Приятели, не купувайте книгите, с автор "Добри Божилов", пускани от издателство "Лексикон". Това са комерсиални продукти, издавани единствено с цел да вземат парите ви. Всички мои книги са публикувани безплатно в Интернет. Една по една, те се издават и на хартия от самия автор... Не хранете издателското статукво, писателите не печелят нищо. По-добре четете безплатно...

Килията на поп Грую...(Разказ от Вселената на "Задругата")...

Бачковският манастир не им бе много из път, но трябваше първо от там да минат. Защото резервите от някои важни вещества им бяха изчерпани. Не бе сигурно, че ще им трябват в Македония, но изобщо бяха останали без тях, а във важните задачи, така не бе редно. По пътя щяха да оставят малко и на други хора от Задругата, които вършеха други дела.
Поп Грую не бе монах още, макар че много го молеха да се замонаши. Децата му бяха пораснали, дори на внуци се радваше. Бе много начетен човек, всички го уважаваха, дори някои турци. И можеше да го направят игумен на манастира, ако би се замонашил. Но той все отлагаше, накрая можеше да стане тъй, че да се замонаши направо при Дядо Боже.
Не бе монах, но имаше килия в манастира. И още една – извън него, който никой не я знаеше къде е. Освен една баба от близкото село. В самия манастир женски крак не можеше да пристъпя, но на нея никой не смееше нищо да и каже. Тя можеше да идва, и единствена в цялата обител, да влиза в килията. Тя знаеше и къде е другата килия – някъде в планината, може би скрита пещера, или изкопана дупка. И можеше да ходи и там.
Нейната работа бе, ако случайно поп Грую се споминеше, да намери нов „поп“ на мястото му. А неговата работа бе, ако тя се споминеше, да намери нова „баба“ на мястото и.
Двама души пазеха тази тайна, която не знаеше дори онзи от дванайсетте в Задругата, който отговаряше за Бачково. Имаше само едно писмо – запечатано, което да се отвори, ако и двамата се споминат едновременно. Но до сега това не се бе случвало никога.
И Манол не би могъл да иде в планината. Но попът и бабата, на име Мария, го посрещнаха с радост в килията в самия манастир.
Когато влезе, видя че това бе всичко друго, но не и килия. По-скоро приличаше на библиотека. Но дори това не бе, защото веднага можеха да се видят книги, които нямаха никакво място в един християнски манастир – книги на други вери, но по-важното – книги, които не бяха на вярата.
Тук имаше документи и свитъци на арабски, различни чертежи, подредени цифри – вероятно някакво учение по сметките, имаше огромни томове на непознати езици, та дори няколко готови преписа на „История Славянобългарска“. Някои монаси в свободното си време правеха преписи, които направо да подарят на хората, за да не губят време да преписват.
Разбира се, поп Грую бе далеч от това да бъде човек с много свободно време – най-вероятно преписите бяха направени от някои от другите послушници.
Между книгите, на масата имаше един голям кожен вързоп, който попът веднага взе и му го подаде:
-Ето, Маноле, ако бързаш, готов съм. Всичко е вътре. Ако ли искаш да поседнеш малко да поговорим, още по-добре…
Манол взе вързопа, погледна вътре. Нямаше нужда да проверява – Грую бе винаги точен. Няколко мехчета, малки съдове с течности, глинени панички за разбиване и различни сечива.
-То ние, че бързаме, бързаме… - каза Манол – Ама денят е към края си. Май е добре да нощуваме в манастира.
-Добре сте дошли – килията ми ще ви приюти… - каза попът.
Манол се разсмя:
-Айде и този път да ни се размине килията… Това е всичко друго, но не и място за спане…
-Е, приятелчета сте вие с игумена. Ще ви намести някъде на хубаво. Болярска работа…
Всъщност, нито една килия в манастира не бе чак „болярска“. Всичко бе скромно, защото бе част от вярата, а и защото ако имаше пари, те имаха по-важно за какво да идат. Но килията на попа наистина не ставаше за спане, тя дори нямаше ни легло, ни дори нар. Самият той не спеше в нея, освен ако не му се случеше да падне грохнал направо над някоя книга на масата. Но обичаше да се шегува с гостите си, като ги покани в нея.
