всички мечти на света…</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">Пултът примигна и предаде съобщението. Всъщност, връзка със Старлинк-3 нямаше оттук. Сигналът щеше по кабел да мине стотици километри и да се излъчи от някое неподозирано място в Европа.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Мъдро казано. Стига да го вярвахте… - рече Верн.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">След миг пултът светна в зелено. Парите бяха в сметката му. Напълно необратимо и непроследимо.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Сега аз съм богат. Станах Лорд… - каза Верн. </span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">И подир миг взриви всичко:</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Дай си твоя адрес…</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Моят? - изненадано реагира Сан - Не искам никакъв процент, нито комисион.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Ни най-малко… - каза онзи и повтори - Дай адреса, третия път ще питам с нож в ръка…</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">Сан наистина бе изумен. В сметката му нямаше почти нищо. И той наистина не очакваше подкуп. Нима след 1 трилион юана, Верн искаше и неговата заплата? Двайсет хиляди…</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Има я въведена - на третия ред. Първата е на жена ми, а втората на Министерството. - каза той.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">Верн въведе нещо. После показа пулта:</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Потвърди, че това е номерът, да не стане грешка.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">Сан се вгледа. Правилното бе избрано. Но му притъмня пред очите като видя другото. Верн очакваше това, извади един спрей и го напръска. Върна му мигом бодростта. Но не и стабилитета вътре в него. Безумно. Невъзможно.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">Онзи само хитро се подсмихна и натисна бутона на екрана.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">Един трилион юана се озоваха в сметката на Сан. Стана най-богатия човек в Китай. Може би - по-богат дори от Си.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">-Лорд Сан… - бяха последните думи от Верн, които чу. После хвърли пулта в ръцете му и излезе.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">След минута влязоха другарите и го развързаха. Но той продължи да стои на стола неподвижен.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">Изумително, потресаващо, гениално.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">С един ход, Верн бе променил всичко в Китай. Сан бе влиятелна фигура, по-голяма от министър. Идеалният съперник на Си. И сега - с един трилион юана в ръцете си. Дали Верн не бе отлагал и отлагал, за да постигне тази цифра? За да му даде повече. Повече сила и власт в ръцете… Почти неконтролируема и необуздана власт…</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">Знаеше, че няма да устои. Познаваше и себе си. Знаел го бе и Верн. Затова го бе приел. Не за да стане той оръдие в ръцете на Си. А за да създаде свое оръжие срещу Си. Платено с парите на самия Си. Не съществуваше вероятност Сан просто да се върне и да предаде обратно сумата. Той бе амбициозен и алчен - като всеки следовник на демона на парите. Но и да не бе такъв, върнеше ли се по този начин, щяха да го убият на мига. Ако се откаже от един трилион и шанс да свали Си, очевидно бе или луд, или преследваше по-голяма цел. И в двата случая най-разумното решение бе едно.</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">Единственото му спасение бе тайната. И Верн го знаеше. Бе го използвал. И го бе превърнал в собствен “троянски кон” в Китай. И сигурно всичко бе записано. Ако един ден Сан заемеше мястото на Си, щеше да има с какво да се пазарят с него. А ако не го заемеше, можеше да го продадат на Си. Цугцванг. Няма измъкване. Бе го превърнал в свой съюзник и превратаджия в Китай. А при неуспех си запазваше коза да го предаде на Си. И всичко това - без похарчен нито един собствен юан…</span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;">Един призрак бродеше из Европа. Сега щеше да броди и из Китай…</span></span><br /><span style="font-family: arial;"></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;"><i>(Продължава скоро…)</i></span></span><br /><span style="font-family: arial;"></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;"><i>Добри Божилов, Хир Дуло</i></span></span><br /><span style="font-family: arial;"><span style="font-size: x-large;"><i>01.11.2022</i></span></span></div><p></p>Unknownnoreply@blogger.com