-Как ви вървят делата тук… - попита Манол и приседна.
-Добре вървят. Малко прекалявате напоследък, ама сигурно важна работа имате. Тия неща, дето ви ги давам, не трябва така да се хабят…
-Има бая работа, поп Грую. Война е - разбойниците стават все повече. Едва смогваме. То и не смогваме да ти река. Влачи народът, и кръв много се лее. Моми всеки ден са обезчестявани. Не можем ги опази. Та затова и ти си го усетил… - отвърна Манол – Ама ако е много зле работата, и нямаш стока, ще намалим. Ще се оправяме по друг начин.
-Абе аз стока имам. То не се намират лесно съставките, ама с Мария се оправяме. Друго ми е приказката – тия неща трябва да се ползват по изключение. Те са силни, защото турците не ги знаят. И винаги е било така. И срещу гърците, и срещу ромеите, и срещу арабите, и срещу латините. Срещу всички. Война се води от хората, а тия неща – тайните, те идват в някакъв момент, само за да наклонят везните. Ако много се ползват, врагът научава за тях, и започва да се пази…
-Право е това, що думаш… - каза Манол – Право е. През мен обаче врагът нищо не е научил. Няма ни един да е останал жив, за да разкаже…
-То това добре… - каза попът – Ама не трябва и да разказва. Като много вземат да изчезват силни аги и паши, хората започват да се чудят. Изчезнал и не го знаят къде е. И тръгват и приказки и за магии и дяволски дела. Някоя такава приказка и до нас може да стигне…
-Ще стигне я, ето и при мен започнаха да идват да им бая, и да тълкувам… - каза Мария – завчера тук турци бяха, чудят се какво е станало с Онан Бей.
-Онан Бей? – попита Манол – Той беше по-далечко.
-Далечко, ама приказката върви. Разправят, че самодиви и змейове са го отвели в Долната земя… - каза Мария.
-Това вие ли му видяхте сметката? Нещо от моите неща ползвахте ли? – попита попът.
-Долната земя - невидимото царство на змейовете. Сигурно е там Онан бей вече... - замислено каза Манол. А подир това добави - Но не сме ние. Не сме ние, и се чудим. И затова на там вървим. Ама ако мълвата е стигнала до тук, значи голямо нещо е станало. Не сме го усетили това в Задругата…
-Абе голямо нещо, то утихват тия неща. Тръгват слухове и после утихват. Ама да ти кажа какво се случва като прекалим с нашите с попа отвари – Сълзите, Дъхът или Смешната билка…
-Прави сте, трябва да внимаваме. Ама тоя път с Онан Бей не сме ние. Всъщност, чудим се дали не е един човек дето търсим. Ама и това не изглежда като да го повярваш. Просто той не е толкова силен, че да го направи.
-Нищо де, аз само си приказвам така за всеки случай. Да съм рекъл, не е кат да не съм рекъл… - каза попът – Сега ако гоните дявола, дето е светил маслото на Онан Бей, може да ви трябват тия неща. Ползвайте ги…
-Той е един французин. Те обичат да пият вино. Може с това да стане, да не се налагат Сълзите.
-Може да, някой път по-простите неща развързват езика по-лесно… А и като се събуди оня, знае защо ги е наприказвал – заради виното…
-Абе то ние напоследък много не можем да ги оставяме живи… - каза Манол. – Вълчи времена.
-Товарите душите се с повечко грехове… - каза попът и го погледна със строг и дълбокомислен поглед.
-Товарим здраво. И най-твърдият да си, и да знаеш че си прав, как се убиват така хора, дето са в безпомощно състояние…
-Няма да омекваш! – скара му се попът – Няма да омекваш! За душите – това е моята работа. Ще се изповядвате, и ще ви опрощаваме. Вие служите на България…
-И аз това викам на другите, ама поп Грую, не е човешко така да се колим и избиваме. Не е човешко да се убива себеподобният…
Свещеникът се изправи и в очите му присвяткаха искри:
-Да не съм чул повече това! Ще колите и пукате, и няма да мислите за грях. Вие сте затова на тоя грешен свят – за да убивате демоните, пратени от Дявола да тормозят народа! Да не съм чул някой да се чуди и разкайва…
Тия думи малко не бяха като за Божи служител, дето трябваше да прави людете да са смирени и да се уповават на Всевишния. Но това бяха поповете на Задругата - предани повече на народа, отколкото на Иисуса Христа. Опрощаваха всеки грях, що е бил за доброто на народа, ако и някои църковни учени хора - основно гърци, да бяха готови да оспорят подобна мисъл. Но това не разколебаваше тия като поп Грую. Те прилагаха едно разбиране на Православието, че не е нужно да изкажеш целия си грях пред свещеника, както бе при папските попове. Наместо това стига да кажеш само коя Божия заповед си нарушил. Например да речеш - "Съгреших по третата воля Господна... " И нищо друго. И после идваше - "Опрощават ти се греховете". Поповете на Задругата съзнаваха, че Свободата няма да дойде с молитва, а ще дойде на раменете на хиляди грешници, които да свършат тъмната част от делото, без която нямаше как да се мине. Дали по този начин греховете биваха вярно опростени, никой не знаеше. Ама то кой ли знаеше дали дори опрощенията от самия папа бяха истински, след като си си платил за тях. Важният в тия опрощения бе не Бог. Важният бе човекът, с който споделяш, и той те подкрепя, че си бил прав. А ако и Господ помогне - добре е дошло... Ето това бяха поповете на Задругата - корави люде, ако трябва - по-жестоки от тия що опрощаваха.
-Няма, поп Грую. Не бой се. Няма да изоставим народа, заради това че се страхуваме. Тоя грях сме го приели. По-добре един от нас в ада, отколкото една българска мома обезчестена... - каза Манол.
-А така, това да чувам. А адът, остави на мен. Аз съм те опростил, аз отговарям вече за твоя грях... - отвърна доволен свещенослужителят.
-Я кажи за Долната земя... - пренасочи разговора Манол.
-Ами аз какво да кажа? Те хората говорят. Като стане нещо, дето не разбират, и се появяват змейовете и Долната земя ... - рече Мария.
-Вдън земя е изчезнал Онан Бей... - поясни Грую - Всичко липсва. Ни хора, ни коне, ни пушки останали. И като не сте вие, започвам и аз за змейове да мисля...
-Ама те не са претърсили основно. Малка потеря са пратили. И за кратко. Защо тогава отидохме на змейовете? - запита се Манол. - Може костите на шайката да гният някъде под яркото слънце.
-Може, ама страх е туй. Кой смее да дири убиеца на Онан? И да не е змей, какъв ли ще е страшен? - каза Грую - И така по-лесно е да е змей, и да се прибереш на сигурно.
-И после от змей, на змей, и вече няма друго, освен змей. И идват и турци, и българи да им бая, и да и казвам виждам ли беят в Долната земя... - каза Мария.
-И ти виждаш ли го? - попита усмихнато Манол.
-Кой ти го мисли това? Те идват при мен, не заради каквото аз виждам, а заради каквото те сънуват. И аз съм им само да им прочета глупостта в собствените им глави...
-Баш така си е. Няма змейове вече. - каза поп Грую - И да е имало нявгаш, вече няма. Инак да са изгонили вече турците.
-Вече змейовете сте ти, и хората като теб, Маноле. Вие трябва да свършите работата на всичко, в което народът вярва. - изрече мъдро старата.
-И затова сме тръгнали да дирим змея, що уби Онан Бей. Само змей може да пребори друг змей... - каза замислено боецът.
Подир малко на вратата се потропа. Един млад послушник дойде да каже че чорбата е готова и монасите искат да споделят с тях масата си...
Нямаше да е богата, но щеше да е вкусна манастирската гозба. А на утре-ден, с опростени грехове, и пълна торба с дяволските творения за убиване, щяха за се върнат в преследването на Змея...

Добри Божилов

16.01.2021